Тогава в резонансите се появиха смущения. Гордън бе разработил по-бърз начин за съставяне на кривите и можеше да отдели Морзовите сигнали почти незабавно.

Няколко секунди по-късно, ново смущение:

и после неясен шум. Гордън кимна сам на себе си. Чувстваше се спокоен като работеше тук сам, подобно на някой монах. Пени не обичаше той да остава до късно в лабораторията, но това нямаше голямо значение. Тя не разбираше, че понякога трябва да работиш усилено, че светът ще се огъне, ако постоянстваш.

Когато екранът на осцилоскопа се изчисти, той си пое дъх. Разходи се из тихите коридори на сградата на факултета по физика, за да прогони сънливата мъгла. Пред лабораторията на Гръндкайнд имаше дълга компютърна разпечатка, отгоре на която някой обезсърчен студент беше надраскал:

Гордън се усмихна. Масовото виждане за науката като някакъв абсолют, пълна сигурност, пари в банката. Никога не се знаеше кога някоя малка грешка ще доведе до съвсем погрешни резултати. Под горната драсканица с молив бяха дали приноса си и други студенти:

Той си взе блокче шоколад от монетния автомат и се върна в лабораторията.

— За Бога — каза на сутринта Пени, — все едно че са те извадили от някой стар куфар.

— Да, да. След един час имам лекции. Какво има за ядене?

— Свинска мас, ето какво, по дяволите, има за ядене — шибана свинска мас.

— Както ти винаги се изразяваш, „хайде де“.

— Овесена каша тогава.

— Гладен съм.

— Значи две паници.

— Виж, трябва да работя.

— Това, че не те повишиха, наистина те е разтърсило, нали?

— Глупости, пълни глупости.

— Глупости, точно така.

— Трябва да разбера.

— Онази жена, Цинс. Това е всичко, което ти трябва.

— За потвърждение, да. Но ние не го разбираме.

Гордън потърси овесената каша, изсипа съдържанието в купата и изхвърли опаковката в кошчето. На дъното му имаше празна половингалонова бутилка бруксайдско червено вино.

— До късно ли ще останеш довечера? — попита Пени.

— Хм, да.

— Получих писмо от майка ми.

— Ъ-хъ.

— Смятали те за наистина доста странен.

— Прави са.

— Можеше да се постараеш повече.

— Опитвах да се държа хладнокръвно и като истински англосаксонец.

— Хладнокръвен и замаян.

— Не знаех, че е толкова важно.

— Не е. Просто си помислих.

— Виж, ще има и други възможности.

— Търсиха те по телефона.

— Исках да кажа, може би някъде около Деня на благодарността.

— Ъ-хъ.

— От Сан Франциско обаче не видяхме много.

— Беше от Ню Йорк.

Той престана да сърба овесената си каша.

— Какво?

— Телефонното обаждане. Дадох им номера ти в кабинета.

— Не съм стоял много там. Кой беше?

— Не каза.

— Ти пита ли?

— Не.

— Следващия път питай.

— Слушам.

— О, по дяволите.

Водещото заглавие в „Сан Диего Юниън“ беше: „ВИЕТНАМСКИЯТ РЕЖИМ СЪБОРЕН“. Гордън хвърли поглед към снимките на трупове по улиците и си помисли за Клиф. Във вестника се казваше, че било очевиден военен преврат. Някой бил хванал Нго Дин Дием, прострелял го в главата и това било всичко. Правителството на Кенеди твърдеше, че нямали нищо общо и че съжалявали. От друга страна, казваха те, може би това е освободило пътя за някакъв действителен прогрес във войната. „Може да е така“ — неясно си помисли Гордън и хвърли вестника в лабораторното кошче за смет.

Клаудия Цинс беше засякла някои от същите части, но не всичко. Равнището на шума се покачвало и спадало. Гордън се зачуди дали не се намесват някакви други ефекти, освен въпроса за видимостта на Херкулес. Може би излъчването на тахионите се извършваше неправилно. Това би обяснило защо сигналът се появява и изчезва. Той запази тези идеи в главата си, наред с подозренията и предчувствията. През дългите вечери на наблюдения на осцилоскопа Гордън ги прехвърляше като парченца от мозайка и наместваше съответстващите си краища. Предчувствието му се основаваше на числото на звездния връх и водеше до заключение относно съобщенията, което му се струваше напълно невероятно. Опита се да се дистанцира от него. В края на краищата, спокойно можеше да има и други обяснения. От друга страна, Уонг бе споменал за причинно-следствения аргумент срещу тахионите, така че имаше поне някаква груба връзка. Тук правилото на Окам беше безполезно. Всичко това някак си напомняше на Алиса в страната на чудесата. Което означаваше, напомни си Гордън, че сега бе дори още по-важно да се придържа към фактите, цифрите, твърдите данни. „Дайте ми солидни числа и аз ще управлявам света“ — помисли си той и се засмя на глас.

Бе задрямал. Той се сепна и разтърка очи. По средата на жеста дръпна ръцете си и се втренчи в писеца на записващото устройство.

Назъбени линии. Лиричните криви на резонансите бяха накъсани от внезапни смущения.

Прегледа данните от преди това, като разви записаната хартиена ролка. Ако беше пропуснал ключовия въпрос…

Но не, ето го. Той започна да дешифрира съобщението.

Чиновникът го зяпна.

— Да, вярно е, наистина имаме свободни депозитни сейфове. Но до края на века…! — Той вдигна вежди.

— Предлагате тази услуга, нали?

— Ами, да, но…

— В публични реклами.

— Естествено. Обаче…

— В рекламите ви се казва, че получавам депозитен сейф, ако поддържам минимален баланс от двайсет и пет долара, нали?

— Наистина. Но както започнах да казвам, това е само първоначално предложение, за да насърчим клиентите да си откриват сметки. Фирмата, естествено, не е имала предвид клиентите да ги държат вечно, само по силата на…

— В рекламата ви няма такива двусмислици.

— Не мисля, че вашето…

— Аз съм прав и вие го знаете. Искате ли да извикам управителя? Вие сте нов тук, нали?

Лицето на чиновника не издаде нищо, както си и мислеше Гордън.

— Ами… изглежда сте открили такава страна на офертата ни, каквато не сме предвиждали…

Гордън се ухили. Той извади жълтото парче хартия от един плик и го сложи върху бюрото.

3 ноември 1963 г.

— Ало.

— Гордън? Гордън, ти ли си?

— Чичо Хърб, хм. — Гордън се поколеба и озадачено погледна телефонната слушалка в кабинета си, като че ли гласът на чичо му не беше на място там.

— Толкова ли усилено работиш, че не можеш да се прибереш вкъщи през нощта?

— Ами, нали знаеш, експерименти.

— Така каза й момичето.

Гордън се усмихна. Не госпожата, както обикновено се изразяваше. Не, Пени беше момиче. А майка му несъмнено бе разказала на чичо Хърб що за момиче е.

— Обаждам се за майка ти.