— Леле, сигурно сте свикнали да получавате всичко, което искате, страшно бързо.

— Понякога — леко измърмори Питърсън.

— Е, Грег и Джон тук ми съобщиха всички подробности и ми се струва, че онзи шум може да е, хм, от космически произход. Може да е от микровселените или от далечни Сийфъртови галактики в собствената ни вселена. Трудно е да се каже. Ядрата на квазарите могат да предизвикат подобен шум, това е сигурно. Данните, получени в Калифорнийския технически институт и в „Кит Пийк“, изглежда предполагат, че във вселената ни има голямо количество тъмна материя. Достатъчно, за да означава, че може би има микровселени.

— Достатъчно, за да затвори нашата геометрия ли? — вметна Грег. — Искам да кажа, над критичната плътност?

— Възможно е — отвърна тя. После добави за Питърсън: — Ако плътността на тъмната материя е достатъчно висока, нашата вселена накрая ще се свие сама в себе си. Цикличен космос и така нататък.

— Значи няма начин шумът в експеримента на Ренфрю да се избегне? — попита Питърсън.

— Навярно не. Това е сериозен проблем за Джон, който се опитва да насочи лъч, въпреки всички спонтанни излъчвания, предизвиквани от този тахионов шум. Но това няма да е пречка за онези от 1963 г. или откогато и да са. Те просто приемат, а това е много по-лесно.

Питърсън измърмори неутрален, слагащ край на темата отговор и каза, че трябвало да се обади по телефона. После с доста разсеян вид бързо излезе.

Маркъм се облегна на компютърния пулт.

— Това е човекът, който дава парите. Трябва да го търпим.

Тя се усмихна.

— Удивена съм, че изобщо сте получили средства за всичко това… — Тя обгърна с ръка лабораторията. Очите й се върнаха към него и жената загледа лицето му. — Наистина ли смятате, че можете да променяте миналото?

Маркъм замислено отвърна:

— Ами, аз смятам, че Ренфрю е започнал просто, за да получи субсидиите. Нали знаеш, практическа глазура върху торта, която всъщност е фундаментална и „безполезна“. Изобщо не е очаквал да се получи нещо. Аз също бях на мнение, че експериментът е добър, но и двамата се изненадахме от интереса на Питърсън. Сега започвам да мисля, че Джон е бил сериозен от самото начало. Ти видя уравненията. Щом един експеримент не предизвиква причинно-следствена верига, той е допустим. Всичко започва и свършва.

Кати седна на лабораторния стол и се залюля назад, като вдигна крака върху пулта. Кожата на скулите й изглеждаше силно опъната, суха като хартия, набръчкана от слънцето и умората. Часовата разлика беше оставила тъмни полумесеци под очите й.

— Да, но онези термични експерименти, с които сте започнали отначало… Това е обикновена материя. Когато става дума за хора обаче…

— Пак говориш за парадокси — съчувствено каза Маркъм. — Въвличането на хора в експеримента включва елемент на свободна воля, което води до проблема кой е наблюдателят в този псевдоквантовомеханичен експеримент и така нататък.

— Да.

— А този експеримент действа. Спомни си банковото съобщение на Питърсън.

— Да. Но пращането на онези данни за океана — какво би означавал евентуален успех? Че някой ден ще се събудим и онзи цъфтеж ще е изчезнал ли?

— Пак разсъждаваме от гледна точка на парадоксите. Ти се дистанцираш от експеримента. Старият класически наблюдател, нещо подобно. Виж, нещата не трябва да са причинно-следствени, единственото изискване към тях е да са логични.

Тя въздъхна.

— Не зная какво казват по въпроса новите уравнения на полето. Ето статията ми за двойното решение, може би ти…

— Съчетаване на квантовомеханична свръхсиметрия с обща относителност ли? Чрез тахиони?

— Да.

— Хей, струва си да хвърля един поглед — просия Маркъм.

— Много от старите особености остават в тези уравнения, толкова мога да кажа. Всяко квантовомеханично явление — тоест, включващо тахионите във водеща до парадокс верига — пак води до някакво разпръсване в поредица от вероятни събития.

— Вълна, която се движи между минало и бъдеще. Увисналият между „включено“ и „изключено“ превключвател.

— Да.

— Значи пак получаваме вероятностни предвиждания. А не сигурни положения.

— Така мисля. Или поне е логично. Но има нещо друго… Не съм имала време да го обмисля.

— Ако имаше достатъчно време за мислене… — Маркъм се задълбочи в стегнато отпечатаните страници с уравнения. — Най-трудната част е да интерпретираш тези данни. Уравненията са толкова нови…

— Да, така ми се иска онзи тип Питърсън да не ме беше довлякъл тук от Калифорния. С Торн почти бяхме… — Тя рязко вдигна глава. — Я ми кажи, откъде Питърсън е научил за мен? Ти ли му каза?

— Не. Не знаех, че работиш по този въпрос.

— Хм-м — замисли се Уикъм. После сви рамене. — Той има известно влияние, толкова мога да кажа. Изглежда ми типичен английски педант.

Маркъм неспокойно я погледна.

— Ами, не зная…

— Добре, добре, сигурно е от часовата разлика. Пък и полетът беше уморителен. Господи, иска ми се Питърсън да беше отложил това с около седмица.

Маркъм видя Питърсън да се появява откъм мястото, където работеше Ренфрю и даде знак на Кати. Тя придаде на лицето си любезно, малко комично изражение. Маркъм се надяваше администраторът да не забележи.

— Току-що разговарях с моите хора — каза Питърсън, когато се приближи, пъхнал палци в джобовете на жилетката си. — Наредих им да проучат онези, които са се занимавали с ядрения магнитен резонанс в Колумбия, Москва и Ла Хола през 1963 г. Биографии и прочее.

— Да, това очевидно трябва да се направи, нали? — съгласи се Маркъм. — Да се доверим на Иън и да опитаме нещо просто.

— Хм-м. — Питърсън хвърли поглед към Маркъм, съвсем леко вдигнал вежди. — Хората ми нямат много време, при всичко онова, което става сега. Не са открили нищо явно, като например статии в научни списания. Имало е нещо за „спонтанен резонанс“, което се е появило само веднъж — изглежда някаква грешка, но нищо за тахиони или съобщения. Някакъв тип обаче е публикувал в „Ню Сайънтист“ материал за съобщения от космоса и се е позовал на някой си Бърнстейн, който се е занимавал с ядрен магнитен резонанс. Споменава се за телевизионен репортаж от онези за разумен живот във вселената.

— Могат ли хората ви да проучат въпроса? — попита Кати.

— Сигурно. Казаха ми, че много неща са загубени след бомбата в Сентръл Парк. Архивите на телевизията били в Манхатън. Пък и програми с 35-годишна давност не се пазят в много копия. Наредих на една жена да се заеме с търсенето, но сър Мартин има проблеми с някаква провалила се програма, свързана с… — Той внезапно замълча.

— Мислиш ли, че този Бърнстейн е оставил бележката в банката? — попита Маркъм.

— Възможно е. Но ако това е единственият резултат от лъчите на Ренфрю, значи информацията за океана не е била приета.

Маркъм поклати глава.

— Бъркаш глаголното време. Все още можем да продължим да предаваме — щом едно от съобщенията е стигнало, другите също имат шанс.

— Отново свободната воля — подхвърли Кати.

— Или обратното — меко добави Питърсън. — Вижте, трябва да отида в Кеймбридж и да се погрижа за някои неща. Възможно ли е преди да тръгна, накратко да ме информирате за работата си, Кати?

Тя кимна.

— Довечера Ренфрю организира малко събиране — каза Маркъм. — Възнамерява да те покани.

— Ами… — погледна към жената Питърсън. — Ще се опитам да дойда. Не е абсолютно наложително да се върна в Лондон до утре.

Двамата с Кати Уикъм отидоха в малкия кабинет на Ренфрю, за да използват черната дъска. През прозрачната стъклена врата Маркъм ги гледаше как разговарят. Питърсън изглежда напредваше във физиката на тахионите и съвсем беше забравил за предполагаемата им безполезност. Двете фигури се движеха насам-натам пред дъската. С бърз замах на тебешира, Кати чертаеше диаграми и символи. Питърсън гледаше и се мръщеше. Като че ли гледаше повече нея, отколкото дъската.

Маркъм махна с ръката, с която държеше чашата си и разплиска малко от питието върху сивия килим в дневната на Ренфрю. После разсеяно докосна петното с крак, сякаш не беше сигурен дали го е направил той и продължи да разговаря с Кати Уикъм.