Литмир - Электронная Библиотека

Грегъри Бенфорд

Пейзажите на времето

Само по себе си и според собствения си характер, абсолютното, истинско и математическо време тече равномерно и без каквито и да било външни зависимости.

Нютон

Как е възможно да се обясни разликата между минало и бъдеще, когато проучването на физическите закони разкрива единствено симетрията на времето?… В съвременната физика не става и дума за течащо време или за движещ се настоящ момент.

П. С. У. Дейвис
„Физика на времевата асиметрия“
1974

1.

Пролетта на 1998 г.

„Не забравяй непрекъснато да се усмихваш“ — мрачно си помисли Джон Ренфрю. Изглежда на хората това им харесваше. Изобщо не се чудеха защо продължаваш да се усмихваш, независимо за какво се отнасяше разговорът. Това беше някаква принципна проява на добра воля, предполагаше той, един от триковете, които никога нямаше да може да овладее.

— Татко, виж…

— По дяволите, внимавай! — изкрещя Ренфрю. — Разкарай този лист от овесената ми каша, а? Марджъри, защо проклетите кучета са в кухнята, докато закусваме?

Три фигури го зяпнаха като замръзнал кадър от анимационен филм. Марджъри — обърнала се от печката с бъркалка в ръка. Ники — вдигнала лъжица към устата си, която беше останала отворена от изненада. До нея Джони — протегнал училищен лист хартия, с полуразплакано лице. Ренфрю знаеше какво си мисли жена му. „Джон трябва да е сериозно разтревожен. Той никога не се ядосва.“

Точно така, той никога не се гневеше. Това бе още един лукс, който не можеха да си позволят.

Замръзналият кадър се раздвижи. С резки движения, Марджъри започна да гони скимтящите кучета през задната врата. Ники наведе глава, за да разгледа кашата си. После Марджъри върна Джони на мястото му до масата. Ренфрю шумно си пое дълбоко дъх и впи зъби в препечената си филийка.

— Недей да безпокоиш татко днес, Джони. Тази сутрин той има много важна среща.

Хрисимо кимване.

— Извинявай, татко.

Татко. Всички го наричаха „татко“. Не „тате“, както беше искал да му викат бащата на Ренфрю. Това бе име за бащи със загрубели длани, които работят с каскет на главата.

Ренфрю мрачно огледа масата. Понякога се чувстваше не на място — тук, в собствената си кухня. Там седеше синът му, облечен в униформена сиво-синкава училищна жилетка и разговаряше с онзи типичен за горната класа ясен глас. Ренфрю си спомняше объркващата смесица от презрение и завист, която на възрастта на Джони бе изпитвал към такива момчета. Понякога случайно поглеждаше към сина си и спомените от онези времена се връщаха назад. Мъчеше се да открие в лицето на момчето онова добре отработено безразличие, но вместо това трогнат виждаше там единствено възхищение.

— Аз съм този, който трябва да се извини, момчето ми. Не исках да ти крещя така. Както каза майка ти, днес съм малко притеснен. Та значи, какво искаше да ми покажеш, а?

— Ами, имаме конкурс за най-добро съчинение — плахо започна Джони, — за това как учениците биха могли да помогнат в почистването на околната среда и на всичко останало и как да пестят енергия. Исках да го видиш, преди да го предам.

Ренфрю прехапа устни.

— Днес нямам време, Джони. Кога трябва да го предадеш? Ако мога, ще опитам да го прегледам довечера. Става ли?

— Да. Благодаря ти, татко. Ще го оставя тук. Знам, че се занимаваш с ужасно важна работа. Учителят по английски ни обясни.

— Ами всъщност… — поколеба се момчето. Заяви, че по начало учените са ни вкарали в тази ужасна каша и сега единствено те могат да ни измъкнат от нея, ако изобщо някой е в състояние да го стори.

— Не е първият, който го мисли, Джони. Това е труизъм.

— Труизъм ли? Какво е труизъм, татко?

— Моята класна наставница твърди точно обратното — внезапно се намеси Ники. — Според нея, учените вече са ни докарали достатъчно неприятности. Тя смята, че единствено Господ може да ни избави и че Той вероятно няма да го направи.

— О, Боже, още един пророк на гибелта. Е, предполагам, че е по-добре от примитата и техните глупости за „назад към каменната ера“. Само дето пророците на гибелта са навсякъде и потискат всички ни.

— Госпожица Креншоу казва, че и примитата няма да избягнат Божието наказание, колкото и надалеч да избягат — категорично продължи Ники.

— Марджъри, какво става в това училище? Не искам да пълнят главата на Ники с такива идеи. Онази жена ми се струва неуравновесена. Поговори за нея с директора.

— Съмнявам се, че ще има някаква полза — спокойно отвърна Марджъри. — В наши дни има повече „пророци на гибелта“, както ги наричаш, отколкото каквито и да е други.

— Госпожица Креншоу смята, че всички просто трябва да се молим — упорито продължи Ники. — Тя казва, че това е наказание. А навярно и краят на света.

— Не мислите ли, че е доста глупаво, мила? — попита Марджъри. — Докъде щяхме да стигнем, ако всички само седяхме и се молехме? Вече трябва да разбирате тези неща. И между другото, деца, най-добре да побързате, за да не закъснеете за училище.

— Госпожица Креншоу ни учи: „Гледайте момината сълза“ — промълви Ники, докато излизаше от стаята.

— Е, аз не съм някаква си проклета момина сълза — рече Ренфрю, бутна назад стола си и се изправи, — тъй че по-добре да тръгвам и да се захващам с новия ден.

— И ме оставяш да преда, а? — усмихна се Марджъри. — Няма друг начин, нали? Ето ти обяда. Тази седмица пак няма месо, но взех парче сирене от фермата и извадих малко ранни моркови. Мисля, че тази година ще имаме и картофи. Би ти харесало, нали? — Тя се повдигна на пръсти и го целуна. — Надявам се интервюто да мине добре.

— Благодаря ти, мила. — Той усети отново старото познато стягане. Трябваше да получи онази стипендия. Беше вложил в проекта страшно много време и мисъл. Трябваше да получи уредите. Всичко трябваше да се провери.

Ренфрю излезе от къщата и се качи на велосипеда си. Вече излизаше от кожата на семеен мъж и мислите му се насочваха към лабораторията, към днешния инструктаж на лаборантите, към предстоящото интервю с Питърсън.

Той бързо въртеше педалите и излезе от Грантчестър, а после заобиколи покрай Кеймбридж. През нощта беше валяло. Над разораните ниви висеше ниска мъгла, която смекчаваше светлината. От новопоявилите се зелени листа на дърветата висяха водни капчици. Влагата блестеше по килима от диви зюмбюли, който покриваше полянките. Уличката тук минаваше покрай малък поток, обрасъл с елша и коприва. Ренфрю можеше да види как бръмбарите, наречени водни лодкари, се щурат насам върху водната повърхност с веслоподобните си крачета и вдигат малки вълнички. По бреговете като златен килим цъфтяха лютичета и от върбите се спускаха дълги, меки, мъхнати реси. Беше свежо априлско утро, точно като някога, когато бе момче в Йоркшир и обичаше да гледа как под бледото утринно слънце от полята се надига мъгла и зайците побягват при приближаването му. Алеята, по която караше, беше потънала дълбоко през годините и главата му бе почти на равнището на корените на дърветата от двете й страни. До ноздрите му се донасяше мирис на влажна почва и измита от дъжда трева, примесен с остър дъх на въглищен дим.

Някакви мъж и жена го изгледаха с безразличие, когато мина покрай тях. Те лениво се бяха облегнали на хлътнала дървена ограда. Ренфрю сбърчи лице. Всеки месец в областта прииждаха все нови и нови преселници, като си мислеха, че Кеймбридж е богат град. От дясната му страна се намираше кланицата на стара ферма. Миналата седмица зеещите черни прозорци бяха покрити с вестници, дъски и парцали. Беше изненадващо, че преселниците не бяха надушили мястото по-рано.

Последната част от пътя, която минаваше през предградията на Кеймбридж, бе най-лоша. Улиците бяха препречени с паркирани и изоставени на всяка крачка автомобили. Беше разработена национална програма за тяхното рециклиране, но единственото, което Ренфрю видя от нея, бяха безкрайните приказки по телевизията. Запровира се между колите, които стояха там като безоки, безкраки бръмбари, освободени от всичките си подвижни части. В някои от тях живееха студенти. Сънливи лица се обръщаха да го гледат, докато се клатушкаше покрай тях.

1
{"b":"276888","o":1}