Темата на колоквиума се обявяваше една седмица предварително. Гордън започваше да чете по нея и да си взима бележки. Преглеждаше статиите на лектора, като обръщаше особено внимание на заключенията — там авторите обикновено излагаха някои размишления, нахвърляха нови идеи и понякога отправяха косвени удари на съперниците си. После прочиташе и статиите на съперниците им. Те винаги пораждаха няколко сериозни въпроса. Понякога такъв въпрос, зададен невинно, можеше да спука балона на идеите на лектора като кама. Това предизвикваше заинтригуван шепот сред публиката и любопитни погледи към Гордън. Дори обикновените въпроси, ако бяха зададени подходящо, предизвикваха впечатлението за задълбочено разбиране. Отначало Гордън беше започнал да извиква въпросите си от задните редове. След няколко седмици се премести напред. Старшите професори в катедрата винаги заемаха местата на първите редове и скоро той седеше само на два реда зад тях. Когато задаваше въпрос, те се обръщаха да го погледнат. След още няколко седмици Гордън бе на втория ред. Щатните професори започнаха да му кимат, докато заемаха местата си преди началото на колоквиума. До Коледа повечето от членовете на катедрата вече го познаваха. Оттогава изпитваше слабо чувство на вина за това, но в края на краищата, не бе направил нищо лошо, а просто проявяваше сериозен и постоянен интерес. Ако това се бе оказало в негова полза, толкова по-добре. Тогава той беше демон за физиката и математиката и повече му харесваше да гледа как лекторът вади аналитичния заек от математическия цилиндър, отколкото някое представление на Бродуей. Веднъж прекара цяла седмица в опити да открие пукнатина в Последната теорема на Ферма, като бягаше от лекции, за да си води бележки. Някъде около 1650 г. Пиер дьо Ферма беше надраскал уравнението xⁿ + yⁿ = zⁿ в полето на своя екземпляр от „Аритметиката“ на Диофант. Той написал, че ако x, y, z и n са положителни числа, уравнението няма решение при n по-голямо от две. „Доказателството е прекалено дълго, за да го напиша на това поле“ — надраскал Ферма. През последвалите 300 години никой не беше успял да го докаже. Дали математикът не бе блъфирал? Може би не е имало доказателство. Всеки, който успееше да реши въпроса с математическа демонстрация, щеше да се прочуе. Гордън се помъчи с тази загадка и след като започна да изостава с учебния материал, се отказа. Но се закле някой ден да се върне към нея.

В Последната теорема се криеше много математическа красота, но не затова я бе атакувал. Обичаше да решава проблеми, просто защото съществуваха. Така беше с повечето учени — от малки започваха да играят шах и да решават загадки. На Гордън му се струваше, че това, наред с амбицията, бяха двете особености, които характеризираха всички учени. За миг се замисли колко различни бяха те двамата с Лейкин, въпреки общите им научни интереси — и после внезапно се сепна. Главите на съседите му се обърнаха от рязкото му движение. Гордън мислено си повтори разговора с Лейкин, спомни си как професорът ловко отклони обяснението му за съобщението, първо с уловката за Купър, после с разказа за Лоуел, последван от увъртанията около онази работа с израза „публикувана във ФРЛ“. Лейкин беше получил публикацията си във ФРЛ, която толкова желаеше, в съавторство с Гордън и Купър, докато самият Гордън разполагаше единствено с машинописния текст на съобщението.

С прецизния си стил Гел-Ман обясняваше една детайлизирана пирамида от частици, подредени по маса, спин и различни квантови числа. За Гордън всичко това представляваше безсмислен хаос. Той бръкна в джоба на жилетката си — винаги обличаше сако за колоквиумите, а често си слагаше дори и вратовръзка — и извади съобщението. Погледна го за миг и се изправи. За лекцията на Гел-Ман се бе събрала многобройна публика, най-масовото присъствие за тази година. Всички като че ли наблюдаваха Гордън, докато си пробиваше път през гората от колене към пътеката. Той малко неуверено излезе от помещението, стиснал в ръка листа със съобщението. Докато се измъкваше през страничната врата, всички очи го проследиха.

— Има ли някакъв смисъл в това? — напрегнато попита Гордън русокосия мъж, седнал от другата страна на бюрото.

— Ами, да, има нещо.

— Правилни ли са химическите термини?

Майкъл Рамси разпери ръце с дланите нагоре.

— Да, доколкото мога да преценя. Тези промишлени наименования — „Спрингфийлд AD45, Дю Пон Аналган 58“ — не ми говорят нищо. Може би все още се разработват.

— Онова, което се казва за океана и веществата, които си взаимодействали…

Рамси сви рамене.

— Кой знае? Още сме едва в началото на изследванията си относно тази полимерна молекулна материя. Недей да ни смяташ за вълшебници, само защото можем да правим найлонови дъждобрани.

— Виж, дойдох в химическия факултет, за да ми помогнете да разбера това съобщение. Кой би могъл да знае повече по въпроса?

Рамси се облегна на отпускащия се назад стол, несъзнателно примижа към Гордън, като очевидно се опитваше да прецени положението. След миг тихо каза:

— Откъде получи тази информация?

Гордън неспокойно се размърда на стола си.

— Аз… виж, запази това в тайна.

— Естествено. Естествено.

— Получавам някои… странни… сигнали в един мой експеримент. Там, където изобщо не би трябвало да ги има.

Рамси отново присви очи.

— Ъ-хъ.

— Виж, зная, че съобщението не е много ясно. Просто части от изречения.

— Точно това и трябва да очакваш, нали?

— Да очаквам ли? От какво?

— От едно засечено съобщение, регистрирано от една от разузнавателните ни станции в Турция. — Рамси весело се усмихна. Кожата покрай сините му очи се набръчка и луничките му се сляха в едно.

Гордън докосна разкопчаната си яка, отвори уста и после я затвори.

— О, я стига — каза Рамси, развеселен от това, че е разкрил една явно тайна история. — Знам за всички онези строго поверителни глупости. Известни са на много хора. Правителството не е в състояние да поддържа достатъчно квалифицирани специалисти, които да се занимават с тях, затова наема консултанти.

— Аз не работя за правителството. Искам да кажа, извън ННФ…

— Естествено, не твърдя, че работиш. Как се казваше онзи от Министерството на отбраната? Джейсън, да. Там работят много умни момчета. Хал Люис от Санта Барбара, Розенблът от нашия университет, сериозни хора. Занимавал ли си се с онези междуконтинентални балистични ракети за Министерство на отбраната?

— Не мога да кажа, че съм се занимавал — нарочно тихо отвърна Гордън. „Което си е самата истина“ — помисли си той.

— Ха! Добре формулирано. Не можеш да кажеш, а не, че не си се занимавал. Как викаше кметът Дейли? „Да излезеш чист не означава непременно да се изкъпеш.“ Няма да те карам да издаваш източниците си.

Гордън откри, че отново дърпа яката си и забеляза, че копчето почти се е откъснало. Когато живееше в Ню Йорк, майка му трябваше да му ги пришива едва ли не всяка седмица. Напоследък беше забавил темпото, но днес…

— Изненадан съм обаче, че Съветите приказват за подобно нещо — промърмори Рамси, като че ли на себе си. Бръчките покрай очите му се бяха отпуснали и той отново се превърна в специалист по експериментална органична химия, който размишлява над проблем. — Те са доста назад в това отношение. Всъщност, на последната московска среща, на която присъствах, можех да се закълна, че са съвсем изостанали. Тъпчеха изкуствени торове за онзи техен петилетен план. Изобщо не се замисляха за такива сложни проблеми.

— Ами американските и английските фирмени наименования? — напрегнато попита Гордън, като се наведе напред. — Дюпон и Спрингфийлд. И това — „поради постоянна селскостопанска употреба басейна на Амазонка други места“ и така нататък.

— Да — призна Рамси. — Изглежда забавно. Не мислиш ли, че има нещо общо с Куба, а? Това е единственото място в Южна Америка, достъпно на руснаците.

— Хм-м — намръщи се Гордън и кимна сам на себе си.