— И какво ще им кажеш?

— Ще им кажа, че не зная откъде, по дяволите, идва сигналът.

— Неразумно. Неразумно.

След като Лейкин си тръгна, Гордън се замисли за ненадейната фраза, която беше изрекъл: „Да блестиш е по-добре, отколкото да се оглеждаш“. От кого ли я бе чул? Навярно от Пени — звучеше като някаква литературна забележка. Но наистина ли мислеше така? Гонеше ли слава, като Шрифър? Бяха го навикнали да поема известно количество вина за подобни неща — такова бе клишето, нали, евреите изпитваха чувство за вина, така ги бяха научили майките им. Но не ставаше дума за вина, не — интуицията ясно му подсказваше това. Инстинктивно чувстваше, че в съобщението се криеше нещо, че беше истинско. Стотици пъти бе премислял нещата и трябваше да разчита на собствената си преценка, на собствените си данни. И ако за Лейкин темата бе глупава, ако Гордън му изглеждаше мошеник, така да бъде.

Той пъхна палци в колана си, погледна навън към калифорнийската насекомоподобна архитектура и се почувства добре, дяволски добре.

След като репортерът от „Сан Диего Юниън“ си тръгна, Гордън продължаваше да се чувства уверен, макар и с известно усилие. Журналистът му беше задал много тъпи въпроси, но така и трябваше да е. Физикът подчертаваше несигурните моменти, а „Юниън“ искаше ясни отговори на астрономическите въпроси, за предпочитане събрани в едно, поддаващо се на цитиране изречение. За Гордън основното бе как се прави наука — че отговорите винаги са временни, че винаги се чака резултатът от бъдещи експерименти. „Юниън“ очакваше приключения, вълнения и повече доказателства от един университет на пътя към своето величие. Наистина успя да измъкне известна информация, но не много.

Гордън подреждаше пощата си и отделяше част от материалите, за да ги прочете вечерта, когато пристигна Рамси.

След формалните поздрави — Рамси изглежда искрено се интересуваше от времето — той извади лист от някакъв плик и каза:

— Този образ ли показа Шрифър снощи?

Гордън го погледна.

— Откъде го взе?

— От твоя студент, Купър.

— А той откъде го е взел?

— Казва, че от Шрифър.

— Кога?

— Преди няколко седмици. Шрифър отишъл при него да провери точките и тиретата, така казва.

— Хм. — Гордън си помисли, че е трябвало да се досети, че Шрифър ще го направи. Предпазливостта му беше оправдана. — Добре, няма значение. И какво от това?

— Ами, не мисля, че има някакъв смисъл, но всъщност не съм разполагал с достатъчно време да… виж, това, което искам да те питам, е какво прави онзи тип Шрифър?

— Той дешифрира второ съобщение. Смята, че идва от звезда, наречена Херкулес 99, която…

— Да, да, знам. Въпросът е защо излезе по телевизията?

— За да разчете онзи образ.

— Той не знае за първото съобщение, онова, върху което работя аз, нали?

— Естествено, че знае.

— Леле, ама онези неща по телевизията — това са глупости, нали?

Гордън сви рамене.

— Аз съм агностик. Не зная какво означава образът, така и казах току-що на един репортер.

Рамси изглеждаше разтревожен.

— Обаче смяташ, че това е по-важно, нали? Съобщението, по което работя аз?

— Да.

— И онова на Шрифър са пълни глупости?

— Аз съм агностик — повтори Гордън, внезапно почувствал умора. Всички искаха от него вечната, абсолютна Истина, а той не разполагаше с нея.

— Господи. Биохимическата част започва да придобива някакъв смисъл, знаеш ли? Малкият експеримент, който възложих на един от студентите си, дава известен резултат. И после идва това…

— Не се тревожи. Съобщението на Шрифър може да се окаже чиста глупост, доколкото мога да определя. Виж, бях притиснат и… — Гордън изтри челото си, — просто се изплъзна от ръцете ми. Продължавай с експериментите, става ли?

— Да, става. Притиснат, защо?

— Шрифър. Той смята, че е дешифрирал нещо и най-ненадейно излиза по телевизията. Не беше моя идея.

— А. А, да. Това вече променя нещата — изглежда се успокои Рамси. После лицето му отново помръкна. — Ами първото съобщение?

— Какво?

— Отказваш ли се от него?

— Не. Нямам такива планове.

— Добре. Добре.

— Можеш да работиш по него колкото искаш.

— Чудесно — подаде му ръка Рамси, сякаш току-що бяха сключили сделка. — Ще те държа в течение.

Гордън тържествено стисна дланта му.

Малкият театър с Рамси отначало го беше разтревожил, но разбираше, че това е част от отношенията с хората: ако изобщо искаш да общуваш, трябва да възприемаш техния глас, да гледаш на нещата от тяхната гледна точка. Рамси виждаше всичко това като игра, първото съобщение е секретната информация, а Шрифър е просто натрапник. Е, за целите на вселената на Рамси, така да бъде. В по-младите си години Гордън щеше да се отнесе с груб цинизъм към заемането на някаква поза, само за да убеди някого. Сега нещата не изглеждаха така. Той не лъжеше Рамси. Не скриваше информация. Просто описваше събитията по различен начин. Пубертетските клишета за истината, красотата и птицата, която никога не си бил, бяха пълни глупости, опростенчески категории. Когато искаш да постигнеш нещо, казваш каквото трябва. Така ставаха нещата. Рамси щеше да продължи с експериментите, без да си блъска главата за неизвестностите и с малко късмет може би щяха да открият нещо.

Гордън се отдалечаваше от сградата на физическия факултет и се насочваше към Тори Пайнс роуд, където беше паркиран шевролетът му, когато някаква слаба фигура вдигна ръка за поздрав. Той се обърна и позна Мария Гьоперт Майер, единствената жена в катедрата. Преди известно време бе получила удар и сега се появяваше рядко, движейки се като призрак по коридорите — едната й половина беше частично обездвижена и говореше размазано. Лицето й бе отпуснато и тя изглеждаше уморена, но в очите й Гордън можеше да види проницателна интелигентност, която не оставяше нищо да й се изплъзне.

— Вярваш ли в твоите… ре… резултати? — попита го тя.

Гордън се поколеба. Под проницателния й поглед се чувстваше като под микроскопа на историята — тази жена беше дошла от Полша, бе преживяла годините на войната, бе участвала в изолирането на ураниеви изотопи по проекта „Манхатън“ в Колумбия, беше работила с Ферми точно преди той да се разболее от рак. Бе преминала през всичко това и много повече: съпругът й Джо, блестящ химик, беше редовен професор в Чикаго, докато на нея й бе отказано университетско звание и трябваше да се задоволи с мястото на научен сътрудник. Гордън внезапно се зачуди дали това я е ядосало, докато е работела по донеслия й слава черупчест модел на ядрото. В сравнение с онова, с което се беше сблъскала тя, неговите проблеми изглеждаха нищожни. Той прехапа устни.

— Да. Да, струва ми се. Нещо… нещо се опитва да се свърже с нас. Но не зная какво.

Тя кимна. В начина, по който го направи, въпреки обездвижената половина на лицето й, имаше ведра увереност, която докосна нещо в душата на Гордън. Той премигна на пронизващата светлина на залеза и блясъкът се превърна в топла вода в очите му.

— Добре, добре — промърмори жената със запъване и се отдалечи, като продължаваше да му се усмихва.

Прибра се вкъщи точно след Пени и я завари да се преоблича. Той захвърли в ъгъла чантата, която носеше грижите на деня му.

— За къде се стягаш? — попита я Гордън.

— Отивам да покарам сърф.

— Господи, вече се стъмва.

— Вълните не знаят това.

Той се облегна на стената. Енергията й го изуми. Тази страна на Калифорния му се струваше най-сложната: чисто физическия и аспект, вътрешната й движеща сила.

— Ела с мен — предложи му тя, докато обличаше френските си бикини и тениската. — Ще те науча да го правиш.

— Хм — отвърна Гордън. Не искаше да споменава, че си е мечтал за чаша бяло вино и за вечерните новини. В края на краищата, помисли си той — и тази мисъл изведнъж не му хареса много — можеше да има продължение на историята на Шрифър.