Маркъм широко се усмихна, когато излезе на „Кингс Пърейд“. В този аргумент се криеше уловка. Класически наблюдател не съществуваше. Всичко на света бе квантово-механично. Всичко се движеше според вероятностните вълни. Така че самият масивен, непокътнат експериментатор биваше тласнат назад. Той получаваше известен тласък от обидената частица и това означаваше, че наблюдателят също е квантово-механичен. Че е част от системата. Експериментът беше по-голям и по-сложен от простите идеи в миналото. Всичко бе част от експеримента и никой не можеше да се дистанцира от него. Можеше да се говори за втори наблюдател, по-едър от първия, който остава незасегнат от експеримента — но това просто преместваше проблема едно стъпало по-нагоре. Последното отстъпление беше цялата вселена да се разглежда като „наблюдател“, така че да се получи логична система. Но това означаваше, че целият проблем трябва да се реши от движението на вселената едновременно, без то да се разделя на удобни, отделни експерименти.

Същността на проблема беше какво кара частицата да се появява само в една точка? Защо избира едно от възможните положения, а не друго? Сякаш вселената имаше много възможни пътища, по които да поеме, а нещо я караше да избере само един от тях.

Маркъм спря, загледан в шеметната височина на „Грейт Сейнт Мери“. Над горния й перваз надничаше някакъв студент — валчеста глава на стоманеносиния фон.

Каква бе точната аналогия?

Тахионовият лъч поставяше същия проблем. Ако идеите на Маркъм бяха верни, някаква вероятностна вълна се движеше напред-назад във времето. Предизвикването на парадокс караше вълната да се движи в затворена верига, което довеждаше системата до пълна лудост и неспособност да реши в какво състояние би трябвало да се намира. Нещо трябваше да реши това. Имаше ли тук някаква аналогия, някакъв непоклатим наблюдател, който караше времето да тече напред, вместо назад?

Ако беше така, парадоксът имаше отговор. Законите на физиката някак си трябваше да осигурят отговор. Но уравненията продължаваха да немеят неразгадаеми. Както винаги, основният въпрос, на който отговаряше математиката, бе „как“, а не „защо“. Трябваше ли да се намеси неподвижният наблюдател? Кой беше той — Господ ли? Спокойно можеше да е Той.

Маркъм раздразнено поклати глава. Идеите се рояха като пчели, но той не можеше да ги фиксира. Изведнъж изръмжа и се отклони през велосипедната алея към „Боус & Боус“.

Новите книги бяха малко — издателският бизнес западаше, отстъпвайки пред телевизионната вълна. Вниманието му привлече някаква жена, която се занимаваше със счетоводната книга — много секси. Извън неговия възрастов обхват обаче, мрачно си помисли той. Беше започнал да се приближава до етапа, през който амбициите почти винаги надхвърляха вероятността за успех.

Проблемът с тахионите продължаваше да го тревожи, докато се прибираше вкъщи през „Кавендиш“ и плажа. Поляната, наречена поради някаква древна причина „Земя на празника на жътвата“, бе застинала във влажния, топъл следобед. Всичко беше тихо, като че ли годината бе застанала неподвижно на върха на дългия склон, по който беше изпълзяла от хватката на зимата и от който скоро трябваше да започне да се спуска. Маркъм свърна на юг към Грантчестър, където все още бе в процес на строеж ядреният реактор. С всичките закъснения, сякаш никога нямаше да довършат срязания на две пинг-понг, който трябваше да покрие къкрещата вътрешност. Ливадите наоколо бяха кътче на селски покой. Крави стояха в мастилената сянка на дърветата и помахваха с опашки, за да разгонват мухите. Носеха се сънливи звуци, тихо гукаха гълъби, някъде бръмчеше самолет. Въздухът беше натежал от аромати на магарешки бодил, бял равнец, спореж и вратига. В сочната трева като от засада изскачаха ярки багри: жълта лайкучка, сини камбанки, лилавото огнивче, обвеяно с литературна слава.

Джан четеше, когато Маркъм се прибра вкъщи. Любиха се лениво в горната спалня, овлажнявайки чаршафите. После в дремещите му мисли затрептя образът на жената от „Боус & Боус“. Във въздуха висеше аромат на мускус. Дългият ден продължи чак до десет часа вечерта, без да иска да отстъпи мястото си на нощта. Докато проверяваше някакво изчисление на бледата късна светлина, Маркъм си спомни, че някъде другаде на планетата някой друг плаща за тези най-дълги летни дни с тежкия дан на ледените зимни нощи. „Дълговете растат“ — помисли си той. И докато четеше в онази вечер на разпространяващия се цъфтеж, изглеждаше, че ще трябва да плащат много.

8 април 1963 г.

Гордън закъсняваше за заседание на факултетния съвет и бързаше, когато пътя му пресече Бърнард Кароуей.

— А, Го-дън, трябва да поговоря с теб. — Нещо в гласа на другия накара Гордън да спре.

— Чух за оная ваша работа с Шрифър. Гледах някакви глупости за нея по късните новини — един от студентите ми позвъни да ги гледам. — Кароуей сключи ръце зад гърба си. Жестът му придаде безпристрастен вид.

— Ами… да, струва ми се, че Сол малко надхвърли границите…

— Радвам се да чуя това от теб! — внезапно се развесели Бърнард. — Забелязал съм, че, хм… е, Сол е склонен да преувеличава такива неща, нали знаеш. — Той погледна към Гордън за потвърждение.

— Понякога.

— Самият аз не бих могъл да си представя нещо толкова невероятно — експерименти с ядрен магнитен резонанс ли каза той? Много странен начин за общуване.

— Сол смята, че част от… хм, съобщението представлява астрономически координати. Сигурно си спомняш, че идвах при теб…

— Значи това е същността на въпроса? Просто някакви координати?

— Е, той наистина превърна импулсите в онзи образ — неубедително призна Гордън.

— А, онзи. На мен пък ми прилича на детска драсканица.

— Не, в него има някаква структура. Що се отнася до съдържанието, ние не…

— Мисля, че трябва да внимаваш с това, Го-дън. Разбери, харесвам някои от работите на Шрифър. Но аз, както и други членове на астрономическата общност, смятаме, че той е, хм, навярно прекалено погълнат в онова свое радиообщуване. А сега и това — да открие съобщения в експерименти с ядрен резонанс! Според мен, Шрифър наистина прехвърля границата.

Бърнард сериозно кимна и погледна надолу към краката си. Гордън се чудеше какво да каже. В астронома се долавяше тържественост, която отблъскваше пряко противоречие. Той носеше прекомерното си тегло с агресивна енергия, която сякаш предизвикваше някой да се опита да му направи нещо. Беше нисък и имаше от онзи тип бъчвоподобни гърди, които в отпуснато състояние изведнъж се оказваха просто силно прибран корем. Докато Гордън го гледаше, шкембето му увисна надолу — съсредоточил се върху греховете на Шрифър, Бърнард бе забравил за него. Бродираното му яке изпъкна, копчетата се опънаха. Физикът си представи, че чува колана на другия да проскърцва от внезапния натиск. Насилването на дрехите му беше компенсирано от несъзнателния изблик на удоволствие, променил сериозното му изражение с отпускането на корема му.

— Това лепва черно петно на цялата игра, нали знаеш — внезапно каза Бърнард и вдигна очи. — Черно петно.

— Мисля, че докато не стигнем до основното…

— Основното е, че Шрифър те е въвлякъл със себе си, Го-дън. Сигурен съм, че цялата идея е била негова. Съжалявам, че катедрата ни трябва да се замесва с неговите щуротии. Ако си благоразумен, ще се откажеш.

След този съвет Бърнард кимна и се отдалечи.

Купър вдигна поглед, когато Гордън влезе в лабораторията.

— Добр’утро, как си? — рече Гордън.

Той кисело се замисли, че хората казваха по навик „как си“, вместо формален поздрав, макар това всъщност изобщо да не ги интересуваше.

— Чувствам се като лайно върху бисквита — измърмори Гордън. Купър се намръщи озадачен. — Гледа ли новините снощи? — попита физикът.

Купър присви устни.

— Да — отвърна той, сякаш изобщо не го беше грижа.