Той се отпусна назад и я погледна. Нещата вървяха прекрасно. Тя беше изоставила престорената си фриволност, а за миг и изтънчения си акцент.

— О, продължавайте — рече момичето, като замазваше гласните сред типичните източноанглийски двугласни.

Сервитьорът бе докарал до масата им количка с ужасно сложни френски сладкиши. Както той бе очаквал, Лора избра този с най-много сметана и го нападна с невъзмутимото нетърпение на ученичка.

След кафето тя отново стана сериозна, следеше за акцента си и го притискаше с политически въпроси. Повтаряше разпространените вестникарски глупости за безотговорни корпорации, които продавали съмнителни нови стоки, без да мислят за социалните последствия. Питърсън се насили да остане спокоен по време на тази стандартна лекция и после, без съвсем да го съзнава, откри, че размишлява на глас по въпроси, които отдавна беше прибрал под миндера.

— Не, не, разбрали сте го погрешно — внезапно каза той. — Завихме в неправилна посока, когато започнахме да се занимаваме на първо място със социално важните проучвания. Възприехме идеята, че науката е като другите области, в които произвеждаш даден продукт и можеш да контролираш целия процес.

— Ами, сигурно може — отвърна Лора. — Ако на върха са подходящите хора…

— Няма подходящи хора — енергично каза той. — Точно това разбирам сега. Вижте, ние отидохме при най-добрите учени и ги помолихме да изберат най-обещаващите области. После ги финансирахме и отрязахме останалите, за да „съсредоточим усилията си“. Но истинското разнообразие в науката идва отдолу, не от изобретателните ръководители на върха. Ние стеснихме обхвата на науката, докато никой не виждаше нищо друго, освен одобрените проблеми, общоприетото благоразумие. За да спестим пари, ние задушихме въображението и енергичността.

— А на мен ми се струва, че имаме прекалено много наука.

— Прекалено много вложена работа, без да е истински разбирана, да. Без да търсим основните неща, ние имаме поколение от тесни специалисти. Ето какво имаме сега.

— Трябват повече проверки, за да се открият незабелязани странични ефекти…

— За да откриеш, трябва да имаш въображение — сериозно отвърна той. — Едва сега започвам да осъзнавам този факт. Всички тези приказки за адски „социално важна“ работа означава, че някой бюрократ най-добре определя какво е полезно. Така че сега проблемите излизат извън възможностите на практиците, на хората с тесни хоризонти и, и…

Той замълча, смаян от собствения си изблик. Това беше променило внимателно обработения тон на вечерта, може би фатално. Навярно причината се криеше във факта, че бе прекарал деня с Ренфрю. Само за миг Питърсън пламенно беше нападнал целия мироглед, който толкова бързо го бе издигнал на върха.

Той отпи дълга глътка кафе и топло се усмихна.

— Май доста се поразгорещих, а? Трябва да е от виното. — Подходящо представен, краткотрайният изблик можеше да се използва, за да й покаже, че той более за света, че е ангажиран, че мисли самостоятелно и така нататък, което щеше да й хареса. И Питърсън се захвана да доизиграе ролята си.

Луната беше високо над дърветата. Над поляната беззвучно прелетя бухал. Питърсън предпазливо изплъзна ръка изпод главата й и погледна часовника си. Минаваше полунощ. По дяволите. Той се изправи и започна да се облича. Тя лежеше неподвижно, изтегнала се съвсем несъзнателно с широко разтворени крака, както я бе оставил.

Момичето лежеше върху сакото му. Той се наведе, за да го вземе и на лунната светлина видя сълзи по страните й. О, по дяволите. Нямаше намерение да се занимава и с това.

— По-добре се облечи — каза той. — Става късно.

Тя седна и започна да навлича дрехите си.

— Иън — тихо рече момичето, — това ми се случва за пръв път.

— Хайде, хайде — отвърна Питърсън, без да й вярва. — Сигурно не искаш да ми кажеш, че си била девствена.

— Нямах предвид това.

Той се опита да проумее значението на думите й.

— Никога не си…?

— Аз… не с мъж… не така… аз никога не… — Тя с запъваше, провлачваше думите, засрамена.

Значи такава беше работата. Питърсън не й помогна. Чувстваше се уморен и нямаше търпение, загатнатият й комплимент изобщо не го трогна. Бе въпрос на чест да ги задоволява, но нищо повече. Бог знаеше, че на нея й бе потрябвало достатъчно много време. И все пак беше по-добре, отколкото с онази японска нимфоманка, жената на Кийфър. Сега, когато се сети за нея, изпита неприятно угризение. Беше направил обичайното — всъщност, дори повече. Тя бе идвала отново и отново и продължаваше да изглежда ненаситна. Вкопчваше се някак си трескаво в него, нещо, което напоследък забелязваше у много жени. Но това си беше техен проблем, не негов. Той въздъхна и остави спомена да потъне обратно.

Питърсън изтърси сакото си и изтупа от него стръкчетата трева. Момичето мълчеше и все още се мъчеше с фльонгата на роклята си — навярно се опитваше да й придаде същия вид, както бе излязла от къщи. Той тръгна пред нея, без да има каквото и да е желание да я докосва. Когато Лора плъзна дланта си в неговата, Питърсън реши, че любезността изисква да я остави там — в края на краищата, пак щеше да му се наложи да идва в Кеймбридж. Той разсеяно се почеса по врата, където го беше ухапало някакво насекомо, докато се бяха боричкали из тревата. Утрешният ден отново щеше да е дълъг. Той разкърши рамене. Студена болка се беше загнездила в мускулите в основата на врата му. Чакай да видим, утре имаше заседание на подкомисията и четене на някакъв доклад за Войната на свещената крава, която отново се развихряше в Индия… Той сепнато осъзна, че в последно време му бе станало навик да живее малко напред в бъдещето. В дома на Ренфрю го бяха разсейвали мисли за вечеря и вино. В ресторанта беше съзерцавал косата на Лора и си бе мислил как ли би изглеждала, разпиляна върху чисто бяла възглавница. После, веднага след акта, умът му се беше отнесъл към следващия ден и предстоящите му задължения. За Бога, бе като магаре, привличано от морков.

Леко се изненада, когато излязоха от усойната гора на лунната светлина и си спомни, че все още е в Кеймбридж.

Грегъри Маркъм се изненада, когато Иън Питърсън се появи в лабораторията, решително крачейки по пътеките между електронната апаратура. След обичайните поздрави, Грег каза:

— Мислех си, че напоследък нямате много време за такива второстепенни опити.

Питърсън се огледа из залата.

— Минавах наблизо. Преди няколко дни се срещнах с Ренфрю и оттогава съм все зает. Исках да поговоря с теб и да видя онази Уикъм.

— А, за това ли? Не виждам необходимост да ходя до Щатите точно в момента. Има…

Лицето на Питърсън придоби сурово изражение.

— Подготвих нещата в ННФ и Брукхейвън за теб. От своя страна направих всичко, което е по силите ми. Мислех си, че няма да възразиш да премахнеш пречките за работата на Ренфрю тук.

— Ами, не, разбира се, но…

— Добре. Ще те очаквам за утрешния полет, както е запланувано.

— Имам много интересна теоретична работа тук, онези неща, които донесе Кати…

— Вземи ги със себе си.

Маркъм въздъхна. Питърсън не беше от лесните администратори, толкова типични за САЩ, открити за предложения, дори след като вече е било взето решение.

— Е, това ще забави нещата, но…

— Къде е Уикъм?

— А, нататък някъде. Тя пристигна вчера и Джон още й показва лабораторията.

Към тях се приближи стройна, доста кльощава жена.

— Точно свършихме обиколката — каза на Маркъм тя. — Доста впечатляващо. Не се познаваме с вас, струва ми се — продължи тя, като насочи големите си, кафяви очи към Питърсън.

— Не, но аз зная коя сте. Иън Питърсън.

— Значи вие сте онзи, който ме домъкна тук.

— Повече или по-малко. Нужна сте тук.

— От мен се нуждаят и в Пасадена — мрачно отвърна тя. — Трябва да сте запалили пожар под някой от големите задници горе.

— Исках да чуя нещо за тези тахиони от подвселените и така нататък.