— А няма ли да ни засипете с радиоактивни отпадъци? — попита някакъв глас от публиката.

Дайсън присви устни. Беше набит и острите му черти сякаш „забождаха“ проблема като пеперуда.

— Много по-малко, отколкото атмосферните тестове, които ние и Съветския съюз провеждаме в момента. Изчислихме, че „Орион“ няма да прибави повече от един процент към радиационното равнище, което политиката ни — внимателно произнесе думата той, — вече е установила.

В този момент Дайсън се замисли, като че ли можеше да усети как „Орион“ му се изплъзва. Вестниците публикуваха ежедневни отчети за договореностите по забраната на ядрените опити — според вашингтонските слухове, тя щяла да се подпише в близките месеци. В такъв случай щеше да бъде забранена дори малката доза радиоактивност на „Орион“. Към края на часа, след уравненията и графиките, се стигна до горчивото заключение. Историята щеше да подмине „Орион“. Някой ден той може би щеше да лети над атмосферата, когато хората откриеха безопасен начин да влизат в орбита с химически ракети. Но дори тогава, голяма част от отпадъците щяха в крайна сметка да остават във въздуха. Може би не съществуваше напълно сигурен начин да използваме дарбите си като правим ракети. Може би нямаше пряк път към планетите.

Продължителни ръкопляскания поздравиха мрачното заключение на Дайсън. Той неуверено се поклони към публиката и се усмихна с тъжните си очи.

Гордън изнесе последния колоквиум за годината. Публиката беше още по-голяма и по-шумна, отколкото на лекцията на Дайсън преди седмица. Гордън започна с подробностите на експеримента, с историята на проучванията в областта, показа диапозитиви на нормални резонансни линии. Беше обобщил всички обикновени резултати на Купър до момента и показа как те потвърждават обикновената теория. Дискусията бе задоволителна, но сравнително спокойна. Гордън беше възнамерявал да остави нещата така — без да споменава за съобщенията, без да поема рискове. Но нещо го накара да прекъсне поредицата от диапозитиви. Той промърмори:

— Шумът, наблюдаван по време на работата ни обаче, има някои необикновени характеристики. — И се отнесе в описание на прекъсванията на Купъровите резонансни криви, разказа за подозрението, че в тях има някаква методична периодичност и после описа първото съобщение. Гордън използва шлайфпроектора, като плъзгаше прозрачните листове под обектива, докато говореше. Сега изреченията му станаха по-бързи, думите по-отсечени, гласът му придоби инерция. Той направи анализ на първото съобщение. Обсъди вероятността да е случайност. В препълнената зала се надигна сдържан шепот. Гордън описа опитите им да открият местен източник на шума, неуспеха им и после второто съобщение. Не спомена за Сол и за координатната система 29 на 53 — просто показа данните. Диаграмата НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 изпълни целия екран на шлайфпроектора. Едва тогава Гордън спомена за „спонтанния резонанс“ и отдаде на Айзък Лейкин цялата чест за термина и идеята. Лицето му беше безстрастно, а гласът му — равен и спокоен, докато описваше „спонтанния резонанс“, представяше статистическата вероятност този ефект да се дължи на случаен шум и остави редовете на НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 на шлайфпроектора като нямо свидетелство. Сухо и прецизно разказа за предпазните им мерки срещу външни сигнали, за усилването и отслабването на „спонтанния резонанс“ — сега той използва термина иронично, като спираше преди и след думите, сякаш за да го затвори в словесни кавички и съвсем леко се усмихваше — и се заразхожда пред черната дъска, опитвайки се да си спомни премерения начин, по който го бе правил Дайсън, свел надолу глава.

От публиката се разнесе глас. Преди първото изречение да свърши, главите се обърнаха, за да видят кой говори. Беше Фрийман Дайсън.

— Вие разбирате, предполагам, че Сол Шрифър направи от това голям въпрос? От Херкулес 99?

— О, да — зашеметен отвърна Гордън. Не беше видял Дайсън в публиката. — Аз… аз не съм го упълномощил да…

— И че все още е невъзможно някой от Херкулес 99 да отговори на нашите радиостанции? Прекалено далеч е.

— Ами, да.

— И че ако това е съобщение оттам, те трябва да използват комуникации, по-бързи от светлината?

Аудиторията беше притихнала.

— Да. — Гордън се поколеба. Трябваше ли да подкрепи идеята на Сол? Или да се отдръпне?

Дайсън поклати глава.

— Миналата седмица говорих за една мечта. Хубаво е да се мечтае — но трябва и да се връщаме към действителността.

От тълпата се надигна вълна от смях, която се стовари върху Гордън. Без да се замисля, той отстъпи две крачки назад. Самият Дайсън изглеждаше изненадан от реакцията, но после се усмихна от мястото си по средата на амфитеатралната аудитория. Когато погледна към Гордън, лицето му се бе смекчило, сякаш за да притъпи острието на забележката си. Другите около него се пляскаха с длани по коленете, клатеха се напред-назад на столовете си, като че ли нещо беше отпуснало напрежението им и сега, по знак на Дайсън, бяха сигурни как да реагират.

— Аз не предлагам… — започна Гордън, но продължаващият смях го заглуши. — Аз не… — Той забеляза, че Айзък Лейкин се изправя от мястото си малко по-отпред и вляво. Публиката обърна очи от Гордън към него. Смехът престана.

— Бих искал да направя заявление — с кънтящ глас каза Лейкин. — Измислих идеята за спонтанния резонанс, за да обясня необикновените данни. Направих го съвсем честно. Смятам, че в тези експерименти наистина става нещо. Но тази работа със съобщенията… — презрително махна с ръка той. — Не. Не. Това са глупости. Сега се отказвам от каквато и да е връзка с тях. Не искам името ми да се свързва с такива… такива твърдения. Нека Бърнстейн и Шрифър правят каквото искат — аз няма да им сътруднича.

Лейкин решително седна на мястото си. Последваха ръкопляскания.

— Аз не предлагам решение на въпроса какво означава това — започна Гордън. Гласът му бе тънък и трудно произнасяше думите. Той погледна към Дайсън. Някой шепнеше на професора с широка усмивка. Лейкин, забеляза Гордън, седеше със скръстени пред гърдите си ръце и гледаше свирепо към НД и ДЕК. Гордън се обърна и вдигна очи към извисяващите се над него координати — огромни, безпристрастни и безпощадни.

— Но смятам, че то е там. — Той отново се завъртя към тълпата. — Зная, че звучи смешно, но… — Бръмченето на публиката продължаваше. Гордън се закашля и не успя да призове на помощ кънтящата увереност на Лейкин. Шумът ставаше все по-силен.

— Хм, Гордън… — Той с изненада откри, че до него е застанал ръководителят на катедрата. Проф. Глайър вдигна ръка към публиката и мърморенето престана. — Вече надхвърлихме определеното ни време, а тази вечер тук трябва да започне друга лекция. Повече, хм, повече въпроси могат да бъдат зададени по време на кафето, което е сервирано във фоайето. — Професорът даде знак за приглушените ритуални аплодисменти, които скоро потънаха сред шума на разпръскващата се тълпа. Някой мина покрай Гордън и каза на събеседника си:

— Е, може би Кронкайт вярва в това, но… — и събеседникът му избухна в смях. Гордън застана с гръб към черната дъска и се загледа в излизащите. Никой не дойде, за да му зададе въпрос. Групата около Лейкин бръмчеше. Дайсън се появи до Гордън.

— Съжалявам, че го приеха така — каза той. — Не исках да…

— Знам — измърмори Гордън. — Знам.

— Просто изглежда ужасно невероятно…

— Шрифър смята… — започна Гордън, но реши да остави този въпрос. — Какво мислите за останалата част от съобщението?

— Ами, честно, не вярвам, че е съобщение. Няма никакъв смисъл.

Гордън кимна.

— Хм, статията във вестника изобщо не ти помогна, нали разбираш?

Гордън кимна.

— Е, хм, тогава да вървим на кафе? — Дайсън неспокойно му кимна за сбогом и се присъедини към напускащата залата тълпа. Колоквиумът беше свършил и Гордън почувства как напрежението го напуска, за да бъде заменено от познатата вцепененост в края на деня. Докато събираше материалите си, ръцете му трепереха. „Трябва да се упражнявам повече — помисли си той. — Не съм във форма.“ Изведнъж реши да пропусне кафето. Да вървят по дяволите всичките. По дяволите цялата проклета тайфа.