— Става дума за нещо повече — бързо го прекъсна Маркъм. — Теорията за тахионите не е нова. В момента в Калифорнийския технически институт има една група — групата за гравитационна теория — която разглежда същия проблем от друг ъгъл. Опитват се да разберат как тахионите се вместват в космологичните въпроси — нали знаете, теорията за разширяващата се вселена и прочее.

Ренфрю отново кимна.

— Да, съвсем наскоро във „Физикъл Ривю“ имаше статия за флуктуациите с огромна плътност.

— И в Лос Анджелис си имат своите проблеми — замислено каза Питърсън. — Най-вече с големия пожар, разбира се. Ако посоката на вятъра се промени, може да последва ужасно бедствие. Не зная какво е въздействието на тези неща върху хората от Калифорнийския технически институт. Ние не можем да си позволим да чакаме с години.

Ренфрю прочисти гърлото си.

— Мислех си, че финансирането на научни експерименти е основен приоритет. — Думите му прозвучаха малко сприхаво.

В отговора на Питърсън се долови снизходителна нотка.

— А, имате предвид онзиденшната реч на краля по телевизията. Да, разбира се, той иска да изглежда добре в годината на коронацията си. Затова насърчава спонсорирането на научни експерименти — но естествено, той не разбира нищо от наука, дори не е и политик. Говори наистина много изразително. Нашият комитет го посъветва да се придържа към общите приказки за бъдещо възраждане. С нотка хумор. Това го умее добре. Във всеки случай, факт е, че парите ни не стигат и трябва да внимаваме в избора си. На този етап мога да ви обещая единствено, че ще докладвам пред Съвета. Ще ви информирам веднага, щом мога, за решението им относно определянето на експеримента ви като приоритетен. Аз лично смятам, че се целите малко надалеч. Не зная дали можем да си позволим подобни рискове.

— Не можем да си позволим обратното — с внезапен ентусиазъм възрази Маркъм. — Защо да продължаваме да кърпим дупките тук и там, да хвърляме пари за фондове за подпомагане при суша и мор? Можете да я карате с кръпки, но бентът накрая ще се взриви. Освен ако…

— Освен ако не се помъчите да оправите миналото ли? Сигурни ли сте, че тахионите изобщо са в състояние да стигнат до миналото?

— Ние го доказахме — отвърна Ренфрю. — Извършихме няколко лабораторни опита. Действат. Пише го в доклада.

— Значи тахионите са стигнали до целта?

Ренфрю оживено кимна.

— Можем да ги използваме, за да загреем дадена проба в миналото и така да разберем, че са били приети.

Питърсън вдигна вежди.

— И ако в края на краищата, след измерването на това повишаване на температурата, решите да не пращате тахионите?

— При тези експерименти това всъщност е невъзможно. Вижте, тахионите трябва да изминат дълъг път, ако ще се връщат далеч назад във времето…

— Един момент, моля — промърмори Питърсън. — Каква е връзката между пътуването във времето и движението със свръхсветлинна скорост?

Маркъм се приближи до една черна дъска.

— Тя се извежда пряко от специална относителност, вижте… — и той се впусна в описания. Начерта времево-пространствени диаграми и обясни на Питърсън как да ги разбира, като подчерта избора на полегати координати. Лицето на Питърсън през цялото време изразяваше съсредоточена напрегнатост. Маркъм прокара вълнообразни линии, за да представи тахионите, пратени от едно място и показа как биха могли да стигнат до друга част на лабораторията в по-старо време, ако бъдат отразени.

Питърсън бавно кимна.

— Значи мнението ви за извършените от вас експерименти е, че няма време за преразглеждане? Изстрелвате тахионите. И те нагряват онази ваша индиева проба няколко наносекунди преди да сте ги пратили.

Ренфрю кимна.

— Въпросът е, че не искаме да предизвикваме несъответствие. Да кажем, ако свържем термодетектора с ключа на тахионите, така че повишаването на температурата да прекъсне притока им.

— Парадоксът с дядото.

— Точно така — намеси се Маркъм. — Тук има някои тънкости. Ние смятаме, че това води до някакво междинно положение, в което се получава малко количество топлина и се изстрелват няколко тахиона. Но не съм сигурен.

— Разбирам… — Намръщен, Питърсън се мъчеше да схване идеите. — Бих искал да проуча това след известно време, когато задълбочено прочета техническите материали. Всъщност въпросът не зависи само от моята преценка — той хвърли поглед към двамата напрегнати мъже до него, — както навярно се досещате. Тук ме назначи сър Мартин от Съвета и онзи човек, Дейвис, за когото споменахте. Те казаха, че всичко е наред.

Маркъм се усмихна, Ренфрю просия. Питърсън вдигна ръка.

— Почакайте. Всъщност дойдох тук, за да получа представа за нещата, а не за да взема окончателно решение. Трябва да изложа въпроса пред самия Съвет. Вие искате доставка на електроника от американските лаборатории и това означава да се скараме с ННФ.

— По същия начин ли разсъждават американците? — попита Ренфрю.

— Не мисля. Позицията на Съвета е да ви даде подкрепата си, а американците да дадат своята лепта.

— Ами Съветите? — попита Маркъм.

— Те твърдят, че не разполагат с нищо по въпроса — презрително изсумтя Питърсън. — Сигурно пак лъжат. Не е тайна, че ние, англичаните играем важна роля в Съвета, само защото Съветите си траят.

— Защо го правят? — невинно запита Ренфрю.

— Смятат, че усилията ни ще се обърнат срещу нас — отвърна Питърсън. — Затова оказват символична подкрепа и навярно трупат запаси за после.

— Цинизъм — отсече Маркъм.

— Напълно — съгласи се Питърсън. — Вижте, трябва да се връщам в Лондон. Имам някои други предложения — в по-голямата си част, съвсем обикновени, — за които Съветът иска да докладвам. Ще направя за вас каквото мога. — Той официално стисна ръцете им. — Доктор Маркъм, доктор Ренфрю.

— Ще ви изпратя — спокойно каза Маркъм. — Джон?

— Разбира се. Между другото, ето папка с нашите документи. — Той я подаде на Питърсън. — Плюс някои идеи какво да се прати в миналото, ако опитите ни постигнат успех.

Тримата мъже заедно излязоха от сградата и спряха на пустия паркинг. Питърсън се обърна към автомобила, който Ренфрю беше забелязал сутринта.

— Значи това е била вашата кола — неволно се изтърва той. — Не мислех, че можете да пристигнете от Лондон толкова рано.

Питърсън вдигна вежди.

— Преспах у един стар приятел — отвърна той. Мигновеният проблясък на приятен спомен в очите му ясно подсказа на Маркъм, че старият приятел е жена. Ренфрю сваляше катинара на велосипеда си и не забеляза нищо. Пък и, помисли си Маркъм, на Ренфрю нямаше да му дойде наум такава мисъл. Добър човек, но скучен. Докато Питърсън, макар и почти сигурно да не беше добър човек по ничии стандарти, също толкова сигурно не бе скучен.

Марджъри беше в стихията си. Семейство Ренфрю не канеха често гости, а когато го правеха, Марджъри винаги оставяше у Джон и гостите им впечатление за припряно суетене и дори за едва предотвратени домашни бедствия. Всъщност, тя не само бе отлична готвачка, но и изключително ефикасен организатор. Всяка стъпка от тази вечеря беше предварително педантично планирана. Единствено подсъзнателният й стремеж да не плаши гостите, като преиграва ролята си на съвършена домакиня, я караше да се суети насам-натам, постоянно да бъбри и да отмята назад коса, сякаш всичко й идваше малко в повече.

Като техни най-стари приятели, Хедър и Джеймс бяха пристигнали първи. После семейство Маркъм — точно с десет минути закъснение. С късата си черна рокля Хедър изглеждаше ужасно изискана. На токчета, тя бе висока колкото Джеймс, който беше едва сто шейсет и седем сантиметра и половина и имаше комплекс от ръстта си. Както обикновено, облеклото му бе безупречно.

В момента пиеха шери, освен Грег Маркъм, който се беше спрял на бира. Марджъри намери това за малко странно точно преди вечеря, но той приличаше на човек с огромен апетит, така че всичко щеше да е наред. Струваше й се някак си смущаващ. Когато Джон ги бе представил, Грег застана малко прекалено близо, втренчи се в нея и й зададе доста резки и необикновени въпроси. После, когато тя се бе дръпнала — и физически, и от директно отговаряне на въпросите му, — той като че ли бе престанал да й обръща внимание. Когато по-късно му предложи скъпи ядки, Маркъм, без да престава да разговаря, загреба пълна шепа и едва ли изобщо осъзна присъствието й.