— Хайде.

На Уиндънсий Бийч той я гледаше как прокарва пътека надолу от хребета на спускащата се вълна и й се чудеше: крехко момиче, което управлява безмозъчна дъска и властва над сляпото движение на океана, увиснала във въздуха, сякаш по някакво чудо на Нютоновата динамика. Струваше му се истинска мистерия и все пак чувстваше, че не би трябвало да е изненадан — в края на краищата, това беше класическа динамика. Тайфата, която бе видял край помпената станция, вилнееше в морето. Хлапетата яздеха сърфовете си в очакване на съвършената, приближаваща се еднотонова грамада вода — гъвкави кафяви тела върху белите дъски. Гордън се потеше с безпощадната рутина на упражненията от Кралските канадски военновъздушни сили и се успокояваше, че тя е почти като очевидното удоволствие, което доставяше на сърфистите цепенето на вълните. След задължителните клякания и лицеви опори той потича по пясъчната ивица, като пухтеше и някак си мъгляво се опитваше да разплете обърканите събития от деня. Те отказваха да му се подчинят: денят не желаеше да се разчлени в проста парадигма. Навъсен и потен, Гордън спря, като задъхано гълташе соления въздух. Пени се носеше напред върху дъската си, увиснала в гъстия въздух и му махаше. Океанът зад нея се загърна сам в себе си, сграбчи сърфа й с гладка длан и го преобърна. Тя се олюля, размаха ръце, загуби равновесие и падна. Кипящата пяна я погълна. Гладката бяла дъска се преметна напред и се превъртя, тласната от силата на инерцията. Главата на Пени изплува, с коса, плесната върху главата й като шапка — очите й премигваха, оголените й зъби се белееха в сумрака. Тя се смееше.

— Какво има за вечеря? — попита той, докато се обличаха.

— Каквото поискаш.

— Салата от ангинари, после фазан и накрая — плодова салата с бренди.

— Надявам се, че можеш да приготвяш всичко това.

— Добре, ти какво искаш?

— Излизам. Не съм гладна.

— Ъ? — с тъпа изненада зяпна Гордън. Той беше гладен.

— Отивам на митинг.

— За какво?

— Митинг. Политически, предполагам.

— За какво? — настоя той.

— За Голдуотър.

— Какво?

— Може да си чувал за него. Кандидат е за президент.

— Шегуваш се. — Той замръзна с крак във въздуха, наполовина обул шортите си. После, осъзнал колко комичен е видът му, стъпи на земята и ги донавлече. — Той е малоумен…

— Дърдорко?

Не, не се бе сетил за Синклер Луис.

— Нека просто остане „малоумен“.

— Да си чел „Съвестта на един консерватор“? Там казва много неща.

— Не, не съм. Но виж, когато ти беше за Кенеди, с неговия договор за забрана на ядрените опити и някои наистина нови идеи във външната политика, Съюзът за прогрес…

— Плюс Залива на прасетата, Берлинската стена, неговият по-малък брат със свински очички…

— О, я стига. Голдуотър е просто пионка в ръцете на едрия бизнес.

— Той ще се изправи срещу комунистите.

Гордън седна на леглото им.

— Ти не вярваш на тези глупости, нали?

Пени сбърчи нос, жест, чието значение Гордън знаеше — тя беше твърдо решила.

— Кой прати нашите мъже в Южен Виетнам? Ами какво стана с Клиф и Бърни?

— Ако Голдуотър спечели, там ще бъдат пратени милиони като Клиф и Бърни.

— Голдуотър ще постигне там победа, а няма само да се размотава.

— Пени, това, което трябва да се направи, е да се сложи край на нашите жертви. Защо да поддържаме диктатор като Дием?

— Единственото, което зная, е, че там убиват мои приятели.

— И Големият Бари ще промени всичко това.

— Естествено. Изглежда ми солиден. Ще възпре социализма в родината ни.

Гордън се отпусна назад на леглото и издаде примирена въздишка на недоверие.

— Пени, знам, че ме смяташ за някакъв нюйоркски комунист, но не мога да разбера…

— Вече закъснявам. Линда ме покани на този коктейл в чест на Голдуотър и ще отида. Искаш ли да дойдеш?

— Мили Боже, не.

— Добре, тръгвам.

— И ти, литераторката, поддържаш Голдуотър? Я стига.

— Знам, че не се вписвам в стереотипа ти, но това си е твой проблем, Гордън.

— Господи.

— Ще се върна след няколко часа. — Тя среса назад косата си, огледа плисираната си пола и решително и енергично излезе от спалнята. Гордън лежеше и я гледаше как тръгва, без да може да определи дали е сериозна. Пени с трясък захлопна предната врата и той реши, че наистина е сериозна.

От начало не бяха обещаваща двойка. Запознаха се на едно събиране на вино и картофки в някаква вила на плажа на Проспект стрийт, на стотина метра от Музея за изобразително изкуство в Ла Хола. (Когато за пръв път отиде в Музея, Гордън не обърна внимание на надписа и реши, че това просто е още една галерия, малко по-добра от останалите; да нарича нея и „Мет“ музеи му се струваше истински виц.) Първото му впечатление от Пени беше за строен порядък: хубави зъби, педантично чиста кожа, неизискваща грижи коса. Сравнението с малкото жени, с които се бе срещал в Ню Йорк, накрая завърши в нейна полза. Тя изглеждаше блестяща и открита, способна на неподправено весел разговор, неповлияна от готовите мнения на „Ню Йорк Таймс“ или от последния студентски семинар на тема „Кое е важно“. В пъстра рокля, със стройна шия, чиито прави линии се смекчаваха от извития перлен наниз, с плътен загар, който излъчваше топли, жълти лъчи, просмукващи се в него на бледата светлина — живот от далечна звезда. До този момент Гордън вече беше доста напреднал с бутилка долнопробно червено вино и навярно надценяваше вълшебството на събирането, но момичето сякаш изпъкваше в сумрачния брътвеж на стаята. На по-добро осветление те може би изобщо не биха си паснали. Този път обаче, тя бе сръчна, изкусна и различна от всички жени, с които се беше запознавал дотогава. Равните й калифорнийски гласни бяха облекчение след сдъвкания източен акцент, изреченията й се нижеха със спокойно съвършенство, което омая Гордън. Това бе истината: естественост, женствена пламенност, ясен поглед. Пък и във всеки случай, тя имаше пълни, атлетични бедра, които мърдаха под копринената рокля, като че ли цялото й тяло се напрягаше в дрехата и с наслада би се освободило от нея. Той не знаеше много за жените — прословутата слабост на Колумбия — и докато пиеше още вино и продължаваше да разговаря, се чудеше на себе си, на нея, на това, което ставаше. Всичко тревожно му напомняше на някаква любима фантазия. Когато си тръгнаха заедно, качиха се във фолксвагена и се отдалечиха от все още шумното парти, дишането му се ускори от представата за логичните последствия — а те бързо се реализираха. После прекараното заедно време, ходенето по ресторанти, преоткритите плочи и книги — всичко това изглеждаше неизбежно. Такова беше Правилото. Единственото, което Гордън винаги бе знаел за жените, беше, че трябва да има вълшебство, и сега то бе тук, неизречено, дори съвсем плахо. Той го усещаше.

А сега, по време на метафоричния махмурлук, тя имаше приятели, наречени Клиф, родители в Оукланд и харесваше Голдуотър. Добре, помисли си той, значи подробностите не бяха съвършени. Но може би в известен смисъл това също беше част от вълшебството.

15 април 1963 г.

Гордън закуси в кафенето на Хари на „Джирърд“, като се опита да прегледа бележките за лекцията си и да набележи някои проблеми за домашна работа на студентите. Беше трудно да се работи. Тракането на съдове постоянно му пречеше, а тенекиеният глас на радио свиреше песните на „Кингстън трио“, които той не харесваше. Единствената нова песен от поп-музиката, която можеше да търпи, бе „Доминик“, странен хит, записан от белгийска монахиня с ангелски глас. Така или иначе, не беше в настроение да се концентрира върху академични въпроси. Статията в „Сан Диего Юниън“ за телевизионното интервю на Сол бе по-лоша, отколкото очакваше — сензационна, извън границите на разумното. Неколцина от катедрата вече бяха споделили с него неодобрението си.