— Какво? Защо?

— Тя е кранк.

— Какво е?

— Кранк, болна. Болна е вече от доста време.

— Не и когато аз бях там.

— И когато си бил там, също. Наистина. Но по време на посещението ти се е преструвала.

— Мили Боже. Какво й е?

— Нещо с панкреаса, казват. Не са сигурни. Тези лекари никога нищо не знаят.

— Тя спомена нещо за плеврит, беше преди доста време…

— Така беше. Така започна.

— Много ли е зле?

— Нали ги знаеш лекарите, никога не ти казват. Но ми се струва, че трябва да си дойдеш вкъщи.

— Виж, чичо Хърб, точно в момента не мога.

— Започна да пита за теб.

— Защо не ми се обади?

— Познаваш я, пък и неприятностите помежду ви.

— Не сме имали никакви неприятности.

— Не можеш да заблудиш чичо си, Гордън.

— Всъщност, не, не мисля, че е имало нещо такова.

— Но тя мисли така. Аз също, но знам, че не се вслушваш в съветите на стария си, глупав чичо.

— Виж, не си глупав. Аз…

— Ела да я видиш.

— Имам работа, чичо Хърб. Водя лекции. И тези експерименти сега, те са много важни.

— Майка ти, нали я знаеш, тя няма да ти се обади, но…

— Щях да дойда, ако можех и ще го направя веднага, щом…

— За нея е важно, Гордън.

— Къде е тя сега?

— В болницата, къде другаде?

— Защо?

— Някакви изследвания — призна той.

— Добре, виж, наистина не мога да отсъствам точно в момента. Но скоро. Да, скоро ще дойда.

— Гордън, мисля, че трябва да дойдеш сега.

— Не, виж, чичо Хърб, знам как се чувстваш. И ще дойда. Скоро.

— Кога е това „скоро“?

— Ще ти се обадя. Ще ти съобщя веднага, щом мога.

— Добре тогава. Скоро. Напоследък не си й се обаждал често.

— Да, знам. Скоро. Скоро.

Той се обади на майка си, за да й обясни. Гласът й беше слаб и тънък, приглушен от разстоянието. Но изглежда беше в добро настроение. Лекарите били много мили, сериозно се грижели за нея. Не, нямала проблем със сметките за болницата, той не трябвало да се тревожи за това. Тя отхвърли предложението му, че трябва да отиде да я види. Бил професор, имал студенти и защо да пръска всичките тези пари само за няколко дни. Да си дойде за Деня на благодарността, това щяло да е достатъчно рано, щяло да е чудесно. Чичо Хърб бил прекалено загрижен, това било всичко. Гордън рязко каза в слушалката:

— Кажи му вместо мен, че се опитвам да не съм потцер тук. Работата ми е стигнала до критичен момент. — Майка му замълча. Всъщност „потцер“ не беше много възпитана дума, прекалено напомняше на „путцер“. Но не каза нищо.

— Той ще разбере това. Аз също, Гордън. Върши си работата, да.

Пресконференцията на Рамси и Хъсинджър бе организирана от университета. Имаше тричленен екип от местния филиал на Си Би Ес, тук беше журналистът, написал статията „Един университет по пътя към величието“, както и хора от „Сан Диего Юниън“ и „Лос Анджелис Таймс“. Гордън стоеше в дъното на залата. Показаха диапозитиви от резултатите, снимки на Хъсинджър до експерименталните резервоари, графики на разпадането на океанските екосистеми. Публиката остана впечатлена. Рамси се справяше с въпросите добре. Хъсинджър — дебел, оплешивяващ мъж с бързи, черни очи — говореше скоростно като картечница. Един от репортерите попита Рамси какво го е навело на предположението, че толкова неясна причина може да предизвика такива ужасни неща. Рамси заобиколи въпроса. Той хвърли поглед към Гордън и направи мъглява забележка за подозренията, които изниквали от небитието. Хората, които познаваш или с които работиш, казват нещо и после ти събираш мозайката, без всъщност да разбираш откъде е изникнала първоначалната искра. О, попита репортерът, — някой друг в КУЛХ работи ли върху подобни неща? — Рамси се огледа неспокойно.

— Струва ми се, че засега не мога да кажа каквото и да е — измърмори той. Гордън се измъкна отзад, още преди да завърши пресконференцията. Въздухът навън изглеждаше задимен. Той дълбоко си пое дъх, почувства се замаян и дрезгаво се изкашля. Сноповете слънчеви лъчи имаха променлив, воднист вид.

Пени изненадано вдигна поглед, когато той отключи вратата.

— Я виж, я виж. Да не е угаснало електричеството?

— Не. Просто свърших рано, това е всичко.

— За Бога, изглеждаш ужасно.

— Малко съм уморен.

— Искаш ли вино?

— Не бруксайдско, ако пиеш такова.

— Не, круг е.

— Какво правеше онова бруксайдско тук?

— За готвене.

— Ъ-хъ.

Той си наля малко вино, взе си царевични пръчици и седна на кухненската маса. Пени проверяваше писмени работи. По радиото гърмеше музиката на АМ. „Не знам много история.“ Гордън се намръщи. „Не знам много биология.“

— За Бога, изключи го. — „Не знам какво е правило на плъзгача.“ Пени наведе глава, за да чува.

— Това е един от любимите ми състави, Гордън. — „Но със сигурност знам, че те обичам…“

Той рязко се изправи и яростно щракна копчето.

— Пълни дрънканици.

— Песента е хубава.

Гордън сухо се изсмя.

— За Бога, какво ти е?

— Просто не обичам тъпа музика да гърми толкова силно.

— Аз пък си мислех, че се чувстваш прекаран от Рамси и Хъсинджър.

— Не, не е така.

— Защо да не е? Та ти ги остави да оберат целия каймак.

— Те си го заслужават.

— Идеята не беше тяхна.

— Спокойно можеше и да е. Онова, върху което работя, е много по-значимо.

— Ако стане.

— Ще стане. Вече получавам сигнала по-добре.

— Какво казва?

— Някакви биохимични неща. Повече подробности за тахионите.

— Това добре ли е? Искам да кажа, каква полза ще имаш от него?

— Сигурен съм, че всичко ще си съвпадне веднага, щом събера достатъчно части. Трябва да открия само още едно ясно съобщение, което да потвърждава подозрението ми, предположението ми и всичко ще си дойде на мястото.

— Какво е подозрението ти?

Гордън мълчаливо поклати глава.

— Хайде де. Виж, на мен можеш да кажеш.

— Не. На никого. Не казвам на никого, докато не съм сигурен. Цялото това нещо ще е само мое. Не искам да изтече информация, преди със сигурност да го разбера.

— За Бога, Гордън, аз съм Пени. Помниш ли ме?

— Виж, няма да ти кажа.

— По дяволите, съвсем започваш да се чалваш в главата, знаеш ли?

— Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш.

— Да, ами, може би ще го направя, Гордън. Може би ще го направя.

Той откри, че започва да заспива през деня. Събуждаше се пред осцилоскопа, като че ли сепнат от шум, мигновено уплашен, че е пропуснал някакви данни.

Водеше лекциите си по класическо електричество и магнетизъм сякаш насън. Прескачаше от една черна дъска на друга, драскаше формули, според него със стегнат, четлив почерк. Говореше с лице към студентите, но оставяше впечатлението, че води вътрешен спор сам със себе си. Понякога след лекция, преди да излезе, хвърляше поглед към дъските и оставаше шокиран от хаоса от редове с почти неразбираеми драсканици.

Лейкин избягваше да разговаря с Гордън за нещо друго, освен за обичайните лабораторни процедури. Купър също стоеше в малкия си студентски кабинет и рядко го търсеше, дори когато не разбираше нищо по даден въпрос. Гордън вече почти не ходеше в канцеларията на катедрата по физика на третия етаж. Секретарките трябваше да го търсят в лабораторията. Носеше си обяд в чанта и ядеше там, докато се занимаваше с апаратурата за ядрен магнитен резонанс, бореше се с постоянните проблеми със сигналите или шума, наблюдаваше жълтите линии на резонансните криви.

— Доктор Бърнстейн?

— Ъ? — Гордън беше задрямал пред осцилоскопа. Погледът му подскочи към резонансните линии, но те бяха непроменени. Добре — не бе пропуснал нищо. Едва тогава вдигна очи към стройния мъж, застанал на вратата на лабораторията.