Гордън бързо се научи да ги разпознава. Те идваха в кабинета му или в лабораторията, или му се обаждаха вкъщи и само след миг той можеше да ги разграничи от обикновените хора. Маниаците още от самото начало използваха едни и същи ключови думи. Твърдяха, че са решили всичко — че са обхванали всички известни проблеми в един грандиозен синтез. „Обща теория“ — това незабавно ги издаваше. Друг характерен момент беше ненадейната, необяснима поява на Думите на Верующия, като например „суперон“. Отначало в такива случаи Гордън се смееше, небрежно се майтапеше с маниаците, понякога ги взимаше на подбив. Но третият отличителен белег на тези хора бе липсата на чувство за хумор. Те никога не се смееха, никога не отстъпваха от укрепените си позиции. Всъщност, явният присмех изваждаше на повърхността най-лошите им черти. Всички те бяха еднакво сигурни, че всеки работещ учен се стреми да открадне идеите им. Неколцина го предупредиха, че вече са подали молба за патент. (Фактът, че можеш да патентоваш изобретение, но не и идея им убягваше.) От този момент Гордън започна да се опитва да открие хитър изход от разговора. По телефона беше лесно — просто затваряше слушалката. С маниаците, които идваха лично, не бе толкова просто. Възраженията срещу техните грандиозни идеи неизбежно водеха до открити заплахи, че те ще — тук идваше ред на мрачния поглед, на неохотното решение, че трябва да използват последното оръжие — отидат във вестниците. Неизвестно защо, за тях пресата винаги беше арбитър на научните въпроси. Откакто Гордън бе поставен в прицела на вниманието им от „Сан Диего Юниън“, той, разбира се, ужасно се страхуваше от каквито и да е атаки срещу положението му на същите свещени страници.

Накрая Гордън усъвършенства отбраната си. По телефона овладя бързото затваряне — толкова бързо, че веднъж затвори на собствената си майка, когато не позна гласа й и не успя да разбере нищо смислено, поради трансконтиненталното пращене на статично електричество. Също толкова лесно се справяше с ръкописите и писмата на маниаците. Пишеше им кратко писъмце, в което казваше, че идеите им са „интересни“ (удобен, нищо неозначаващ термин) и че са извън неговата компетентност, така че не е в състояние да ги обсъжда. Това действаше — те никога не отговаряха. Най-лоши бяха маниаците, които идваха на място. Той се научи да се държи рязко, дори грубо. Това го избавяше от повечето от тях. По-трудните, упорити типове — от сорта на Едуардс — успяваше да навежда на други теми за разговор. После ги изблъскваше към вратата, като мърмореше успокоителни фрази — но никога не обещаваше да прочете ръкопис, да присъства на лекция или да потвърди дадена теория. Последният начин означаваше да се замеси още повече и губеше повече време. Просто ги изблъскваше към вратата и те си тръгваха — понякога неохотно, но си тръгваха.

Един страничен ефект от този прилив на маниаци се прояви в небрежните забележки на други членове на катедрата. Отначало ги гледаха с интерес. После започнаха да се забавляват и Гордън ги снабдяваше с анекдоти за странни теории и още по-странно поведение. Но постепенно настроението се промени. На други преподаватели не им харесваше катедрата да се прочува с изопачения си образ в „Сан Диего Юниън“. По време на следобедната почивка за кафе престанаха да го питат какви нови маниаци са се появили. Гордън забеляза промяната.

24 май 1963 г.

Сан Диего растеше и се разширяваше. За разлика от хаоса на Лос Анджелис, по-младият южен град предпочиташе да насърчава прилива на чиновници, „чисти“ индустрии и мозъци. Най-големият център за привличане на мозъци в района беше „Дженеръл Атомик“, само на километър и половина от новопостроения университет. В неговите води щяха да се видят да плуват доста значителни риби, замислени над проблеми, финансирани от правителството. Прочути имена от Бъркли и Калифорнийския технически институт прекарваха приятни месеци в драскане по черните дъски, докато навън катериците и зайците на „Дженеръл Атомик“ лениво събираха своите подаяния. Животните бяха част от съзнателния психологичен план за създаване на обстановка на покой, тишина и дълбока замисленост — приликата с филмите на Дисни може би беше случайна. Безжалостно кръглия план на архитекта за централните офиси на „Дженеръл Атомик“, с копнеещата да окаже помощ библиотека в средата, имаше подобна цел. Пръстеновидните пътища и сгради напомняха за източните идеи за цялостност, ведрина, покой. Извитите коридори трябваше да способстват за контакта между изследователите. Всъщност обаче, неизбежната геометрия означаваше, че никой не можеше да види на повече от стотина метра напред. Това пречеше на случайните срещи, докато учените влизаха и излизаха — те изчезваха от поглед, преди да бъдат забелязани. Да си отидеш вкъщи или в библиотеката означаваше да се движиш радиално и следователно да не видиш никого. Както каза през онова лято Фрийман Дайсън: „Средното разстояние на контакт тук не е по-голямо от футболна врата“. И все пак често то бе достатъчно — и това бяха вълнуващи моменти. Едва преди шест месеца „Маринър II“ за пръв път беше проучил Венера отблизо. Гел-Ман и други откриваха нови дълбини в теорията на частицата. През април Комисията по атомна енергия избра Дж. Робърт Опенхаймър за носител на наградата „Ферми“ за 1963 г. В очите на много учени Опенхаймър бе публично бичуваното момче от ерата на Маккарти — през 1954 г. бяха обявили, че представлява риск за националната сигурност. Сега най-после правителството изглежда донякъде изкупваше глупостта си. Лошото отношение към Едуард Телър, който не се беше изказал сурово срещу Опенхаймър, започна да се смекчава.

Усещането за начало, за нов старт вече бе клише на политическата сцена. Обкръжението на Кенеди беше постоянен обект на жилото на медиите. Албумът „Първото семейство“ на Вон Мийдър, който се подиграваше с клана Кенеди, бе светкавично разпродаден — публиката го възприемаше само като чудесна шега. Учените обаче бяха по-скептични — предимно либерали или радикали — и общо усещаното пренебрежение на Боби Кенеди към законните тънкости на личната кореспонденция ги тревожеше. Но увеличаването на финансите за научни изследвания вече изглеждаше постоянно — започнало бе с внезапен устрем след изстрелването на „Спутник“ и сега нарастваше в линейна прогресия. Всички знаеха, че в един момент това ще престане, но не скоро; оставаше да се постигне много, а малцина можеха да го сторят.

Фрийман Дайсън бе пристигнал в Калифорния в отпуск от Принстън, за да работи по проекта „Орион“. Дайсън имаше невероятна репутация като физик-теоретик и затова го поканиха да изнесе един от последните пролетни колоквиуми в катедрата по физика в КУЛХ. Гордън се радваше. Той щеше да изнесе последния колоквиум за годината и това, че Дайсън щеше да говори преди него за някои спекулативни идеи, можеше да разпръсне част от реакцията срещу Гордън.

Дайсън беше слаб и забавен, движеше се грациозно пред черната дъска, сякаш в лек транс, сериозно обмисляше онова, което искаше да каже и така насочваше всяко изречение, че да постигне точно определен резултат. В началото той много внимателно бе поправил Джордж Фехер, който се обърна към него със званието „доктор“. Дайсън така и не бе завършил доктората си и сега изглежда изпитваше английска гордост от това, че поне формално бе аматьор. Но в колоквиума му нямаше нищо аматьорско. Диапозитивите му бяха подредени, с ясни графики, някои от които цветни. Тяхната професионална завършеност за Гордън подчертаваше приятните страни на благополучието. Преди да защити доктората си в Колумбия, грубите скици и надписаните на ръка диапозитиви бяха широко разпространени.

Дайсън описа годините си на работа по проекта „Орион“, план за задвижване на огромни космически кораби чрез взривяване на ядрени бомби зад тях. Взривът трябваше да удари „тласкащата плоча“, която да предаде притъпения тласък на самия кораб чрез шоковите поглъщатели. Отначало идеята се бе сторила на Гордън като изобретение на Руб Голдбърг, но когато Дайсън я обясни, вече изглеждаше правдоподобна. Единственото решение за пренасяне на наистина големи товари през слънчевата система бяха някакви ядрени двигатели. „Орион“ беше принципно прост и използваше вече добре усъвършенствана технология: създаването на ефикасни бомби. Защо човешката разрушителна способност да не бъде използвана за нещо полезно? Дайсън смяташе, че ако се положеха сериозни усилия, човекът не само щеше да стигне до Луната преди 1970 г. — целта на Кенеди, — но и зад нея, чак до Марс. Използваните принципи се проверяваха в маломерни експерименти и действаха. Проблемът, разбира се, беше първият етап: издигането на кораба над земната повърхност чрез ядрени взривове.