Гордън се надигна, наведе се към краката си. Пени го погледна. Устните й се разтвориха от изненада от каменното му изражение. Той се помъчи да намери подходящите думи, нещо, което да запълни пространството между увереността и подозрението, нещо точно на място и накрая измърмори:

— Недейте, недейте ми обръща внимание.

— Хей, приятел, аз…

— Гойски9 игрички — презрително махна с ръка Гордън. Лицето му се бе зачервило. Думите му излязоха по-злобни, отколкото беше възнамерявал.

— Гордън, я стига, наистина — започна Пени, но той се обърна и се затича. Ритъмът мигновено го пое. Чуваше гласа й, издигнал се над плисъка на вълните, но тънък и заглъхващ. „Добре — помисли си Гордън, — нямам лустрото на Великия Гетсби, но така се измъкнах от онова, онова…“

Без да завършва изречението, без да иска да мисли повече за това, той се затича към далечните насечени хълмове.

6 август 1963 г.

— Обмислям дали да не отида в промишлеността — една вечер каза той на Пени, докато се хранеха. Вече бяха поговорили за разни дребни неща — напоследък това се бе превърнало почти в ритуал. Гордън отказваше да обсъжда срещата на плажа, отказваше да поканят Клиф вкъщи и усещаше, че отказът му в крайна сметка ще уреди въпроса. Съвсем смътно му минаваше през ума, че отказите са причината за странно баналните разговори, които водеха в последно време.

— Какво означава това?

— Работа в научна лаборатория на промишлена компания. В „Дженеръл Илектрик“, лабораториите „Бел“. — Той започна да хвали достойнствата на това да работиш там, където ценят резултатите, където идеите бързо се превръщат в машини. Всъщност, Гордън не вярваше, че промишлените лаборатории превъзхождат университетските групи, но наистина излъчваха някаква привлекателност. Там нещата ставаха по-бързо. Бе пълно с помощници и технически персонал. Заплатите бяха по-високи. Освен това му харесваше неизбежното самодоволство на учения, който знае, че винаги може да разчита на живот извън академичния. Не просто работа, а занаят. Истински проучвания и то за прилични пари. А може би и нещо извън лабораторията — виж Хърб Йорк с неговите съвети за „защитна позиция“ и мъгляви теории за разоръжаване. Правителството можеше да използва ясното научно мислене там, убеждаваше я той.

— Гордън, това просто са обикновени стари глупости.

— Ъ? — Това го накара да се запъне за миг.

— Та ти не искаш да работиш в някаква си компания.

— Обмислям съвсем сериозно…

— Ти искаш да си професор. Да се занимаваш с изследвания. Да имаш студенти. Да изнасяш лекции. Ошлайфал си се в това.

— Нима?

— Разбира се. Когато всичко е наред, сутрин тръгваш радостен на работа и вечер се прибираш вкъщи по същия начин.

— Надценяваш удоволствията на тази работа.

— Изобщо нищо не надценявам. Виждам как ти действа преподаването.

— Хм. — Ядът му се притъпи и той мрачно си призна, че Пени го познава доста добре.

— И вместо да приказваш за някакъв временен изход като промишлеността, би трябвало да направиш нещо.

— Като например?

— Нещо различно. Да поразместиш твоите x, y и z. Опитай…

— Друг подход — довърши той вместо нея.

— Точно така. Мисленето за проблемите под различен ъгъл е… — Тя замълча, поколеба се и после се хвърли напред. — Гордън, бих могла да ти кажа какво стана там с Клиф. Бих могла да те успокоя, но вече не съм сигурна, че ще ми повярваш.

— Хм.

— Не забравяй — твърдо заговори тя, — че не съм твоя собственост, Гордън. Та ние дори не сме женени, за Бога.

— Това ли те безпокои?

— Мен ли да безпокои? Господи, ти си този, който…

— … започна пръв, може би трябва да поговорим за това и да видим дали…

— Гордън, почакай. Когато започвахме, когато се пренесохме да живеем заедно, ние се разбрахме просто да опитаме, това е всичко.

— Естествено. Естествено — енергично закима той, забравил за храната в чинията си. — Но аз съм готов, ако това те кара да играеш игрички като тогава с Клиф — наистина беше детинско, Пени, да си уреждаш онази среща, съвсем детинско, — аз съм готов да поговорим за това, нали знаеш, хм, да се…

Пени вдигна ръка с длан към него.

— Не. Почакай. Две неща, Гордън. — Тя започна да ги изброява на пръстите си. — Първо, не съм си уреждала каквато и да е среща. Може Клиф да ни е търсил, но аз не знам нищо за това. По дяволите, дори не знаех, че е тук. Второ — Гордън, мислиш ли, че ако се оженим, нещо ще се промени?

— Ами, струва ми се, че…

— Защото аз не искам, Гордън. Изобщо не искам да се женя.

Той излезе от горещата влага на късното лято в метрото и се появи на съвсем малко по-прохладната 116-та улица. Този вход беше сравнително нов. Смътно си спомняше стария чугунен павилион, който до началото на 50-те години бе въвеждал студентите в тътнещите дълбини. Беше разположен между двете скоростни платна на пътя и гарантираше отличен Дарвинов подбор срещу прекалена мисловна съсредоточеност. Тук студентите, чиито умове бяха натъпкани догоре с Айнщайн, Мендел и Хоторн, често рязко променяха траекториите си, за да избягнат сблъсък с хъдсъни, десотоси и фордове.

Гордън вървеше по 116-та улица и погледна часовника си. Беше отказал да изнесе семинар при това първо посещение в своята Алма Матер, откакто защити доктората си; и все пак, не искаше да закъснява за срещата с Клаудия Цинс. Тя бе мила жена, която едва беше избягала от Варшава при влизането на нацистите в града, но той си спомняше, че Цинс не обичаше студентите да закъсняват. Гордън бързо мина покрай „Саут Фийлд“. От дясната му страна по тясното стълбище на библиотеката „Лоу“ се тълпяха студенти. Гордън се насочи към сградата на физическия факултет, изпотен от тежестта на големия си кафяв куфар. Стори му се, че сред тълпата студенти вижда познато лице.

— Дейвид! Хей, Дейвид! — извика той. Но мъжът бързо се извърна и се отдалечи в противоположната посока. Гордън сви рамене. Може би Селиг не искаше да се среща със стари колеги — той винаги бе бил странна птица.

Като се замислеше сега, всичко тук му се струваше малко странно, като леко ретуширана снимка на приятел. На жълтата лятна светлина сградите изглеждаха малко по-мръсни, хората — уморени и бледи, канавките — по-пълни с боклук. Малко по-нататък върху едно стълбище се излежаваше пияница и отпиваше от нещо, скрито в кафява хартиена торба. Гордън ускори крачка и влезе вътре. Може би беше прекарал прекалено много време в Калифорния — всичко, което не бе ново и свежо, му се струваше захабено.

Клаудия Цинс не се беше променила. В топлите й очи проблясваше разсеяна и весела интелигентност. Гордън прекара следобеда с нея. Описа й експериментите си, сравни апаратурата и методите с нейната лаборатория. Тя знаеше за спонтанния резонанс, за Сол Шрифър и всичко останало. Намирала го за „интересно“, каза Цинс, стандартната, с нищо неангажираща дума. Когато Гордън я помоли да се опита да повтори експеримента с Купър, тя отначало отхвърли идеята. Била заета, имала много студенти, времето за работа с големите магнити за ядрен резонанс било вече разпределено, нямало пари. Гордън подчерта колко сходно било едно от сегашните й устройства с неговото — с някои елементарни изменения, щяло да стане абсолютно същото. Тя се аргументира с факта, че не разполагала с достатъчно подходяща индиевоантимонидна проба. Той извади пет добри проби, малки сиви плочки: ето, използвайте която от тях искате. Тя вдигна вежди. Гордън откри, че е навлякъл старата си ученическа индивидуалност, която беше забравил — упорито малко чифутче, обработващо учителя да му пише по-висока оценка. Клаудия Цинс знаеше тези трикове, те бяха известни на всички, но постепенно настояванията му събудиха интереса й. Може би в ефекта на спонтанен резонанс в края на краищата имаше нещо. Кой би могъл да каже, след като водата покрай него бе толкова размътена? Тя го погледна с топлите си кафяви очи и каза: „Не е заради това, че искаш да проверя нещата. Не за да оправя този миш-маш“, и той кимна, да, надявал се, че тя ще открие нещо друго. Но — предупредително вдигнат показалец — нека кривите говорят сами за себе си. Гордън се усмихваше, пускаше шеги и се чувстваше малко тайнствено, отново да живее в ученическата си личност, но всичко отиваше на мястото си и сработваше. Клаудия Цинс премина от „може би“ и „ако“ на „кога“ и „тогава“, очевидно без да забелязва прехода, а после насрочи работата с апаратурата за ядрен магнитен резонанс за септември и октомври. Тя го разпита за някои от състудентите му, къде са, какво работят. Изведнъж Гордън разбра, че жената искрено обича младите хора, минали през ръцете й и излезли на белия свят. Когато си тръгваше, Цинс го потупа по ръката и изтръска някаква прашинка от лятното му яке.