Питърсън изпита моментно чувство на вина, че е прочел лично писмо. Съветът вече често използваше такива методи, разбира се, за да може бързо да надхитри непокорните финансови кръгове, които не приемаха необходимостта от спешни мерки. И все пак той беше джентълмен, а един джентълмен не чете чуждата кореспонденция. Неговото отвращение скоро потъна под интереса му към значението на онова, което пишеше „Кати“. Подвселени? Невероятно. Кръгозорът на учения бе абсолютно нереален.

Питърсън се отпусна на седалката си и се загледа в канадската пустош, която се плъзгаше под него. Да, навярно беше така. Вече от десетилетия картината на света, нарисувана от учените, бе станала странна, далечна, невероятна. Много по-лесно беше да не и обръщаш внимание, отколкото да се опитваш да я разбереш. Нещата бяха прекалено сложни. Защо да си правиш труда? Включи телевизора, скъпа. Точно така.

3 декември 1962 г.

Купър подреди листовете червена милиметрова хартия в дълга редица върху лабораторната маса. После отстъпи назад, балансирайки на пети като спринтьор, готвещ се за старт и огледа работата си. Унилият шум на лабораторията подсилваше увисналото във въздуха очакване.

— Ето — бавно каза Купър. — Подредени са в правилния порядък.

— Това ли са най-добрите ни данни? — измърмори Гордън.

— Най-добрите, които изобщо ще имаме — отвърна Купър, намръщен от нещо в гласа на другия. Той се обърна с ръце на хълбоците си. — Всичко е подредено. Струваше ми три часа работа.

— Изглежда добре и прегледно — помирително рече Гордън. — Отлично.

— Да — призна Купър. — И в това няма нищо смешно. Ако тук имаше ясен резонанс, щях да го видя.

Гордън прокара показалец по зелените редове данни. Нямаше абсолютно никакви стандартни резонанси. В пробата им, охладена до три градуса над абсолютната нула в клокочещия хелий, имаше атомни ядра. Всяко едно от тях представляваше мъничък магнит. Бяха се подредили по магнитното поле, получено от Купър. Стандартният експеримент беше прост: пратиха кратък електромагнитен импулс, който отклони ядрените магнити от магнитното поле. След известно време ядрата щяха отново да се подравнят с полето. Процесът на ядрена релаксация можеше да каже на експериментатора много за обстановката във веществото. Това бе сравнително прост начин да се изследват микроскопските характеристики на сложната твърда структура. Гордън харесваше работата заради яснотата и директността й, освен всичките й приложения за транзистори или детектори на инфрачервена светлина, които евентуални би могла да има. Този клон от физиката на твърдото агрегатно състояние не беше толкова очевидно жизненоважен, колкото например изследванията на квазарите или на високоенергийните частици, но бе ясен и притежаваше някаква проста красота.

Назъбените линии пред него обаче не бяха нито прости, нито красиви. Тук-там се забелязваха части от онова, което би трябвало да получават: криви на ядрен резонанс, равномерни и многозначителни. Но в по-голямата част от милиметровата хартия имаше внезапни назъбени линии, означаващи взривове от електромагнитен шум, които се появяваха изведнъж, а после съвсем ненадейно изчезваха.

— Същите разстояния — промърмори Гордън.

— Да — отвърна Купър. — Едносантиметровите — посочи той, — и по-късите, от половин сантиметър. Дяволски постоянни.

Двамата мъже се спогледаха, после отново върнаха очи към данните. И двамата се бяха надявали на различен резултат. Бяха правили тези експерименти многократно, като елиминираха всички вероятни източници на шум. Назъбените взривове не изчезваха.

— Това е съобщение, по дяволите — възкликна Купър. — Трябва да е така.

Гордън кимна. Умората се просмукваше в тялото му.

— Няма как да го избегнем — каза той. — Тук имаме часове сигнали. Не може да е чак толкова голяма случайност.

— Не.

— Добре тогава — опита се да прозвучи оптимистично Гордън. — Дай да дешифрираме шибаното нещо.

Гордън нямаше възможност да помисли за съобщението до следобед. Сутринта му беше запълнена с лекция и после със заседание на комисията за прием на студенти. Бяха получили молби от блестящи студенти отвсякъде — Чикаго, Калифорнийския технически институт, Бъркли, Колумбия, Масачузетския технически институт, Корнел, Принстън, Станфорд. Каноничните центрове на мъдрост. Няколко необичайни случаи — двама странни кандидати от Оклахома, които можеха и да са обещаващи, някакъв надарен и тих младеж от Лонг Бийч — бяха оставени настрани за проучване. Беше ясно, че славата на Ла Хола бързо се разпространява. Отчасти това се дължеше на опияняващия устрем на „феномена Спутник“. Самият Гордън бе яхнал тази вълна и го знаеше — беше назряло времето за наука. Чудеше се обаче за студентите, които тъкмо навлизаха във физиката. Някои от тях изглежда харесваха същите неща, с които се занимаваше правото или медицината — не защото ги интересуваше самият предмет, а защото обещаваше много пари. Гордън тайно се чудеше дали Купър е като тях — в него се забелязваха искри от стария пламък, но всичко това беше скрито под мека отпуснатост, под аура на физическа увереност. Дори съобщението, самото му съществуване, се струваше на Купър малко забавно, но по принцип приемливо, странен ефект, който скоро щеше да бъде обяснен. Гордън не можеше да определи дали това бе поза или искрено спокойствие. И в двата случая беше смущаващо. Гордън бе свикнал с по-напрегнат стил. Той завиждаше на физиците, направили велики открития по времето, когато са разкривали възможностите на квантовата механика, когато за пръв път е било разбито ядрото. По-възрастните членове на катедрата, Екарт и Либерман, понякога разказваха за онези дни. Преди 40-те години научната степен по физика била стабилна основа за кариера в електроинженерството и толкова. Бомбата беше променила всичко това. В лавината от ужасни оръжия, нови области на проучване, повишени бюджети и разширяващи се хоризонти всички държави внезапно почувствали глад за физици. В годините, последвали Хирошима някакъв вестникарски репортаж, отнасящ се за известен физик, неизменно го наричал „блестящият ядрен физик“, сякаш не можел да работи в друга област на изследване. Физиката затлъстявала. Въпреки това физиците продължавали да са сравнително зле платени — Гордън си спомняше как един гост-професор в Колумбия взимаше пари назаем, за да присъства на петъчния „китайски обяд“, организиран от Лий и Янг. Обедите се провеждаха в един от отличните китайски ресторанти около университетското градче и често там за пръв път се съобщаваше за нови резултати. Беше добре да се присъства, ако човек искаше да върви в крак с новостите. Така че гост-професорът трябваше да изкрънква достатъчно, за да ходи и да връща парите след седмица. Сега онези дни се струваха на Гордън далечни, макар че сигурно витаеха в мислите на по-възрастните физици, разбираше той. Някои като Лейкин например, оставяха впечатление за тревожно очакване, като че ли мехурът скоро щеше да се пукне. Рогът на изобилието щеше да разсее замаяната публика, която и без това трудно задържаше за дълго вниманието си и тя щеше да забрави за науката. Простото уравнение — наука е равно на инженерство е равно на богатство — щеше да се наруши. Физиците бяха прекарали повече време в подножието на хълма, отколкото химиците — Първата световна война бе период на разцвет за тях — и сега се радваха на бърз възход. Но щеше да последва изравняване. А сетне — спускане.