Гордън присви очи, за да може да вижда под пороя от светлина. В полупространството зад естрадата плуваше извиващо се море от лица. Те шумоляха в очакване — не на него, той знаеше, — а вляво в циклопски унес телевизионна камера се беше втренчила в празната катедра. Звукооператор проверяваше микрофоните.
Гордън огледа лицата, които можеше да види. Дали Маркъм бе тук? Той потърси съответната комбинация от черти и остана поразен колко си приличаха повечето хора, въпреки показната си индивидуалност и все пак колко бързо очите можеха да обхванат сходствата, за да различат дребните подробности, отделящи познатия от непознатия. Някой привлече вниманието му. Той напрегна поглед в блясъка. Не, не беше Шрифър. Гордън развеселено се зачуди какво ли би си помислил Сол, ако знаеше, че Маркъм навярно е само на няколко метра от него — непозната връзка със загубения свят от съобщенията. Сега вече Гордън никога нямаше да разкрие онези далечни имена. Това щеше да обърка нещата и нямаше да докаже нищо.
Не само запазването на имената в тайна го бе накарало да забави публикуването на пълните данни. Повечето от онова, което беше смятал за шум в по-старите си експерименти, всъщност бяха неподдаващи се на разшифроване сигнали. Онези съобщения се движеха назад във времето от някакво неизвестно бъдеще. Настоящата доста ниска плътност на материята във вселената едва им позволяваше да проникнат през нея. Но когато пътуваха назад, онова, което за хората бе разширяваща се вселена, тахионите възприемаха като свиваща се. Галактиките се приближаваха една към друга. Тази по-плътна материя абсорбираше тахионите по-добре. Когато тръгваха обратно към онова, което за тях беше свиваща се вселена, се абсорбираше по-голям брой тахиони. Накрая, в последния момент преди да се свие до размерите на точка, вселената абсорбираше всички тахиони от всички точки в собственото й бъдеще. Измерванията на Гордън на допълнения назад във времето тахионов поток показваха, че абсорбираната от тахионите енергия е достатъчна, за да нагорещи свилата се маса. Тази енергия поддържаше разширяването на вселената. Така за човешките очи вселената експлодираше от една точка поради онова, което щеше да стане, а не което вече бе станало. Начало и край се преплитаха. Змията изяждаше опашката си.
Гордън искаше да е абсолютно сигурен, преди да съобщи за потока и заключенията си. Той беше уверен, че няма да бъдат приети добре.
Светът не искаше парадокси. Хората просто избягваха да си припомнят, че големите движения на времето са причинно-следствени вериги, които не биха могли да възприемат. Поне една част от научната съпротива срещу съобщенията се основаваше точно на този обикновен факт, той бе сигурен. Животните бяха еволюирали по такъв начин, че механизмите на природата им се струваха прости — това беше характерна черта на оцеляването. Законите бяха оформили човека, а не обратното. Мозъчната кора не харесваше вселена, която по принцип се движи и напред, и назад.
Затова нямаше да разводни въпроса с няколко неточни имена, не и заради славата на Шрифър. Навярно щеше да каже на Маркъм, точно когато младият учен неизбежно публикуваше слабите сигнали от Епсилон Еридиани, на разстояние от единайсет светлинни години, които щеше да засече. Това бяха гласове от неизвестното бъдеще, съобщаващи подробности за ремонт на кораби. Тук нямаше никакви парадокси. Освен ако, разбира се, информацията не попречеше на скока към създаване на ракети, ако с някакво извиване в противоположната посока не спреше предстоящото изграждане на космическа станция. Това винаги беше възможно, предполагаше Гордън. Тогава вселената отново щеше да се разцепи. Реката щеше да се раздвои. Но когато всичко това се разбереше и завъртулките на Танинджър задълбаеха по-навътре в загадката, те навярно щяха да научат дали парадоксите изобщо би трябвало да се избягват. В края на краищата, те не нанасяха действителни щети. Все едно зад огледалото да имаш неясен двойник, абсолютно еднакъв, с изключение на това, че е левак. А природата на тахионите така или иначе правеше случайните парадокси малко вероятни. Космически кораб щеше да докладва на своята Земя с помощта на насочени лъчи. Никакви опасващи полета нямаше случайно да засекат днешната Земя по нейното спираловидно въртене в пространството, да пресекат гавота й около галактиката.
В полезрението му попадна Рамси и го върна в ярко осветената действителност. Рамси издуха с ръка дима и тънката пура се изви като умиращо насекомо. Биологът беше нервен. Изведнъж загърмя музика. „Привет на Шефа.“ Всички на естрадата се изправиха, въпреки факта, че човекът, който влезе отдясно, като се усмихваше и небрежно махаше с ръка, бе държавен служител. Президент Скрантън стисна ръката на министъра със средно подчертана топлота и поздрави останалите на сцената с отправена към всички усмивка. Противно на самия себе си, Гордън изпита известен интерес. Президентът се движеше със спокойна увереност, прие овациите и накрая седна до министъра. Скрантън беше дискредитирал Робърт Кенеди, като заплете намръщения по-малък брат в някаква бъркотия с телеграми в Демократическата партия и после с използването на разузнаването и ФБР срещу републиканците. Навремето Гордън бе сметнал обвиненията за невероятни, особено след като Голдуотър беше открил първите намеци. Но в ретроспекция бе добре да се освободи от идеята за династията Кенеди и наред с нея за имперското президентство.
Сега министърът бе застанал на катедрата, отправяше механичните уводни думи и се плъзгаше в задължителните превъзнасяния на администрацията. Гордън се наведе към Марша и прошепна:
— За Бога, не съм си подготвил реч.
— Разкажи им за бъдещето, Горди — весело му отвърна тя.
— Сега онова бъдеще е само сън — изръмжа Гордън.
— Слаба е онази памет, която работи само назад — лаконично отговори Марша.
Гордън й се усмихна. Тя цитираше нещо, което беше чела на децата, ред от огледалната сцена с течащото в обратната посока време, момента с Бялата царица. Гордън поклати глава и се отпусна назад.
Министърът завърши предварително подготвената си реч и даде думата на президента под солиден рунд ръкопляскания. Скрантън извика Рамси и Хъсинджър. Двамата мъже несръчно излязоха напред, като се пречкаха един на друг. Президентът им подаде двете грамоти сред взрив от аплодисменти. Рамси погледна своята и после я размени с тази на Хъсинджър, което предизвика смях сред публиката. Последва любезно потупване с ръце, докато се връщаха на местата си. Министърът излезе напред, прехвърляйки листовете си и подаде някои от тях на президента. Следващата награда беше за някакви постижения в генетиката, за които Гордън никога не бе чувал. Получи я едра немкиня, която нареди пред себе си на катедрата няколко страници и се обърна към публиката, очевидно подготвила се за пространен разказ за работата си. Скрантън хвърли кос поглед към министъра и после се върна на мястото си. Беше присъствал на такива неща и преди.
Гордън се опита да се съсредоточи върху думите на жената, но загуби интерес, когато тя започна да отдава заслуженото на други учени в нейната област, които за съжаление нямали честта да присъстват днес в такава величествена обстановка.
Гордън се замисли над въпроса какво да каже. Никога повече нямаше да види президента, никога нямаше да се срещне с толкова влиятелна личност като министъра. Навярно, ако се опиташе да обясни донякъде какво означаваше всичко това… Очите му блуждаеха из публиката.
Внезапно изпита усещане, че времето е тук, не като връзка между събития, а като „нещо“. Какво типично човешко успокоение бе да възприема времето като неизменно, като бреме, от което не можеш да избягаш. Като вярваше в това, човек можеше да се откаже да плува срещу течението от секунди и просто да се носи, да престане да се блъска в плоското лице на времето като насекомо в цвят от светлина. Само ако…
Той погледна към Рамси, който четеше грамотата си, забравил за бръщолевенията на генетичката и си спомни за пенещите се вълни в Ла Хола, прииждащи чак от Азия, за да се разбият в голата нова земя. Без да знае защо, Гордън поклати глава и хвана ръката на Марша. Топъл натиск.
