Гордън размишляваше за това, докато се качваше по външните стълби от лабораторията към кабинета на Лейкин. Лабораторните дневници бяха грижливо подредени и той неколкократно бе прегледал дешифрираното съобщение. И все пак едва не реши да се върне и изобщо да не се срещне с професора.

Едва беше казал няколко думи от изложението си, когато Лейкин го прекъсна.

— Всъщност, Гордън, мислех, че вече си приключил с проблема.

— Айзък, това са фактите.

— Не. — Добре сложеният мъж се изправи иззад бюрото си и започна да се разхожда назад-напред. — Наблюдавах експеримента ти внимателно. Прочетох записките ти — Купър ми показа къде са.

Гордън се намръщи.

— Защо не ги поискахте от мен?

— Имаше лекция. Освен това — говоря честно — исках да видя бележките на самия Купър.

— Защо?

— Ти призна, че не си взел лично всички данни.

— Не, разбира се, че не. Той трябва да разполага с някакъв материал за дисертацията си.

— И е изостанал от графика, да. Значително изостанал. — Лейкин спря и направи един от характерните си жестове, като леко наведе глава и вдигна вежди, докато гледаше към Гордън, сякаш над някакви несъществуващи очила. Гордън предполагаше, че това би трябвало да означава нещо недоказуемо, но очевидно, някакво неизречено разбирателство между колеги.

— Не мисля, че ги е подправил, ако това искате да кажете — съвсем уверено отвърна той, с усилие овладявайки гласа си.

— Откъде знаеш?

— Данните, които взех аз, съответстват по синтаксис на останалата част от съобщението.

— Това би могло да е съзнателно нагласено от Купър. — Лейкин се обърна към прозореца, стиснал ръце зад гърба си. В гласа му сега се усещаше нотка на колебание.

— Хайде, Айзък.

Професорът рязко се завъртя към него.

— Много добре. Тогава ми кажи какво става — твърдо настоя той.

— Разполагаме с резултат, но не и с обяснение. Това става. Нищо повече. — Гордън размаха листа с дешифрираното съобщение във въздуха, като разсичаше сноповете слънчеви лъчи, падащи от прозореца.

— В такъв случай сме на едно мнение — усмихна се Лейкин. — Много странен резултат. Нещо кара ядрените спинове да се отпускат — бинг — хей така. Спонтанен резонанс.

— Това са глупости. — Гордън си беше мислил, че наистина се връщат на въпроса, а сега пак се появяваше тази стара песен.

— С това просто казваме какво знаем.

— А как си обяснявате това? — отново размаха съобщението той.

— Не си го обяснявам — многозначително сви рамене Лейкин. — Ако бях на твое място, дори не бих го споменавал.

— Докато не го разберем…

— Не. Разбираме достатъчно. Достатъчно, за да разкажем публично за спонтанния резонанс. — Лейкин започна техническо обобщение, като отмяташе точките на пръстите на ръката си с прецизни жестове. Гордън разбираше, че професорът основно е въртял Купър на шиш. Лейкин знаеше как да излага данните, какви количества да разпределя, как да построи диаграмите в много убедителна система. „Спонтанният резонанс“ щеше да е много интересна статия. Не, вълнуваща статия.

Когато Лейкин завърши с нахвърлянето на научните си аргументи, Гордън нехайно каза:

— Половината истина си е чиста лъжа, нали знаете.

Лейкин се намръщи.

— Достатъчно се наслушах на остроумията ти, Гордън. Цели месеци. Време е да си признаем истината.

— Ъ-хъ. И каква е тя?

— Че методите ти все пак са погрешни.

— Защо?

— Не зная. — Той сви рамене и отново наведе глава, с вдигнати вежди. — Не мога да стоя постоянно в лабораторията.

— Ние успяхме да подредим резонансните сигнали…

— Така че да изглежда, сякаш казват нещо — търпеливо се усмихна Лейкин. — Те биха могли да казват каквото и да е, Гордън, ако си поиграеш с тях достатъчно време. Виж — разпери ръце той. — Помниш ли онзи астроном Лоуел?

— Да — подозрително отвърна Гордън.

— Той „открил“ каналите на Марс. Виждал ги с години, с десетилетия. Други хора съобщили, че са ги забелязали. Лоуел имал своя собствена обсерватория в пустинята, бил богат човек. Там разполагал с отлични условия за наблюдение. Имал време и чудесно зрение. Тъй че открил доказателства за разум.

— Да, но… — започна Гордън.

— Единствената му грешка била, че стигнал до погрешни изводи. Разумният живот бил откъм неговата страна на телескопа, а не откъм тази на Марс. Умът му Лейкин посочи с показалец към собственото си слепоочие, — виждал колебливи образи и после въвел ред в тях. Заблудил го собственият му разум.

— Да, да — кисело каза Гордън. Не можеше да измисли контрааргумент. Лейкин бе по-добър в тези неща, знаеше повече истории, имаше тънка интуиция за маневриране.

— Предлагам да не се превръщаме в Лоуел.

— И веднага да публикуваме онова нещо за спонтанния резонанс — като се опитваше да мисли, отвърна Гордън.

— Да. Тази седмица трябва да довършим предложението за ННФ. Можем да се позовем на материала за спонтанния резонанс. Бих могъл да подредя данните от дневниците по такъв начин, че да използваме същия ръкопис за статия за „Физикъл Ривю Летърс“.

— И каква ще е ползата да я пратим във ФРЛ? — попита Гордън, мъчейки се да реши как да реагира.

— В предложението си до ННФ можем да споменем статията в библиографския списък като „представена във ФРЛ“. Това ще покаже, че е от първостепенно значение. Всъщност… — той сви устни замислен и погледна над въображаемите си очила, — … защо да не кажем „публикувана във ФРЛ“? Сигурен съм, че ще я приемат, а „публикувана във ФРЛ“ придава повече тежест.

— Това не е вярно.

— Скоро ще е. — Лейкин седна зад бюрото си и се облегна напред, стиснал ръце една в друга. — И честно ти казвам, че без нещо интересно, нещо ново, стипендията ни е съмнителна.

Гордън твърдо и продължително го изгледа. Лейкин се изправи и отново се заразхожда.

— Не, разбира се, това беше само идея. Ще кажем „представена“, което ще бъде достатъчно. — Той замислено обиколи кабинета с премерена крачка. Спря пред черната дъска с грубо скицираните данни. — Много странен ефект. Прави чест на своя откривател — на теб.

— Айзък — внимателно каза Гордън. — Няма да оставя идеята си.

— Добре, добре — отвърна Лейкин, като го хвана за ръката. — Потъни в нея. Сигурен съм, че проблемът с Купър ще се реши навреме. Ти би трябвало да подредиш данните за изпита му за покриване на докторска степен, нали знаеш.

Гордън разсеяно кимна. За да разработи пълна изследователска програма за дисертация, един студент трябваше да издържи двучасов устен изпит. Купър щеше да се нуждае от известна подготовка. Той проявяваше склонност да се смразява в присъствието на повече от двама членове на факултета — забележително разпространено явление сред студентите.

— Радвам се, че уредихме това — измърмори Лейкин. — Ще ти покажа план на статията за ФРЛ в понеделник. Междувременно… — хвърли поглед към часовника си той, — започва колоквиумът.

Гордън се опитваше да се съсредоточи върху лекцията от колоквиума, но някак си нишката на изложението продължаваше да му убягва. Само на няколко реда от него Мъри Гел-Ман обясняваше „осмократно нагънатата“ схема за разбиране на основните частици на материята. Гордън знаеше, че би трябвало сериозно да следи дискусията, защото ставаше дума за наистина фундаментален въпрос. Теоретиците на елементарните частици вече твърдяха, че за тази си работа Гел-Ман трябва да получи Нобелова награда. Той се намръщи и се намести напред на стола си, загледан в уравненията. Някой от публиката зададе скептичен въпрос и Гел-Ман се обърна, винаги спокоен и хладнокръвен, за да го обори. Публиката следеше спора с интерес. Гордън си спомни последната си година в Колумбия, когато за пръв път започна да посещава колоквиумите на физическия факултет. Беше забелязал една очевидна характерна черта на тези седмични срещи, за която никога не чу да се приказва. Всеки можеше да задава въпроси и когато Гордън го правеше, вниманието на публиката се насочваше изцяло към него. Колкото по-продължителна бе размяната на реплики между лектора и питащия, толкова по-добре. А ако последният заловеше лектора в грешка, той беше възнаграждаван с кимане на глави и усмивки от заобикалящите го. Всичко това бе ясно, а двойно по-ясно беше, че никой от публиката не се готвеше за колоквиумите, никой не учеше за тях.