Гордън извади от джоба на ризата си молив и без да обръща внимание на укоризнения поглед на библиотекаря, надраска отдолу:

После излезе в застудяващия есенен следобед.

По време на полета на „Еър Кал“ до Сан Диего той каза:

— Координатите в съобщението съвпадат със звездния връх, това е въпросът. В рамките на колебанията в наличните засега данни, искам да кажа.

— Това ли означават знаците плюс и минус, написани един върху друг? — неуверено попита Пени.

— Точно така. Точно така.

— Не разбирам.

— Това е посоката, в която се движи слънцето — и Земята заедно с него.

— Леле.

— Ъ?

— Онова, което каза. Означава изненада. Леле.

— Не, означава… ами, страх. Във всеки случай обаче, не казвам това.

— Разбира се, че го каза.

— Не, не съм.

— Добре, добре. Виж, какво означава това, Гордън?

— Нямам никаква представа — излъга той.

14 октомври 1963 г.

— Гордън, тук е Клаудия Цинс. Исках да ти съобщя, че този уикенд изгубихме аномалния ефект. А ти?

— Аз не работих. Съжалявам.

— Е, така или иначе щеше да е загуба на време. Онова странно нещо просто заглъхна.

— Обикновено се появява и изчезва точно така.

— Ние обаче ще продължим да опитваме.

— Добре, добре. Аз също.

Гордън прекара следобеда със звездни карти, като чертаеше движението на точката в купа Херкулес. През по-голямата част от деня тя попадаше под хоризонта. Ако имаше тахиони — каквото и да означаваше това име, — те щяха да пристигат директно, по линията между неговата апаратура за ядрен магнитен резонанс и Херкулес и частиците сигурно щяха да бъдат абсорбирани. Това означаваше, че за да получи какъвто и да е сигнал, той трябваше да работи тогава, когато Херкулес се намираше над хоризонта.

— Клаудия?

— Да, да, не съм ти се обаждала, защото не сме засичали…

— Знам, знам. Виж, онези координати, които получи и ти. Те са в съзвездието Херкулес. Струва ми се, че може да имаме повече късмет, ако правим наблюденията си само в определено време, така че… Имаш ли молив? Хрумна ми току-що. Изчислих, че между 6 часа следобед и…

Но нито Колумбия, нито Ла Хола успяха да засекат какъвто и да е ефект в определеното от него време. „Възможно ли е да има някакви други смущения?“ Това щеше да усложни още повече нещата, но каква беше причината? Гордън отново провери кога той или Купър са засекли сигналите. Повечето случаи съвпадаха с издигането на Херкулес на небето. В други обаче, не разполагаше с данни за времето на наблюденията. Оставаха и няколко случая, като че ли съвпадащи със скриването на Херкулес под хоризонта. Гордън винаги беше харесвал правилото на Окам: „Величините не трябва да се умножават повече от необходимото“. Това означаваше, че най-добра е най-простата теория, която обяснява данните. Теорията за смущенията бе най-проста, но по някакъв начин трябваше да реши проблема със случаите, когато Херкулес беше под хоризонта. Може би тези точки просто бяха грешки, а може би не. Вместо да стигне до някакво заключение, Гордън реши да продължи опитите и да остави данните сами да се подредят.

Гордън преподаваше класическо електричество и магнетизъм, използвайки стандартния учебник на Джаксън, само от няколко седмици. Бележките за лекциите му вече бяха на изчерпване, а изоставаше и с предварително заплануваните си задачи. Връхлетя го познатият вихър от задължения: комисии, приемни часове със студенти, преглеждане на работата на Купър и обсъждания по нея, уреждане на семинари. Първокурсниците изглежда се справяха, доколкото можеше да прецени по разработените теми, които му предаваха. Бърнет и Мор бяха най-добри. От средните най-обещаващи бяха Суидлър, Кун, особено Литенбърг. Не много добре работеха близнаците от Оклахома, които го дразнеха с кръстосаните си разпити. Може би напоследък бе малко нервен, но те…

— Хей, имаш ли една минутка?

Гордън вдигна поглед от книжата си. Беше Рамси.

— Разбира се.

— Виж, исках да разговарям с теб за тази пресконференция, която устройваме с Хъсинджър.

— Пресконференция ли?

— Да, имаме, хм, намерение да съобщим заключенията си. Изглежда доста голяма работа. — Рамси стоеше неподвижно до вратата, без обичайното си въодушевление.

— Ами, добре. Добре.

— Искахме да използваме онази полимерна конфигурация, която открих. Нали знаеш, онази, която мислех да публикувам заедно с теб.

— Трябва ли да я използваш?

— Така нещата изглеждат по-убедителни, да.

— А как ще обясниш произхода й?

Рамси изглеждаше смутен.

— Да, това е въпросът, нали? Ако заявя, че е от твоите експерименти, някои хора ще помислят и цялата работа за измишльотина.

— Страхувам се, че си прав.

— Но все пак, виж… — Рамси разпери ръце. — Така доводите ни стават по-убедителни, за да се разбере структурата…

— Не — енергично поклати глава Гордън. — Сигурен съм, че ще ти повярват дори само на основата на твоите експерименти. Не е нужно да споменаваш за мен.

Рамси изглежда се колебаеше.

— Обаче работата си струва.

Гордън се усмихна.

— Остави. Остави ме извън нещата, става ли?

— Щом казваш, естествено. Естествено — рече Рамси и си тръгна.

Гордън се развесели от разговора с Рамси, той му напомни за реалния свят. За Рамси и Хъсинджър беше жизненоважно първи да публикуват откритието. Пресконференцията щеше да сложи запазената им марка върху проблема с още по-голяма сила. Но Рамси знаеше, че без Гордън не би се получило нищо и това го притесняваше. Общоприетата процедура бе първо да получат съгласието на Гордън за отделна публикация и после, в края на статията си да му изкажат гореща благодарност. Същата вечер той разказа на Пени за разговора и за това колко странна му се струва цялата процедура. Получаването на резултати — това беше същността на науката, а почестите бяха незначително, второстепенно удоволствие. Учените ставаха такива, защото обичаха да решават загадки, а не за да печелят награди. Пени кимна и отбеляза, че разбира Лейкин малко по-добре. Той вече бил подминал времето за откриване на нещо наистина фундаментално — научните открития обикновено ставали преди четирийсетгодишна възраст. Така че сега Лейкин се вкопчвал в почестите, осезаемите талисмани на успеха. Гордън кимна.

— Да — каза той, — Лейкин е оператор без истински айгенови стойности. — Това беше неясна физическа шега, която Пени не разбра, но Гордън се засмя за пръв път от дни насам.

— Хей, ти си бил все още тук? — каза от вратата на лабораторията Купър.

Гордън вдигна поглед от екрана на осцилоскопа.

— Опитвам се да получа някои нови данни, да.

— По дяволите, късно е. Искам да кажа, че само наминах след една среща да си взема някои книги и видях да свети. Значи си останал след като аз отидох да вечерям?

— Хм, да. Взех си нещо за хапване от монетния автомат.

— Леле, храната там е ужасна.

— Да — съгласи се Гордън и се върна към апарата.

Купър се помота наоколо и забеляза листовете с резонансни криви, пръснати по лабораторната маса.

— Прилича на моите данни.

— Сходно е, да.

— С индиевоантимонидните проби ли работиш? Знаеш ли, Лейкин ме разпитва защо се занимаваш толкова много с апаратурата тук. Искаше да разбере какво правиш.

— Защо не дойде да пита мен?

Купър сви рамене.

— Виж, не искам да…

— Знам.

След няколко неутрални забележки Купър си тръгна. През последната седмица Гордън беше изпълнявал обичайните си задължения и после прекарваше вечерите в записване на данни, слушане и очакване. На моменти стрелката рязко потрепваше, но сигнал нямаше. Всичко се сливаше в шум. Помпите кашляха, електронната апаратура от време на време остро иззвъняваше. „Тахиони“ — мислеше си той. Неща, по-бързи от светлината. Звучеше безсмислено. Беше се консултирал с Уонг, специалистът по физика на частиците и бе получил общоприетия отговор: те са в противоречие с теорията на относителността и във всеки случай, за съществуването им няма никакви доказателства. Тахиони, пресичащи вселената за по-малко време от онова, необходимо на окото му, за да абсорбира някой фотон от бледата, водниста лабораторна светлина — тези неща противоречаха на здравия разум.