Очевидният въпрос беше: „Ами Барет? Кой ще обръсне бедния стар Барет?“ Ако Барет искаше да се избръсне и ако надписът отговаряше на действителността, то значи той не искаше да се избръсне сам. И ако Барет не се избръснеше сам, то според надписа му той искаше да се избръсне. Ръсел беше измислил този парадокс и се бе опитал да го реши посредством открития и наименован от него „мета-надпис“, който гласеше: „Барет се изключва от групата на всички мъже, за които се отнася първият надпис“. Това чудесно приключваше въпроса за Барет, но нещата в истинския свят не бяха толкова лесни, утрешното предложение на Питърсън да не пращат съобщението за банката бе притеснило Маркъм повече, отколкото искаше да покаже. Проблемът с цялата тахионова теория се състоеше в това, че идеята за причинно-следствената верига не съответстваше на собственото ни възприемане на времето като движещо се напред. Ами ако не пратеха това съобщение? Стегнатата малка верига, чиито стрели летяха от бъдещето към миналото и обратно, щеше да се разпадне. В нея нямаше никакви човешки същества. Целта на съвременната физична теория беше да говори за действителността като независима от наблюдателя — поне ако се изключеше квантовата механика. Но ако Питърсън се намираше в причинно-следствената верига, той притежаваше способността да променя решението си по всяко време и така да променя цялото проклето нещо. „А може би го беше направил?“ Маркъм спря, погледна през покритото с прах стъкло и видя как подстригват кехлибарената коса на някакво момче. Къде бе човешката свободна воля в тази загадка?
Уравненията немееха. Ако Ренфрю успееше, как щяха да се променят нещата около тях? Маркъм внезапно си представи свят, от който липсваше океанският цъфтеж. Заедно с Ренфрю и Питърсън щеше да излезе от „Кавендиш“, за да открие, че никой не разбира за какво бръщолевят те. „Океански цъфтеж ли? Отдавна решихме този проблем.“ И тримата щяха да се превърнат в безумци, в странно трио, споделящо обща заблуда. Все пак, за да следва логиката, уравненията твърдяха, че пращането на съобщението не би могло да окаже чак такова силно въздействие. На първо място то би могло да премахне самата причина за излъчването на тахионите. Така че трябваше да има някаква логична картина, в която Ренфрю все още да е получил първоначалните си данни, да се обръща за помощ към Световния съвет и в същото време…
Маркъм се отърси от настроението си, усещайки, че по тялото му пролазват студени тръпки. Тук имаше нещо по-дълбоко, някакъв липсващ, жизненоважен физичен въпрос.
Разтревожен, той бързо се отдалечи от бръснарницата. На просторното, оформено като пай поле, известно като „Паркърс Пийс“, лениво течеше игра на крикет. Преди един век тук беше наблюдавал игрите математикът Г. Х. Харди, помисли си Маркъм, и често бе пропилявал следобедите си в мързел, точно като него сега. Маркъм разбираше целта на играта, но не и подробностите. Никога не бе знаел жаргона на крикета и не можеше да определи дали играта е добра. Той мина зад редовете от зрители, които се бяха отпуснали на брезентовите си столове и се зачуди какво биха си помислили зрителите на крикет отпреди век за съвременна Англия. Подозираше обаче, че подобно на повечето хора дори в днешно време, те щяха да решат, че утрешният ден ще е почти същия като днешния.
Маркъм зави по Риджънт стрийт и мина покрай университетската ботаническа градина. Зад нея имаше мъжко училище. „Милостиво благоволявайки да разпореди правилата за горните класове“ — гласеше една древна кралска фраза. Той влезе през сводестата порта и спря пред дъската с училищни обяви. „Следните са загубили свои вещи. Да бъдат в кабинета на отговорника за дисциплината в четвъртък, 4-и юни.“
Никакво „моля“. Никакви ненужни лиготии — просто директно заявление. Маркъм можеше да си представи краткия разговор: „Съжалявам, нали разбирате…“, „Обичайно наказание. Петдесет реда отличен краснопис. Донесете ми ги утре в междучасието.“ И ученикът щеше да напише: „Безотговорното ми отношение към личните ми вещи ще престане.“
Фактът, че ученикът спокойно можеше да използва някой от наскоро изобретените диктофони за почти всичките си домашни работи, нямаше никакво значение — тук беше царството на принципа.
Странно как устояваха на времето системите, когато всичко друго — сгради, политика, слава — изчезваше. Може би именно в това се криеше силата на тази страна. Тук властваше някакво безвремие, прекалено крехко, за да издържи на сухия калифорнийски въздух. Сега, когато лятото беше разцъфтяло с пълна сила, с благовъзпитания си вид училищата и колежите изглеждаха още поостарели — парчета износено време. Маркъм усети как собственото му настроение се освобождава от безкрайната сурова зима и дъждовната пролет.
Той остави мислите си да се отклонят от въпроса за тахионите, търсейки убежище в тази спокойна аура на миналото. За него тук бе различно, знаеше това. Англичаните бяха риби, плуващи в това море на миналото. За тях то присъстваше осезаемо и продължаваше да живее, критикувайки събитията като едва доловимо суфлиране. Американците възприемаха миналото като скоба, отворена в носещите се напред изречения на настоящето, забележка, нещо встрани от потока.
Маркъм тръгна обратно към колежите, оставил чувството за натиска на времето да го проникне. Заедно с Джан бяха ходили на прием в няколко от тях — върховното англофилско преживяване. Мемориалната чиния, която блестеше като живак и бокалите с гербове. В облицованата с полирано дърво стая за след вечеря в позлатени рамки висяха намръщените портрети на основателите на колежа. В огромната трапезария Джан с изненада се беше сблъскала с фактическа сегрегация: възпитаниците на „Итън“ на една маса, тези на колежа „Хароу“ — на друга, завършилите по-незначителни училища — на трета и накрая, на последната маса — училите в държавни училища и всички останали. За един американец в такава цитадела на образованието, след десетилетия свирепа борба за равенство на всяка цена, това изглеждаше странно. Усещаше се някакво настойчиво упование в наследените предимства и дори идеята, че тази система е наследено достойнство. Миналото бе навсякъде. Можеш да си в крак с времето до секунда, да си високо образован и въпреки това да си седиш тихо и удобно в хора на параклиса в „Кингс колидж“ и да слушаш как херувимчетата в елизабетински ризи се опитват да пръснат витражите с дискантовото си пеене. Като че ли в някакъв мъгляв смисъл миналото все още беше тук, сякаш всички те бяха свързани и възприемането на бъдещето като нещо осезаемо живееше в настоящето.
Маркъм се отпусна за миг и остави идеята да се изтрие от подсъзнанието му. Разходката беше точно онзи лек тласък, от който се нуждаеше умът му; бе използвал този метод и по-рано. Нещо… нещо за действителността, която трябва да е независима от наблюдателя…
Той вдигна поглед нагоре. Жълтеникав облак се носеше бързо и ниско над сивите кули и хвърляше тежка сянка върху стените на черквата „Грейт Сейнт Мери“. Камбани звънтяха с порои от звуци в светкавично захладнелия въздух — облакът като че ли изсмукваше топлината от вятъра.
Маркъм се загледа в къдрещите се вълма мъгла, които се разтваряха над него в дирята на облака. После изведнъж го осени. Същината на проблема беше онзи наблюдател, човекът, който трябваше да гледа на нещата обективно. Кой бе той? В квантовата механика самите уравнения не казваха нищо за това в коя посока би трябвало да се движи времето. От момента, в който се направеше измерването, експериментът трябваше да се приема като нещо, което генерира вероятности. Уравненията можеха да кажат единствено колко вероятно е дадено „по-късно“ събитие. Това беше същината на квантума. Уравнението на Шрьодингер можеше да разгъва нещата и напред, и назад във времето. Едва когато наблюдателят посочеше с пръст и направеше измерването, нещо фиксираше посоката на времевия поток. Ако всемогъщият наблюдател измереше една частица и я откриеше в положение x, то той и даваше лек тласък със самия акт на наблюдението. Това беше принципът на несигурността на Хайзенберг. Не можеше да се каже точно колко силен тласък оказва наблюдателят на нещастната частица, така че бъдещото й положение бе донякъде несигурно. Уравнението на Шрьодингер описваше сбор от вероятности, свързани с това къде ще се появи после частицата. Човек можеше да ги открие като си представеше движеща се напред във времето вълна, която дава възможност на частицата да се появява на много различни места в бъдещето. Вероятностна вълна. Старата картина с билярдната топка, в която частицата се движи с Нютонова сигурност към следващата си точка, бе просто заблуда. Най-вероятното положение на частицата всъщност беше абсолютно същото като Нютоновото — но имаше и други възможни пътища. Не толкова вероятни, да, но възможни. Проблемът изникваше тогава, когато наблюдателят отново посочеше с пръст и направеше второто си измерване. Той откриваше частицата на едно място, а не в други възможни точки. Защо? Защото наблюдателят винаги смяташе сам себе си по принцип нютонианец — „класически измервател“, както се казваше на специализиран жаргон.
