— Добре. Добре. Това е всичко, което искам.

— Гордън, госпожа Ивълстейн ми донесе онзи брой на „Лайф“. Защо не ми каза? Там е написано името на сина ми, с огромни букви, а той дори не ми казва. Беше преди седмици и…

— Мамо, виж, извинявай, че не ти казах. Аз…

— И материала в „Нешънъл Енкуайърър“, тя донесе и него. Той не ми хареса много.

Гордън раздразнено въздъхна в телефонната слушалка. Колко беше часът? За бога, 5 следобед. Какви ли данни получаваше групата на Цинс?

— Виж, мамо, бях заспал, аз…

— Заспал? По това време?

— Цяла нощ работих в лабораторията.

— Не трябва да го правиш, ще развалиш здравето си.

— Добре съм.

— Но аз исках да кажа, че „Лайф“ бе такава изненада…

— Мамо, трябва да поспя още. Съсипан съм.

— Е, добре. Просто исках да ти чуя гласа, Гордън. Вече не те чувам толкова често.

— Знам, мамо. Виж, ще ти се обадя след няколко дни.

— Добре, Гордън.

Той затвори и отиде да спи.

Групата на Цинс не откри нищо. Гордън не можеше отново да засече сигналите. Той продължи да проверява до края на седмицата. В петък имаше катедрен колоквиум върху плазмената физика, изнесен от Норман Ростокър. Гордън отиде и седна в най-крайните редове. Първият диапозитив на Ростокър беше:

Публиката се разсмя. Гордън също. Чудеше се на кой от етапите се намираше. Но не, цялата работа със съобщението не беше изследователски проект, а откритие. Фактът, че той бе единственият човек в света, който вярваше в него, не променяше нещата. „Търсене на вината“ обаче като че ли отговаряше точно. За миг Гордън се замисли за това и после, по средата на изложението на Ростокър, заспа.

Той се отзова на обаждането от кабинета на Рамси и завари химика в лабораторията. Химикът беше разделил преплетената верига в правдоподобна конфигурация. Фосфор, водород, кислород, въглерод. Изглеждаше приемливо. Нещо повече, тя попадаше в клас, който напомняше на пестицидите. По-сложна, да — но очевиден линеен потомък. Гордън се усмихна, все още сънен след колоквиума.

— Добра работа — измърмори той. Рамси просия. На излизане Гордън мина през стъклената гора на лабораторията. Бе започнал да харесва ритъма й. Биолозите нататък по коридора имаха кафези с животни за изследванията си и Гордън тръгна натам, чувствайки се смътно щастлив. На една количка имаше табли. Върху тях бяха натрупани изкормени кафяви хамстери, напомнящи на избухнали картофи. Животът в служба на живота. Той бързо се отдалечи.

Телефонът му иззвъня в 6 часа следобед, докато прибираше листовете и книгите си в чантата за почивните дни. Сградата на факултета по физика бе почти пуста и звънът отекна в нея.

— Гордън, тук е Клаудия Цинс.

— О, здравей. Как е…?

— Имаме нещо. Смущения. — Тя продължи и му ги описа.

— Виж, хм, направи ми една услуга. Опитай се да ги разделиш на принципни модели. Искам да кажа, знам, че е късно и че там е, колко, 9 часа, но ако…

— Струва ми се, че те разбирам.

— Виж дали съвпада с Морзовата азбука — задъхано каза той.

Тих смях.

— Ще видя, Гордън.

Той я помоли да му позвъни вкъщи и й даде номера си.

— Казах ти миналата седмица — рече Пени. — Излитаме с „Еър Кал“ за Оукланд утре сутринта в десет от Линдбърг.

— Не си спомням.

— О, по дяволите. Казах ти.

— Пени, този уикенд имам много работа. Трябва да обмисля някои неща.

— Обмисли ги в Оукланд.

— Не, не става. Можеш да кажеш на родителите си, че ние…

Телефонът иззвъня.

— Клаудия?

— Гордън? Проверих и… ти беше прав.

Изведнъж го обзе горещо замайване.

— Какво е съобщението?

— Онези астрономически координати, за които ми каза. Само това е. Повтарят се в продължение на страници.

— Чудесно. Просто чудесно.

— Какво е това, Гордън?

— Не зная.

Разговаряха още малко. Клаудия щеше да продължи експеримента, вече без прекъсване. Силата на сигнала изглежда се усилвала и отслабвала неравномерно. Гордън слушаше, кимаше и се съгласяваше. Но мислите му не бяха насочени към подробностите. Вместо това от краката към гърдите му започваше да пропълзява странно усещане. Той затвори слушалката, след като пожела на Клаудия лека нощ и почувства, че косата на тила му се изправя. Беше истина. През цялото време бе допускал, че е потцер, че експериментът му е погрешен, че открива несъществуващи неща. Но сега вече знаеше: някой се опитваше да се свърже с него.

— Гордън? Гордън, кой беше?

— Цинс. Ню Йорк — замаяно вдигна поглед той. — Открили са го.

Тя го целуна и заедно изиграха кратък танц. Той не беше потцер. Гордън се щураше из дневната и ликуващо излайваше „Ха!“ и „Така!“. След миг се почувства замаян и седна. Внезапно изпита умора. „Надраскай една хипотеза, открий един факт.“ Но какво щеше да прави сега?

— Пени, ти си права — заминаваме за Оукланд!

1998 г.

Когато Питърсън отвори предната врата, отвътре го посрещна шум от разговор. През каменния коридор можеше да види, че в гостната оживено разговарят някакви хора. Взрив от смях, звън на чаши, сладникаво извисяване на новите латиноамерикански ритми.

Той се спря само за миг. Без да поглежда встрани, Питърсън пресече черно-белите мраморни квадрати и се качи по витата стълба. Знаеше, че по принцип хората не те спират, ако минеш покрай тях бързо и не позволиш на никого да улови погледа ти. В края на краищата беше съвършено логично да е тук — та това бе неговият дом. Гостите биха могли да си помислят, че той и Сара заедно организират това проклето парти, за което беше забравил и че Питърсън има някакви домакински задължения на горния етаж.

Той тихо тръгна по дебелия килим и пресече площадката. Под вратата на банята в коридора се виждаше ивица светлина — навярно вътре имаше някой. Питърсън щеше да остане в спалнята достатъчно дълго, докато не се освободи, но когато излизаше, трябваше да има предвид движението насам-натам. Щеше да му се наложи да се измъкне по същия път, по който беше дошъл. За да стигне до задния изход през кухнята, трябваше да мине през гостите.

Той затвори вратата на спалнята и отиде до гардероба. Редицата от палта напълно скриваше двата куфара, останали тук от пролетното почистване на къщата. Извади ги. Малко тежки, но вършеха работа. Постави ги в готовност до вратата и погледна навън. Трите дълги Джорджиански прозореца на отсрещната стена гледаха към редици островърхи покриви. Прозорците на повечето сгради бяха неясно осветени. Режимът на електричеството, спомни си той. Други бяха тъмни. Усърдни икономии, зачуди се Питърсън, или хора, които вече бяха напуснали града? Нямаше значение — повече не възнамеряваше да се занимава с такива неща. Между прозорците имаше големи огледала в рамки от кафяво кадифе, което на свой ред беше поръбено с черно — последната идея на Сара. Той се поколеба, загледан в отражението си. Все още малко измъчен, с бяло покрай очите, но като цяло възстановен. Бе избягал от болницата веднага, щом се почувства в състояние да върви. Отиде право в кабинета си. Съветът беше в състояние на цялостна криза и никой не забеляза как Питърсън прибра някои документи от папките си, отправи последни нареждания по телефона и даде указания на адвоката си. Сър Мартин го извика на обобщително заседание и той видя, че приготовленията му не са никак прибързани. Облаците определено разнасяха вещество от цъфтежа нашир и надлъж. Формата му беше малко по-различна от океанската, но въздействието му върху неврообвивката беше същото като онова, което Кийфър бе открил само преди няколко дни. Данните на океанолога бяха от огромна полза, но разработването на ефективни ответни мерки все още представляваше проблем за лабораториите. Облаците изхвърляха веществото навсякъде, където се изваляваха. Земните растения по принцип устояваха на механизма с неврообвивката, но не винаги. Растителната целулоза оставаше непокътната, но по-сложните тъкани бяха уязвими. С бързи тестове разработиха метод за почистване на някои растения, за да преустановят процеса преди веществото да проникне в повърхностния слой на растението. Измиването на житните посеви с определени разтвори изглеждаше възможно и обещаваше 70% успех. Питърсън иронично си помисли за думите на Лора: „О, зеленчуците и всичко останало са съвършено пресни. Най-доброто. Снабдяват ни от провинцията всеки ден“. Да, и точно там беше ял от проклетото вещество. В човешката храносмилателна система то засягаше всички видове метаболични процеси — често фатално, ако не бъдеше подложено на лечение.