— … да я решат — завърши Джон, върнал се с шерито. — Именно тази психология на гасенето на пожара обаче, прави разплитането на загадките толкова трудно, разбирате ли? Без никаква приемственост в проучванията…

— О, Джон, чували сме тези приказки и преди — прекъсна го Марджъри с весела нотка в гласа, макар да не се чувстваше весела. — Господин Питърсън сигурно вече е разбрал възгледите ни.

— Добре, преставам — меко се съгласи съпругът й, сякаш изведнъж си спомни къде се намира. — Във всеки случай, исках да се съсредоточа върху онази апаратура. Опитвам се да убедя Иън да се обади по телефона и да ми осигури помощта на хората от Брукхейвън. Така ще закърпим нещата, както се изразяват американците и…

— За съжаление, това надхвърля възможностите ми — прекъсна го Питърсън. — Останал си с погрешна представа колко или по-точно, какво е влиянието ми. Учените не обичат хората от Съвета да ги местят насам-натам като пионки.

— Лично съм забелязала това — съгласи се Марджъри.

Джон нежно се усмихна.

— Няма смисъл да си примадона, ако не те изберат за специалната ария, нали? Но не… — обърна се обратно към Питърсън той, — просто исках да кажа, че модерните уреди, разработвани в Брукхейвън, могат да решат нашия проблем с шума. Ако ти…

Питърсън стисна устни и бързо каза:

— Виж, ще натисна от този край. Знаеш какъв е редът — ноти, комисии, списъци и прочее. Ако не стане чудо, ще отнеме седмици.

— Но сигурно можете да упражните някакво, някакво… — лоялно вметна Марджъри.

— Маркъм е човекът, който най-добре може да направи това — каза Питърсън, като се обърна към нея. — Ще положа основите по телефона. Той може да отиде и да се срещне с хората във Вашингтон, а после и в Брукхейвън.

— Да — измърмори Джон, — да, това ще свърши работа. Грег има връзки, струва ми се.

— Наистина ли? — със съмнение попита Марджъри. — Той изглежда, хм…

Питърсън развеселено се усмихна.

— Малко отнесен? Малко безвкусен? Малко ненаред? Но той е американец, не забравяйте това.

Марджъри се засмя.

— Да, нали? Джан изглежда много по-симпатична.

— Предсказуема, искаш да кажеш — поправи я Джон.

— Това ли исках да кажа?

— Струва ми се — намеси се Питърсън, — че обикновено възнамеряваме точно това. Да не клатим лодката.

Марджъри остана удивена от единодушието на двамата мъже. В това имаше някаква ирония, нещо тъжно. Тя се поколеба за миг, когато двамата, сякаш по даден знак, погледнаха в чашите си, разклатиха ги и кубчетата лед вътре затракаха. Кехлибарената течност се развълнува. Марджъри огледа тихата, надвиснала стая. Полираната повърхност на масата отразяваше букета цветя, който тя беше подредила и лъскавият образ на вазата й заприлича на длан, повдигнала света.

Дали Питърсън преди не бе казал нещо на Джон, някаква новина? Тя се замисли за начин, по който да повиши настроението.

— Джон, още малко шери?

— Разбира се — отвърна той и отиде да донесе. Изглеждаше обезпокоен.

— Какво беше онова в колата, за жената от Калифорнийския технически институт?

— Катрин Уикъм — с равен глас отвърна Питърсън. — Тя работи по онези микровселени.

— Материалите, които ти показа на Маркъм ли?

— Да. Ако това обяснява равнището на шума в експеримента ти, значи е важно.

— Затова ли си я извикал? — попита Джон, докато наливаше шерито. — Искаш ли още едно? — Той вдигна бутилката с уиски.

— Да. Свързах се с нея, а после и с Торн, който ръководи групата им. Тя ще пристигне със следващия полет.

Джон рязко престана да налива.

— Добре. Сигурно си натиснал правилните копчета.

— Познавам шефа на Торн.

— А-ха. — Последва пауза. — Чудесно.

— Е, нека не отегчаваме жена ти с професионални разговори — предложи Питърсън. — Бих искал да видя градината ви, ако може. Прекарвам повечето от времето си в Лондон или в пътуване и трябва да кажа, че е възхитително да видя истинска еднофамилна къща като тази.

Той погледна отстрани към нея, докато се изправяха. Може би това беше преднамерена игра, за да спечели симпатиите й, почуди се тя.

— Съпругата ви пътува ли с вас?

— Не.

— Не, предполагам, че не би могла, при нейната работа. Сигурно се справя с нея отлично.

— Да, мисля, че процъфтява. Обикновено Сара се справя добре с всичко, с което се захване. — В гласа му не можеше да се долови нищо.

— Познаваш ли жена му, Марджъри? — слисано попита Джон. Бяха застанали на терасата, пред стъпалата, които водеха към моравата. Слънцето все още бе високо.

— Не, не лично, но зная за нея. Преди е била лейди Сара Линдзи-Стюарт-Бътъл, нали знаеш.

Джон изглеждаше озадачен.

— О, естествено, че не знаеш. Както и да е, сега тя е дизайнер на онези великолепни малки дрехи. Сара Линдзи. Нямате деца, нали, г-н Питърсън?

— Не, нямаме.

Те тръгнаха през моравата. Някъде отдясно изкукурига петел.

— Кокошки ли имате? — попита я Питърсън.

— Да, отглеждаме шест за яйца. Понякога и за ядене, но не обичам да убивам тези глупави същества.

— От каква порода са? Орфингтън или Легхорн, предполагам, щом са предимно за яйца.

Тя го погледна с изненада.

— Значи знаете нещо за кокошките, нали? Да, Орфингтън са. Нямаме Легхорн. Те са добри носачки, но аз предпочитам кафявите яйца пред белите.

— Правилно. Пък и трудно се гледат. Ако са в малко пространство, го превръщат в пълен хаос, а предполагам, че вашето е такова. Ами родайлъндските червени? Те снасят чудесни кафяви яйца.

— В момента имам две ярки. Още не са започнали да снасят.

— Искате да ги кръстосате, нали? Онзи петел не ми прозвуча като родайлъндски червен.

— Изненадана съм, че знаете толкова много за тях.

Той й се усмихна.

— Знам много неща, които изненадват хората.

Тя любезно отвърна на усмивката му, но се опита да задържи погледа си хладен. Не беше от жените, които лесно се поддават на мъжкия чар. Мъжете са толкова жалки, каза си тя. Той изобщо не проявяваше интерес към нея. Просто автоматично флиртуваше, само защото бе жена.

— Бихте ли останали да вечеряте с нас, г-н Питърсън? — съвсем официално го попита тя.

— Много мило от ваша страна, г-жо Ренфрю. Благодаря ви, но вече имам уговорка за вечеря. Всъщност — прибави той, като погледна към часовника си, — май е време да тръгвам. Трябва да се срещна с един човек в 7:30 обратно в Кеймбридж.

— Страхувам се, че тази вечер и аз ще трябва да се върна да поработя — каза Джон.

— А, не — възрази Марджъри. — Това е ужасно от твоя страна. — Чувстваше се доста пийнала и беше в настроение за компания. Освен това усещаше почти конвулсивен прилив на енергия, сякаш бе изпила прекомерно количество кафе. — Не съм те виждала ужасно от отдавна и щях да правя скаридено суфле за вечеря. Решително отказвам пак да остана сама тази вечер.

— Звучи като изкусително предложение. Не бих се колебал нито за миг, ако бях на твое място, Джон — подхвърли Питърсън с още една от хитрите си усмивки.

Джон се смути от изблика й пред чужд човек.

— Е, добре, щом е толкова важно, ще остана за вечеря. После сигурно ще трябва да отида за няколко часа.

Те се върнаха обратно в къщата. Питърсън остави чашата си.

— Благодаря ти за питието. Ще ти съобщя, когато трябва пак да ходя в Калифорния. Госпожо Ренфрю, благодаря ви за приятното прекарване.

Тя остави Джон да го изпрати до вратата и си наля още шери, докато мъжете бяха в коридора. Това, че Питърсън нямаше да остане за вечеря, доста я разочарова. Навярно дори би могла малко да пофлиртува с него — макар да предполагаше, че е напълно безпринципен и неприятен по характер.

Джон се върна в стаята, като потриваше ръце.

— Е, избавихме се от него. Радвам се, че не можа да остане, а ти? Какво мислиш за него?

— Влечуго — бързо отвърна тя. — Гладък и хлъзгав. Аз не бих му се доверила ни на йота. Разбира се, той е много привлекателен.

— Нима? На мен ми изглежда съвсем обикновен. Изненадах се, че знаеш всичко онова за жена му. Никога не си ми го споменавала.