— Да — съгласи се Маркъм. Сутрешната поява на Питърсън с пожълтелия лист хартия беше предизвикала силно вълнение. Изведнъж всичко това започна да им се струва съвсем реално.

— Е — продължи Питърсън, — обмислях въпроса как да, хм, разширите експеримента.

— Да го разширим ли? — попита Ренфрю.

— Да. Не изпращайте моето съобщение.

— Мили Боже — бе единственото, което успя да каже Маркъм.

— Но, но, не разбирате ли, че… — Гласът на Ренфрю пресекна.

— Мислех си, че ще се получи интересен експеримент.

— Естествено — съгласи се Маркъм. — Много интересен. Но ще предизвика парадокс.

— Именно такъв беше замисълът ми — бързо отвърна Питърсън.

— Но парадоксът е точно онова, което искаме да избегнем — възрази Ренфрю. — Той ще провали цялата идея.

— Аз ви го обясних — каза на Питърсън Маркъм. — Онзи превключвател, който е замръзнал между включено и изключено положение, спомняте ли си?

— Да, отлично разбирам това, но…

— Тогава не предлагайте глупости! — извика Ренфрю. — Щом искате да се свържете с миналото и знаете, че сте го постигнали, стойте настрана.

— Единствената причина да го разберете, е, че аз отидох в банката в Ла Хола — с ледено спокойствие отвърна Питърсън. — Така, както ми изглеждат нещата, аз потвърдих вашия успех.

Последва неловко мълчание.

— А… да — вметна Маркъм, за да запълни паузата. Трябваше да признае, че Питърсън бе прав. Това беше точно този вид проста проверка, която той или Ренфрю би трябвало да направят. Но те бяха обучени да мислят за механични експерименти, пълни с уреди, които работят без човешка намеса. Идеята да поискат потвърдителен знак просто не им бе дошла наум. А сега Питърсън, невежият администратор, беше доказал, че цялата им схема е вярна и го бе направил без каквото и да е сложно мислене.

Маркъм дълбоко си пое дъх. Бе опияняващо да разбереш, че вършиш нещо, което никой преди теб не е постигал, нещо отвъд собственото ти разбиране, но безспорно реално. Често се казваше, че понякога науката те свързва със света така, както нищо друго не би могло. Тази сутрин и онзи едничък лист хартия на Питърсън го бяха сторили, но по странно различен начин. Триумфът от всеки експеримент настъпва тогава, когато откриеш неизследвана област на знанието. За тахионите обаче, те не разполагаха с истинско знание. Единственото, което имаха, бе една проста бележка върху пожълтял къс хартия.

— Иън, знам как се чувствате. Ще е адски интересно да не пратим вашето съобщение. Но никой не знае какво би означавало това. То може да ни попречи да свършим онова, което искате — а именно, да предадем информацията за океана.

Ренфрю подчерта тази мисъл с „Дяволски си прав!“ и се върна към апаратите си.

Питърсън сведе клепачи, като че ли дълбоко замислен.

— Добър отговор. Знаете ли, за миг си помислих, че е възможно да има някакъв начин така да научим нещо повече.

— Наистина — съгласи се Маркъм. — Но ако не правим само онова, което разбираме…

— Точно така — отвърна Питърсън. — Изключваме парадоксите, съгласен съм. Но по-късно… — Изражението му беше замечтано.

— По-късно, естествено — измърмори Маркъм. Бе странно, помисли си той, как се разменяха ролите. Предполагаше се, че Питърсън трябва да е администраторът, който на първо място иска резултати. И все пак, сега той желаеше да разшири параметрите на експеримента и да открие нови области от физиката.

А срещу това се обявяваха Ренфрю и самият той, изведнъж изпитали неувереност до какво би могъл да доведе парадоксът. Каква ирония.

Един час по-късно стройните елементи на логиката се бяха разпаднали, както често се случваше, пред категоричните подробности на самия експеримент. Шумът размазваше безстрастния датчик на осцилоскопа. Въпреки усилената работа на лаборантите, смущенията не отслабваха. Ако положението не се променеше, тахионовият лъч щеше да е безполезно разпръснат и слаб.

— Знаете ли, Иън — промърмори Маркъм, облегнал се назад на дървения си лабораторен стол, — струва ми се, че това може да е свързано с материалите от Калифорнийския технически институт.

Питърсън вдигна поглед от листа с червен, диагонално отпечатан надпис „СЕКРЕТНО“. Когато можеше, той сериозно работеше по документите от препълнената си чанта.

— А? Как?

— Онези космологични изчисления — добра работа. Всъщност, отлична. Групирани вселени. Да предположим, че някой вътре в тях праща навън тахионови сигнали. Тахионите могат да проникват извън онези по-малки вселени. Единственото, което трябва да направят, е да минат през случайностния хоризонт на затворената микрогеометрия. После са свободни. Те избягват от гравитационните ексцентричности и ние можем да ги засечем.

Питърсън се намръщи.

— Тези… микровселени… са други… други места за живот? И могат да са обитаеми?

Маркъм се усмихна.

— Естествено. — Той излъчваше ведрата увереност на, човек, който е работил върху изчисленията и е открил решенията. Беше изпълнен с весела сигурност, идваща от първото му схващане на пълните Айнщайнови уравнения на полето — арабески на гръцки букви, разположени нарядко по страниците като ефирна паяжина. Когато ги бе видял за пръв път, му се бяха сторили безсмислени, просто наниз от заврънтулки. И все пак, да проследиш деликатните флексори, докато се свиват, докато горни индекси се редуват с долни и математически се свиват в конкретни класически величини — потенциал, маса, сили, векториращи в геометрия на кривите — това си беше върховно преживяване. Железният юмрук на реалното, скрит в кадифената ръкавица на весела математика. Маркъм виждаше в лицето на Питърсън колебливата озадаченост, която поглъщаше хората, когато се мъчеха да си представят идеи извън успокоителните три измерения и Евклидовата сигурност, ограничаваща техния свят. Зад уравненията се криеха необятни простори и прах, мъртва, но яростна материя, извиваща се към геометричната воля на гравитацията, звезди като кибритени главички, експлодиращи в безграничната нощ, оранжеви искри, които осветяваха само рядък пръстен от новородени планети. Именно математиката изграждаше всичко това — образите, които хората носеха в главите си, бяха полезни, но тромави, карикатури на свят, фин като коприна, безкрайно гладък и разнообразен. След като си видял това, след като наистина си го видял, фактът, че в едни светове могат да съществуват други, че в нашата собствена вселена могат да се развиват и още, не бе толкова голяма загадка.

— Струва ми се, че може да има обяснение за аномалното равнище на шума — каза Маркъм. — Ако съм прав, той изобщо няма термичен произход. Според мен, той идва от тахионите. Индиевоантимонидната проба не просто излъчва тахиони, а ги и приема. Получава се тахионов фон, който сме пренебрегнали.

— Фон ли? — попита Ренфрю. — От какво?

— Дайте да видим. Да опитаме с корелатора.

Ренфрю направи няколко настройки и отстъпи от осцилоскопа.

— Така би трябвало да стане.

— Какво да стане? — попита Питърсън.

— Това е анализатор на затворена кохерентност — обясни Маркъм. — Той отделя първоначалния шум в индиевата проба — тоест шума от звуковата вълна — и разграничава всички сигнали от случайния фон.

Ренфрю напрегнато гледаше датчика на осцилоскопа. По скалата трептеше сложна вълнова схема.

— Като че ли на равни интервали се забелязва поредица от импулси — каза той. — Но от време на време сигналът изчезва. — Той посочи към плавната линия, която се изгубваше сред смущенията, щом доближеше дясната страна на екрана.

— Доста постоянен сигнал, да — съгласи се Маркъм. — Ето един пик, после пауза, след това два пика заедно, отново нищо, сетне четири почти един върху друг, после пак нищо. Странно.

— Какво е това според вас? — попита Питърсън.

— Не е обикновеният фон, това е ясно — отвърна Ренфрю.

— Кохерентен е, не може да е естествен — каза Маркъм.

Ренфрю:

— Не. По-скоро…

— Шифър — довърши вместо него Маркъм. — Хайде да запишем част от това. — Той започна да пише по дъската за бележки. — В момента ли се приемат тези сигнали?