— Не, настроих апарата така, че да запише интервал от сто микросекунди. — Ренфрю протегна ръка към датчика на осцилоскопа. — Искаш ли друг интервал?

— Почакай да запиша този.

— Защо просто не го фотографирате? — попита Питърсън.

Ренфрю многозначително го погледна.

— Нямаме лента. Бюджетът е съвсем орязан, а лабораториите в последно време не са основен приоритет, нали знаете.

— Иън, запиши това — прекъсна ги Маркъм.

След час резултатите станаха очевидни. Шумът се оказа всъщност сбор от много сигнали, всеки от които покриваше останалите. От време на време се появяваха кратки групи от импулси, само за да бъдат погълнати в оглушителната буря.

— Защо има толкова сблъскващи се сигнали? — попита Питърсън.

Маркъм сви рамене. Той сбърчи нос в несъзнателно усилие да намести очилата си по-нагоре. Това придаде на лицето му изражение на внезапно, силно отвращение.

— Предполагам, че е възможно да са от далечното бъдеще. Но и вариантът с вселената с други в нея също ми звучи приемливо.

— Аз не бих възлагал големи надежди на една нова астрофизична теория — възрази Ренфрю. — Онези колеги спекулират с идеите като стокови брокери.

Маркъм кимна.

— Разбира се, те често взимат зрънце истина и го карат да се раздуе в някакъв интелектуален разтвор. Но този път имат право. Далеч сред галактиките има необяснени източници на инфрачервена светлина. Така биха изглеждали микровселените. — Той направи палатка с длани и се усмихна в нея — любимият му академичен жест. В такива моменти му действаше успокоително да може да изпълни някакъв ритуал. — Онзи твой осцилоскоп показва сто пъти повече от обикновения шум, който очакваше, Джон. Харесва ми идеята, че не сме единствени и имаме фон от тахионови сигнали. Сигнали от различни епохи, да. А също и от онези микроскопични вселени.

— Те обаче, се появяват и изчезват — забеляза Ренфрю. — Все пак мога да предавам за кратко.

— Добре — каза Питърсън. От известно време не се беше обаждал. — Продължавайте тогава.

— Надявам се онези хора от 1963 г. да не са разполагали с толкова чувствителен детектор, че да регистрират този шум — каза Ренфрю. — Ако се придържат към нашите сигнали — а те би трябвало да изпъкват над този фон, когато предаваме нормално, — всичко ще бъде наред.

— Грег — замислено рече Питърсън с разсеян поглед, — има и нещо друго.

— О? Какво?

— Ти постоянно приказваш за малките вселени в нашата и за това как засичаме техните тахионови съобщения.

— Точно така.

— Не е ли малко егоцентрично? Откъде знаем, че ние, на свой ред, не сме малка вселена вътре в някоя друга?

Грегъри Маркъм се измъкна от „Кавендиш“ в ранния следобед. Питърсън и Ренфрю все още не бяха в състояние да не се заяждат помежду си. Администраторът очевидно беше заинтригуван от експеримента, въпреки автоматичния си навик да се дистанцира. Ренфрю оценяваше подкрепата му, но продължаваше да натиска за още. Маркъм намираше сложното им маневриране за комично, още повече, защото всъщност бе несъзнателно. Речта на двамата мъже бе определена от класовия им произход. Ако Ренфрю беше останал работнически син, той спокойно щеше да се разбира с Питърсън, тъй като и двамата щяха да знаят фиксираната си от времето роля. Като човек, плуващ в екзотичните академични води обаче, Ренфрю нямаше на какво да се опре. Науката имаше свой начин за решаване на такива конфликти. Човек можеше да дойде без никакъв произход и да даде приноса си, без да трябва да усвоява каквито и да е нови маниери на поведение в обществото. В този смисъл отличен пример в Кеймбридж бе Фред Хойл. Хойл беше астроном от стария тип — ексцентричен търсач на истината, който излизаше с противоречиви теории и помиташе по пътя си хладните, рационални маниери, когато не отговаряха на настроението му. Ако експериментът му успееше, Ренфрю спокойно можеше да се окаже забележителен колкото Хойл — издънка на работническата класа, устояваща на бурята през цялото време. Днес повечето учени с тъмен произход се държаха неутрално и учтиво — така беше по-безопасно. Ренфрю не бе от тях. Успехът на големите съвременни научни екипи зависеше от добре организираните, гладко протичащи, мащабни операции, чиято стабилност изискваше минимум смущения — как беше терминът? — „междуличностни взаимоотношения“. Ренфрю бе самотник с бодлива психика. Странното беше, че се държеше съвсем учтиво с повечето хора и единствено съзнателното парадиране с класови символи от страна на такива като Питърсън го изкарваше от равновесие. По време на случайните си визити Маркъм бе наблюдавал изострянето на класовите противоречия в Англия в продължение на десетилетия. Времето изглежда беше засилило вътрешните връзки в класата за голямо объркване на снизходителните марксисти, които обикновено спъваха правителствените програми. Обяснението изглеждаше ясно за Маркъм: при ускоряващия се икономически упадък, последвал богатите години на петролодобива в Северно море, хората подчертаваха различията, за да запазят живо чувството за собствената си стойност. „Ние“ срещу „Тях“ — това караше кръвта да кипи. По-добре да играят на тази разсейваща древна игра, отколкото да погледнат в лицето сивата хватка на наближаващото бъдеще.

Маркъм сви рамене, докато си мислеше за тези неща и вървеше по „Котън“, обратно към тържествените островърхи покриви на града. Той беше американец, а следователно свободен от тънките класови ритуали, чужденец с право на временно пребиваване. Прекараната година тук го беше накарала да привикне с езиковите разлики. Вече разпознаваше скептичното вдигане на вежди и високото, сухо „хм-м“ на Питърсън като добре наточено социално оръжие. Изисканият, обработен звук на Питърсъновите „свобходно време“ и „графхик“ определено беше далеч по-приемлив от механичното квакане на американските администратори, които наричаха всяка информация „входяща“, винаги се „обръщаха към проблема“, представяха предложенията като „пакет“, но не винаги го „купуваха“ и които водеха „диалог с публиката“. Ако човек възразеше на подобна терминология, те отвръщаха, че е въпрос „единствено на семантика“.

Маркъм напъха ръце в джобовете на якето си и бавно продължи напред. Вече в продължение на дни се отегчаваше с едно спъващо го изчисление от областта на математическата физика и копнееше за дълга, самотна разходка, която да му помогне да се освободи от раздразнението. Той мина покрай някакъв строеж, където облечени в работни комбинезони шимпанзета носеха камъни и вършеха различна тежка работа. Забележително до какво беше довело през последните години човъркането в ДНК.

Когато наближи опашката на автобусната спирка, нещо привлече вниманието му. Чернокож мъж в спортни обувки стоеше на края й. Очите му шареха, а главата му се мяташе насам-натам, сякаш на пружини. Маркъм се приближи до него, промърмори: „Ченге зад ъгъла“ и продължи нататък. Мъжът замръзна.

— Ъ? К’во? — безумно се огледа той. После се обърна към учения. Поколеба се, сетне се реши и се затича в обратната посока. Маркъм се усмихна. Стандартната им тактика беше да изчакат, докато пристигне автобусът и вниманието на опашката се насочи към качването. Тогава грабваха чантичките на няколко жени и отцепваха на висока скорост. Преди тълпата да пренасочи вниманието си, те отдавна бяха изчезнали. Маркъм бе виждал същата маневра в Лос Анджелис. Малко мрачно осъзна, че нямаше да разбере какво се готви, ако мъжът не беше чернокож.

Тръгна надолу по Хай стрийт. Просяшки ръце магически изникваха пред него, когато видеха американското му яке и после светкавично изчезваха, щом се намръщеше. На ъгъла на „Сейнт Андрюс“ и Маркет стрийт се намираше бръснарницата на Барет. Един избледнял надпис съобщаваше: „Барет желае да бръсне единствено и само мъже, нежелаещи да се бръснат сами“. Маркъм се засмя. Това бе типично кеймбриджска шега, намек за местния силогизъм на Бертран Ръсел и математиците отпреди един век. Това го върна към проблема, който го измъчваше — хаосът от смисъл, обкръжаващ експериментите на Ренфрю.