Скърцането на столове и шумоленето на листове хартия го върна към действителността. Той измърмори по нещо на всеки от мъжете, докато излизаха, все още зашеметен от резултата. Лейкин дори му подаде ръка и леко подметна: „Наистина трябва да се оправим с това, нали знаеш“, преди да си тръгне. Докато Гордън гледаше как Лейкин отстъпва назад, той видя, че за другия това бе нежелателен инцидент, свързан с младши член на катедрата, който е тръгнал по наклонена плоскост. Лейкин се беше отказал от по-меките начини за убеждение. Той вече нямаше да дойде при Гордън и внимателно да настоява да се откаже от идеите си. Тези разговори не водеха доникъде — не бяха довели доникъде. Характерите на двама им бяха несъвместими, а в края на краищата това може би бе най-важната част от изследователската работа. Крик и Уотсън не се бяха спогодили с Розалинд Франклин и това беше попречило на сътрудничеството им при решаването на загадката на спиралата на ДНК. Заедно те може би биха се справили по-рано с проблема. Науката изобилстваше от яростни конфликти, много от които се бяха изправяли на пътя на прогреса. Бяха пропуснати огромни възможности — ако Опенхаймър бе преодолял усилващата се изолираност на Айнщайн, навярно двамата биха надхвърлили рамките на труда на Опенхаймър от 1939 г. за неутронните звезди, за да разгледат целия проблем за общата относителност на колабиралата материя. Но те не го бяха направили, отчасти защото Айнщайн беше престанал да се вслушва в другите, затворил се със собствените си сънливи блянове в общата теория на полето…

Гордън осъзна, че седи сам в пустата зала. Долу го чакаше Купър, за да научи резултата. В преподавателската работа имаше моменти на радост, но Гордън внезапно се зачуди дали те можеха да компенсират лошите мигове. Човек губеше три четвърти от времето си с най-лошата част от студентите — добрите изобщо не го затрудняваха. Сега трябваше да слезе долу и да каже на Купър.

Той събра нещата си и излезе. Слънчевата светлина се процеждаше на жълти снопове през прозорците в коридора. Дните бяха започнали да се удължават. Лекциите бяха свършили. За миг Гордън забрави за Купър, Лейкин и съобщенията и остави една-единствена мисъл да пречиства ума му: започваше благодатното лято.

Август 1998 г.

Когато Марджъри чу по чакъла на отбивката пред къщата им да хрущят автомобилни гуми, тя вече беше приготвила всичко. В камерата имаше лед, предвидливо заледен в часовете, през който имаше електричество. В края на еднообразната седмица тя очакваше гости. Описанието на Питърсън, което направи Джон, предварително я бе подготвило да не го хареса — членовете на Съвета бяха далечни, отблъскващи фигури. Да приеме един от тях в дома си носеше със себе си заплахата да допусне някакъв огромен социален гаф и компенсиращото вълнение от контакта с личност, по-важна от кеймбриджските професори.

Джон я беше предупредил два часа преди това — класически номер на разсеян съпруг. За щастие къщата бе сравнително прибрана, пък и във всеки случай, мъжете никога не обръщаха внимание на подобни неща. Проблемът бе вечерята. Тя разбираше, че любезността изисква да го покани да остане, макар че при малко повече късмет, той можеше да откаже. В работещата с акумулатор хладилна камера имаше месо. Марджъри го пазеше за специални случаи, но сега нямаше време да го размразява. Знаеше, че е важно да се представи добре пред Питърсън — Джон не го канеше у дома от приятелски чувства. Навярно суфле. Бе преровила кухненските шкафове и беше открила консерва скариди. Да, това щеше да свърши работа. Скаридено суфле, салата и френски хляб. Последвани от ягоди от градината със сметана. Страшно изискано, като си помисли човек. Щеше да изчерпи голяма част от седмичния й бюджет за пазаруване, но по дяволите икономиите при такова кратко предупреждение. Беше донесла бутилка от скъпото им калифорнийско шабле и го бе оставила в малката камера — единственият начин да го изстуди навреме. То можеше да придаде на вечерята празнична атмосфера, помисли си тя. От дни почти не беше виждала Джон, тъй като той работеше всяка вечер до късно в лабораторията. Марджъри бе започнала да свиква да приготвя бързи и лесни вечери за децата и самата себе си, като оставяше тенджера със супа, която да стопли, щом Джон се прибереше вкъщи.

Навън хлопнаха автомобилни врати. Марджъри се изправи, когато двамата мъже влязоха в дневната. Джон както винаги приличаше на плюшено мече, нежно си помисли тя. Сега, когато за пръв път тази седмица го виждаше на дневна светлина, Марджъри също забеляза колко е уморен. Питърсън беше красив по някакъв загладен начин, реши тя, но устните му бяха прекалено тънки и го правеха да изглежда суров.

— Това е жена ми, Марджъри — каза Джон, когато тя подаде ръка на госта. Очите им се срещнаха, докато се ръкуваха. По тялото й пробяга внезапно пробождащо усещане. После той отново отмести поглед и всички влязоха в стаята.

— Надявам се, че не ви обезпокоявам твърде много — рече Питърсън. — Съпругът ви ме увери, че всичко е наред, а все още имаме да обсъдим някои делови въпроси.

— Не, няма нищо. Радвам се да приема гости за разнообразие. Понякога е много скучно да си жена на физик, когато той работи по някакъв експеримент.

— Мога да си представя. — Той й отправи преценяващ поглед и се приближи до прозореца. — Имате очарователна къща.

— Какво мога да ти предложа за пиене, Питърсън? — попита Джон.

— Уиски със сода, моля. Да, така е отлично. Тук ми харесва много. Розите ви изглеждат особено чудесни. — Той посочи към градината и последва жеста си с точни бележки за почвените условия.

— Предполагам, живеете в Лондон, г-н Питърсън?

— Да. Благодаря ви. — Той пое питието от Джон.

— Имате ли ваканционна вила в провинцията? — попита Марджъри.

Стори й се, че вижда нещо да проблясва за миг в очите му, преди да й отговори.

— Не, за съжаление. Иска ми се да имах. Но навярно няма да ми остава време да я използвам. Работата ми изисква много пътувания.

Тя съчувствено кимна и се обърна към съпруга си.

— Вече съм ви изпреварила в пиенето, но бих искала още малко, ако обичаш, Джон — подаде му чашата си Марджъри.

— Шери, нали? — По съзнателно веселия начин, по който говореше, тя веднага усети усилието, което правеше мъжът й, да намери общ език с Питърсън. Беше почувствала напрежението между двамата още от първия момент. Джон отиде до бюфета и с пресилено оживен глас каза: — Работата на Иън е да се грижи да не бъдем принудени да изпиваме прекалено много от това нещо, за да сме в състояние да се изправим с лице към света.

Тази забележка не направи каквото и да е видимо впечатление на Питърсън, който промърмори:

— За съжаление, онези стари пияници не са имали Световен съвет, с който да оправдаят бягството си от действителността.

— Бягство от действителността ли? — намеси се Марджъри. — Това не е ли новата терапевтична теория?

— Болест, дегизирана като лек, обзалагам се — подсмихна се Джон.

Питърсън се ограничи с „хм-м“ и се обърна към Марджъри. Преди той да успее да промени темата, както очевидно възнамеряваше, тя каза, отчасти, за да го извади от равновесие:

— Каква е действителността зад онези странни облаци, които виждаме? По новините слушах за някакъв французин, който твърдеше, че били от нов тип, нещо…

— Не мога да кажа — рязко я прекъсна Питърсън. — Всъщност, не мога да кажа. Ужасно съм изостанал, нали знаете.

„Доста ловко се измъква, да“ — помисли си Марджъри.

— Тогава за Бразилия. Какво може да ни каже Световният съвет за положението там?

— Цъфтежът се разширява и ние правим, каквото е по силите ни. — Питърсън като че ли беше по-словоохотлив по този въпрос, навярно, защото вече бе публично достояние.

— Излязъл ли е извън контрол? — попита тя.

— До голяма степен. Съветът определя проблемите и насочва проучванията, като ги интегрира с политически съображения. Заемаме се със свързаните с технологията болни места веднага, щом се проявят. В основната си част функцията ни е да интегрираме сателитните екопрофили. Пресяваме ги чрез данните за характерните промени. Щом се появи свръхестествена загадка, наистина зависи от специалистите…