Той си помисли за имената пред него, в онова отклонено бъдеще, за това кой се беше опитвал да прати сигнали в отдалечаващия се мрак на историята и да я напише наново. Трябваше смелост, за да пращаш надежди-светулки през тъмните, фосфоресциращи простори на безкрайното всепоглъщащо кадифе. И на тях щеше да им трябва смелост; бедствието, за което говореха, можеше да обхване света.

Отделни любезни ръкопляскания. Президентът даде на яката жена нейната грамота — чекът щеше да дойде по-късно, Гордън знаеше — и тя седна на мястото си. После Скрантън погледна през бифокалните си очила и с ръбестите си пенсилвански гласни започна да чете грамотата на Гордън Бърнстейн.

— … за изследвания в областта на ядрения магнитен резонанс, довели до сензационно нов ефект…

Гордън си помисли, че Айнщайн е спечелил Нобелова награда за фотоелектрическия ефект, смятан за достатъчно безопасен до 1921 г., а не заради все още оспорваната теория на относителността. Присъединяваше се към добра компания.

— … който, в поредица от експерименти през 1963 и 1964 г., доказа, че може да се обясни единствено със съществуването на нов вид частица. Тази странна частица, тах… тах…

Президентът се запъна с произнасянето на думата. Сред публиката се разнесе любезен смях. Нещо бодна паметта на Гордън и той огледа тъмните лица. Онзи смях. Някой, когото познаваше?

— … тахионът е в състояние да се движи по-бързо от светлината. Този факт означава…

Стегнатият кок, вдигнатата, почти енергична брадичка. На третия ред седеше майка му. Носеше тъмно палто и беше дошла да присъства на този ден, да види сина си на ярката сцена на историята.

— … че самите частици могат да се движат назад във времето. Последствията от това са от фундаментална важност за много области от съвременната наука, от космологията до…

Свил юмруци, Гордън наполовина се изправи. Гордата енергичност, която излъчваше тя, обърнатата към потока от думи глава…

— … структурата на субядрените частици. Това наистина е огромен…

Но в хаотичния бяг на месеците, последвали ноември 1963 г., тя бе починала в „Белвю“ без той повече да я види.

— … мащаб, който има отгласи в усилващата се връзка…

Жената на третия ред навярно беше застаряваща секретарка, дошла да види президента. И все пак нещо в будния й поглед… Стаята се залюля, светлината се замъгли.

— … между микроскопичното и макроскопичното, тема…

Влага по бузите му. Гордън се втренчи с размътен поглед към високата и слаба фигура на президента, виждайки го като по-тъмно петно под ярките прожектори. Зад него, не по-малко реални, бяха имената от Кеймбридж, всяко едно от тях фигура, всяко познаващо другите, но никога изцяло. Тъмните сенки сега се движеха извън обсега му, всяка в собствената си посока, точно като него, Рамси, Марша, Лейкин и Пени. Но всички те бяха само сенки. Светлината на прожекторите минаваше през тях. Изглеждаха като замръзнали. Всъщност се променяше самият пейзаж, най-после разбра Гордън, пречупен от собствените си закони. Самото време и пространство бяха играчите, огромни земи, поглъщащи фигурите, една-единствена тъкан на бъдеще и минало. Нямаше поток от години. Търпеливите причинно-следствени вериги се движеха едновременно и назад, и напред. Пейзажът на времето се вълнуваше, размътваше и нагъваше, като огромен звяр в тъмното море.

Президентът беше завършил. Гордън се изправи. Той се приближи до поставената върху дървени крачета катедра.

— Наградата „Енрико Ферми“ за…

Не можеше да прочете написаното. Лицата висяха пред него. Очи. Блестящи светлини…

Той започна да говори.

Виждаше тълпата и си мислеше за вълните, които минават през тях и се разбиват в бяла, всепоглъщаща пяна. Малките фигурки неясно усещаха въртопите на вълните като парадокс, като загадка, чуваха тиктакането на времето, без да знаят какво усещат и се вкопчваха в линейните си илюзии за минало и бъдеще, за напредване, за своето някогашно раждане и зейнала предстояща смърт. Думите заседнаха в гърлото му. Той продължи. И си помисли за Маркъм, за майка си, за всички онези безбройни хора, които никога не губеха надеждите си и за странните им човешки сетива, за загубената им илюзия, че независимо как се движат през тях дните, винаги остава импулсът на предстоящото, чувството, че дори сега все още има време.

© 1980 Грегъри Бенфорд

© 1996 Крум Бъчваров, превод от английски

Gregory Benford

Timescape, 1980

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Грегъри Бенфорд. Пейзажите на времето

ИК „Бард“, София, 1996

Художник: Петър Христов, „Megachrome“

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11571]

Последна редакция: 2009-05-22 00:10:37