Попипа челото си. Пот. Треска. До него долетя странно, далечно мърморене. Гласове? Той отиде да погледне, изненадан от слабостта си, от спотайващата се болка в глезените и бедрата. Би трябвало да прави повече упражнения, автоматично си помисли той и после се засмя. Шумове от боричкане. Дали го бяха чули? Ренфрю погледна в коридора, но там нямаше никой. Само воят на вятъра. Както и скърцането на собствените му обувки по голия бетон.

Той се върна и погледна осцилоскопа. Гърлото му гореше. Опита се да мисли спокойно и ясно за онова, което преди толкова време беше казал Маркъм. Микровселените не бяха като черните дупки, не в смисъла, че цялата материя в тях е сгъстена до безкрайна плътност. Вместо това средната им плътност имаше приемлива стойност, макар и по-висока от нашата. Бяха се образували в началните моменти от съществуването на вселената и бяха завинаги изолирани, живеейки своите микроживоти в нагънатата си геометрия. Новите уравнения на полето на Уикъм показаха, че те са там, между куповете от галактики. „Не можем ний да видим x и t — помисли си той, — откъснати от мен и теб.“ Сега пък го избиваше на поезия, достойна за новия брой на „Таймс“. За най-новия брой.

Изведнъж Ренфрю почувства замайване и седна. Материята се поглъщаше в мрежата на пространство-времето, на диференциалната геометрия. G по n. Тахионът можеше да излиза извън куповете като свободен феникс, чийто полет е определен от завъртулките и ченгелите на Маркъм и Уикъм. Ренфрю потръпна от плъзналия по тялото му хлад.

Нова група избухвания. Той ги записа в тефтерчето си. Дращещата писалка прекъсна изречението.

и после вълните отново се загубваха в морето от шум.

Всичко това означаваше нещо за някого, но за кого? Къде? Кога? И пак:

Грешен език? Код от другата страна на галактиката, от другата страна на вселената? Тази апаратура осъществяваше моментална връзка с всякъде, с всякога. Разговор със звездите. Разговор със сгъстени същества в точица от пространството. Телеграмата от Андромеда щеше да пристигне за по-малко време, отколкото от Лондон. Тахионите минаваха през лабораторията, през Ренфрю, носеха съобщение. Можеха да успеят, само да имаха време…

Той поклати глава. Цялата форма и структура беше разядена от застъпващите се многобройни гласове, от хора на шумове. Всички приказваха едновременно и никой не можеше да чуе другия.

Вакуумните помпи кашляха. Тахиони с големина 10^–13 см пронизваха цели вселени, минаваха през 10²⁸ см охлаждаща се материя за по-малко време, отколкото бе необходимо на окото му, за да абсорбира някой фотон от бледата лабораторна светлина. Всички разстояния и времена се увиваха едно в друго, ексцентричности всмукваха материята на творението. Вълнуваха се събитийни хоризонти и светове се намотаваха в светове. В тази стая се разнасяха гласове, гласове, които крещяха…

Ренфрю се изправи и внезапно му се наложи да се вкопчи в осцилоскопа, за да не падне. Господи, треската. Тя го стискаше в ноктите си, прокарваше огнените си призрачни пръсти през мозъка му.

ОПИТ ЗА КОНТАКТ ОТ 2349. Вече всякаква надежда да се свърже с миналото беше напразна, осъзна той, премигвайки с очи. Стаята се залюля, после се изправи. Сега, когато Маркъм го нямаше, а Уикъм отсъстваше от дни, вече нямаше никаква надежда да разберат какво се бе случило. Тежката ръка на причинността щеше да победи. Успокоителният човешки свят от течащо време щеше да продължи, като Сфинкс, който не издава нито една от тайните си. Безкрайни върволици от дядовци щяха да изживеят живота си в безопасност от Ренфрю.

ОПИТ ЗА КОНТАКТ — отново трепна осцилоскопът.

Но ако не знае къде и кога са те, нямаше никаква надежда да отговори.

Здравейте, 2349-а. Здравейте там. Тук е 1998-а, и x и t, които си спомняте. Здравейте. ОПИТ ЗА КОНТАКТ.

Ренфрю се усмихна с мрачна ирония. Разнасяше се шепот и влагаше в индия сладки думи за утрешния ден. Там имаше някой. Някой носеше надежда.

В стаята беше студено. Ренфрю седеше сгушен сред уредите си, потеше се, гледаше взривовете от вълни. Бе като островитянин от Южното море, който наблюдава самолетите да чертаят величествените си линии по небето, неспособен да им извика. „Аз съм тук. Здравейте, 2349-а. Здравейте.“

Опитваше една модификация на сигналния корелатор, когато лампите изгаснаха. В лабораторията нахлу пълен мрак. Далечният агрегат тракаше и пухтеше в тишината.

Трябваше му доста време, за да намери опипом пътя навън, на светло. Беше мрачно, сиво пладне, но той не забеляза — бе му достатъчно да е навън.

Не можеше да чуе никакъв звук откъм Кеймбридж. Вятърът донасяше кисел дъх. Никакви птици. Никакви самолети.

Ренфрю тръгна на юг към Грантчестър. Погледна веднъж назад към ниския квадратен профил на „Кавендиш“ и на бледата светлина вдигна ръка за поздрав. Помисли си за микровселените, наслоени една в друга като ципи на луковица. Той вдигна глава и макар да му се виеше свят, се втренчи в облаците, някога толкова прекрасна гледка. Над тяхната обвивка бе галактиката, огромен рояк от цветни светлини, въртящи се величествено бавно сред вечната нощ. После сведе очи към изровения, стар път и почувства, че от раменете му се смъква огромна тежест. Вече толкова време миналото го беше парализирало. Бе го умъртвило за реалния свят наоколо. Сега Ренфрю разбра, без съвсем да знае как, че той е завинаги загубен. И вместо да се изпълни с отчаяние, физикът се усещаше щастлив и свободен.

Напред беше Марджъри и несъмнено се страхуваше да е сама. Той си спомни консервите й върху безкомпромисно правите лавици и се усмихна. Щяха да ги изядат за известно време. Щяха да си приготвят набързо храна, както правеха преди да се родят децата. Скоро щеше да им се наложи да отидат в провинцията и да приберат Джони и Ники, разбира се.

Леко запъхтян, с прочистваща се глава, Ренфрю вървеше по пустия път. Като се замислеше, наистина имаше да прави много неща.

28 октомври 1974 г.

Вървеше от хотела си по Кънектикът авеню. Приемът щял да е с шведска маса, пишеше в писмото, така че Гордън спа до единайсет. Отдавна беше научил, че за кратките пътувания на Изток бе най-добре да не се отпуска пред мита за часовите пояси и да се придържа към западния си режим. Така или иначе, това неизменно съответстваше на изискванията към посетителите от други градове, тъй като такива случаи бяха извинения за пикантни излишества в скъпи ресторанти, следвани от сериозни откровения над няколко чаши кафе („сега, след като сме далеч от службата, мога да говоря откровено“), а после от допълзяване до леглото в късна нощ. Ставането в десет часа на следващата сутрин рядко му пречеше да стигне до ННФ или АЕЦ преди самите шефове, просто защото не закусваше.

Той мина през градския зоопарк — повече или по-малко му беше на път. Проследяваха го жълти кучешки очи, замислени за последствията в случай, че решетките ненадейно изчезнаха. Шимпанзета се люлееха като махало в безкрайния цикъл на тясната си вселена. Естественият свят тук бе свит в малко пространство сред далечни клаксони и надвиснали, квадратни профили на мрачни кафяви тухли. Гордън усещаше студената и влажна пълнота на вятъра, проправил си път нагоре от Потомак. Той приветстваше повея на сезоните, препинателни знаци в прекалено дългите изречения на месеците, истинско облекчение от калифорнийската монотонност.

За пръв път бе дошъл идвал тук с майка си и баща си. Сега онази туристическа орбита представляваше мъгляви спомени от ъгълчето на неговия предпубертет, онзи период от живота, който смяташе за златна възраст на всеки човек. Помнеше благоговението, което изпита пред гладкия бял блясък на паметника на Вашингтон и Белия дом. В продължение на години след това беше убеден, че когато в прогимназията пееха „Америка“ и повтаряха рефрена за алабастрови величия, се подразбираха точно тези тържествени монументи. „Нашата страна всъщност започва от Вашингтон“ — бе казала майка му, без да забравя да допълни педагогичното „федерален окръг Колумбия“, така че синът й никога да не го бърка с щата. И Гордън, влачен по предварително определения списък от исторически светини, видя какво има предвид тя. Зад френския облик на градския център лежеше селски парк, земя, която дъхаше на Джеферсън и обточени с дървета булеварди. Оттогава Вашингтон винаги си остана за него вход към огромна република, в която посевите никнеха под англосаксонско слънце. Там синеоки, русокоси хора караха жълти спортни коли, които оставяха зад себе си облаци прах, докато прелитаха от един провинциален панаир на друг, където жените печелеха награди за ягодови компоти, мъжете пиеха водниста бира и целуваха момичета, всички еднакво стремящи се да приличат на Дорис Дей. Беше гледал нагоре към „Духът на св. Луис“, които висеше като парализирана нощна пеперуда в Смитсъновия институт и се чудеше как един такъв град — „без нито един добър колеж“, беше изсумтяла майка му — може да размахва криле и да се издига толкова нависоко.