— Една майка ли не знае?

— Да, понякога.

— Казвам ти и те моля, не разбивай майчиното си сърце.

— Ще правя това, което ми харесва. За мен тя е чудесна.

— Тя е… момиче, способно на това — да живее с теб, без да сте женени…

— Все-още не съм сигурен какво точно искам.

— А какво иска тя?

— Виж, скоро ще разберем. Бъди разумна, мамо.

— Ти ли ми казваш да съм разумна? Да легна и да умра, без да кажа нищо? Не мога да остана тук и да ви гледам как си гукате.

— Тогава не ни гледай. Трябва да разбереш кой съм аз, мамо.

— Баща ти би… — започна тя, но не довърши. На студената, бледа светлина майка му рязко се изпъна. — Напусни я. — Лицето й беше сурово.

— Не.

— В такъв случай ме изпрати до стаята ми.

Когато се върна в бунгалото, Пени четеше „Тайм“ и ядеше кашу.

— Как мина? — направи иронична и отегчена гримаса тя.

— Няма да спечелиш съзтезанието „Сюзи еврейката“.

— Не съм си го и помислила. Господи, виждала съм най-различни хора, но…

— Да. Онези нейни глупости за Рот.

— Проблемът не беше в това.

— Не, наистина — съгласи се той.

На следващата сутрин майка му се обади от мотела. Имала намерение да прекара деня в разходка из града и в обикаляне на забележителностите. Каза, че не искала да му губи времето в университета, тъй че щяла да се оправи сама. Гордън се съгласи, че така навярно ще е най-добре, защото му предстоял тежък ден — лекция, семинар, обяд с лектора от семинара, две заседания на комитети следобед и съвещание с Купър.

Вечерта той се прибра вкъщи по-късно от обикновено. Позвъни в мотела й, но нямаше никой. Пени се върна и вечеряха заедно. Тя имаше някакви проблеми с курсовата си работа и трябваше да чете. Към девет часа вече бяха вдигнали съдовете и Гордън разпростря по масата в трапезарията лекционните си материали, за да провери някои изостанали писмени работи. Приключи към единайсет, нанесе оценките в тетрадката си и едва тогава си спомни за майка си. Позвъни в мотела. Оттам му казаха, че на вратата имало табелка „не ме безпокойте“ и че госпожа Бърнстейн била поръчала да не я свързват по телефона. Гордън помисли дали да не се поразходи дотам и да почука на вратата й. Но беше уморен и реши да се срещне с нея на сутринта.

Събуди се късно. Закуси с порция кадаиф, докато преглеждаше бележките си за лекцията по класическа механика и коригираше етапите в някои експерименти, които щеше да извърши пред студентите. Вече подреждаше чантата си, когато се сети да позвъни в мотела. Майка му пак беше излязла.

Към средата на следобеда съвестта започна да го гризе. Прибра се вкъщи рано и веднага отиде до мотела. На почукването му не отговори никой. Той заобиколи, за да попита на рецепцията и служителят погледна в малкото отделение за съобщения под номера на стаята й. Измъкна оттам бял плик и го подаде на Гордън.

— Доктор Бърнстейн? Да. Тя остави това за вас, сър, преди да напусне мотела.

Вцепенен, Гордън разкъса плика. Вътре имаше дълго писмо, което с повече подробности повтаряше разговора им от по-предишната вечер. Тя не можела да разбере как синът й, толкова всеотдаен някога, бил в състояние да нарани майка си по този начин. Била покрусена. Онова, което правел, било смъртен грях. Да се свърже с толкова различно момиче, да живее така — ужасна грешка. И то с такъв човек, с такава штунк! Майка му плачела, била изпълнена с тревога за него. Но знаела що за момче бил той. Нямало лесно да се даде. Щяла да го остави на мира. Щяла да го остави сам да се опомни. Самата тя щяла да се оправи. Отивала в Лос Анджелис да посети братовчедка си Хейзъл, която имала три прекрасни деца и която не била виждала от седем години. Оттам щяла да лети обратно за Ню Йорк. Може би след няколко месеца пак щяла да му дойде на гости. А още по-добре, той да се върнел у дома за малко. Да видел приятелите си в Колумбийския университет. Да отидел на гости на съседите — те щели много да се радват да го видят, момчето, постигнало най-голям успех от целия квартал. Дотогава щяла да му пише и да се надява. Една майка винаги се надявала.

Гордън мушна писмото в джоба си и се прибра вкъщи. Показа го на Пени и те заедно го обсъдиха, а после реши да го забрави засега, да се оправи с майка си по-късно. Тези неща обикновено се лекуваха от само себе си с времето.

1998 г.

— Е, къде, по дяволите, е той? — избухна Ренфрю. Разхождаше се нагоре-надолу из кабинета си — по пет крачки във всяка посока.

Грегъри Маркъм мълчаливо седеше и го наблюдаваше. Тази сутрин беше медитирал в продължение на половин час и се чувстваше спокоен и съсредоточен. Той погледна зад Ренфрю, през големите прозорци, които „Кав“ смяташе за свой основен архитектурен лукс. Просторните полета навън бяха равни и неподвижни, невероятно зелени с настъпването на лятото. Велосипедисти беззвучно се плъзгаха по „Котън“, закачили товара си на задните багажници. Утринният въздух вече бе топъл и тежък. Далечните върхове на Кеймбридж се губеха в синевата и закръгленото жълто слънце беше надвиснало ниско над града. Беше онази благодатна част от деня, когато като че ли му оставаше безкрайно много време, помисли си Маркъм, сякаш в морето от смълчани минути, разпрострели се пред него, можеше да постигне всичко.

Ренфрю все още нервно се разхождаше. Маркъм се размърда и попита:

— По кое време ти каза, че щял да пристигне тук?

— В десет, по дяволите. Тръгнал е преди часове. Трябваше да се обадя в офиса му за нещо и попитах дали още е там. Казаха ми, че е тръгнал много рано сутринта, преди часа пик. И защо още не е пристигнал?

— Едва минава десет — разумно отбеляза Маркъм.

— Да, но по дяволите, аз не мога да започна, преди да е дошъл. Лаборантите чакат. Всички сме готови. Той губи времето на всички ни. Този експеримент не го интересува и се държи много сурово с нас.

— Ти получи парите, нали? И онези апарати от Брукхейвън.

— Парите са малко. Достатъчно, за да продължим, но само толкова. Ще ни трябват още. Така ни задушават. И двамата с теб знаем, че това може да е единственият ни шанс да се измъкнем от пропастта. А какво правят те — карат ме да провеждам експеримента с подръчни средства и после онзи педераст даже не го е грижа достатъчно, че да пристигне навреме да го гледа.

— Той е администратор, а не учен. Естествено, политиката на финансиране наистина изглежда късогледа. Но виж, ННФ няма да прати нищо повече без по-силен натиск. Навярно използват парите за други работи. Не можеш да очакваш от Питърсън чудеса.

Ренфрю застана на едно място и го погледна.

— Предполагам, дадох ясно да се разбере, че не го харесвам. Надявам се, че самият Питърсън не го е забелязал, защото в противен случай може да се настрои срещу експеримента.

Маркъм сви рамене.

— Сигурен съм, че той знае. На всеки му е ясно, че вие двамата сте коренно различни, а Питърсън не е глупав. Виж, мога да поговоря с него, ако искаш — всъщност, ще го направя. Що се отнася до това, че може да се настрои срещу експеримента — глупости. Сигурно е свикнал да не го харесват. Според мен, това изобщо не го притеснява. Не, мисля, че можеш да разчиташ на подкрепата му. Но само на частична подкрепа. Той се опитва да покрие всичките си обещания, а това означава, че парите ще се разпределят на много места по съвсем малко.

Ренфрю седна на въртящия се стол.

— Извинявай, ако съм малко нервен тази сутрин, Грег. — Той прокара дебелите си пръсти през косата си. — Работя денонощно — изкуствената светлина не ми пречи — и навярно съм уморен. Но съм предимно ядосан. Продължавам да получавам шум и той заглушава сигналите.

Внезапното унило раздвижване в лабораторията привлече вниманието им. Лаборантите, които допреди минута разсеяно бъбреха помежду си, сега изглеждаха сериозни и подготвени. По стълбите слизаше Питърсън. Той се приближи до вратата на кабинета на Ренфрю и отсечено кимна на двамата мъже.