Литмир - Электронная Библиотека

Рамси се втренчи в лицето му.

— А, може би в това има някакъв смисъл. Самостоятелна акция на Кастро в Амазонка? Малко тайна помощ за хората в затънтените райони, която да направи партизаните по-популярни? Може да е така.

— Изглежда малко объркано, нали? Искам да кажа, другите места за неврообвивката на планктона и прочее.

— Да, това не ми е ясно. Може даже да не е част от същото предаване. — Той вдигна поглед. — Не можеш ли да вземеш по-добра транскрипция? Онези радиоподслушватели…

— Страхувам се, че това е най-доброто, което съм в състояние да направя. Нали разбираш… — многозначително прибави той.

Рамси сви устни и кимна.

— Ако Министерството на отбраната толкова се интересува, би трябвало да предостави подобна информация… Дразнещо е, нали? Тук трябва да има нещо.

Гордън сви рамене. Не смееше да каже нищо повече. Това беше деликатна игра — да оставя Рамси да си мисли, че става дума за шпионска история, без самият той всъщност да му е казал нещо, което би било чиста лъжа. Бе дошъл в химическия факултет, подготвен да изложи нещата както си бяха, но сега разбираше, че така нямаше да постигне нищо. По-добре беше да играе по този начин.

— Харесва ми — решително каза Рамси. Той шумно плесна с длан по купчината от изследвания на бюрото си. — Много ми харесва. Адски забавна загадка, пък и от нея се интересува Министерство на отбраната. Тук непременно има нещо. Смяташ ли, че от това ще можем да измъкнем финансова помощ?

Гордън трябваше да бие отбой.

— Ами, не… не съм мислил…

Рамси отново кимна.

— Добре, разбрах. Министерство на отбраната не дава пари за всяка свежа идея. Искат в отговор някаква работа.

— Да си заслужиш възнаграждението.

— Да. Някакви предварителни данни. Това е добро основание да разработим идеята. — Той замълча, като че ли мислено преценяваше графика си. — Вече ми хрумна как да започнем. Нали разбираш, не можем да го направим веднага. Имам много друга работа. — Рамси се отпусна на въртящия се стол и се ухили. — Прати ми ксерокс-копие на съобщението и ме остави да помисля, а? Обичам такива загадки. Придават вкус на нещата. Оценявам това, че дойде при мен.

— Аз също се радвам, че се интересуваш — промърмори Гордън. Усмивката му беше иронична и разсеяна.

13.

14 януари 1963 г.

Караше по Пърл стрийт и постоянно удряше спирачките, щом пред него предупредително премигнеха рубиненочервени стопове. Движението ставаше по-натоварено едва ли не с всеки изминал ден. Гордън за пръв път изпита раздразнение към другите, които нахлуваха и изпълваха с шум това райско кътче. След като вече се беше настанил тук, струваше му се безсмислено тази земя да се развива повече. Той уморено се усмихна, когато си помисли, че вече се е присъединил към легиона от първи заселници — сега Калифорния бе тук, а другите хора бяха там. Ню Йорк беше по-скоро друга идея, отколкото друго място.

Пени я нямаше в бунгалото. Казал й бе, че ще закъснее поради коктейла в дома на Лейкин и наполовина очакваше да е приготвила лека вечеря. Той обиколи апартамента, като се чудеше какво да прави. Чувстваше се леко неспокоен и не можеше да си намери място след трите чаши бяло вино. Откри консерва с фъстъци и си похапна. Записките на Пени за литературния курс, който водеше, бяха грижливо подредени върху масата за хранене, сякаш беше бързала да излезе, без да има време да ги прибере. Гордън се намръщи — това не бе типично за нея. Листовете бяха покрити със стегнатия й, заоблен почерк, параграфите бяха обозначени като „става“ или „спорно“. В горната част на листа на едно студентско есе върху „Кафка и Христос“ тя беше написала: „Кинг Конг ли е умрял, за да изкупи нашите грехове?“. Гордън се зачуди какво ли означава това.

Реши да излезе и да купи малко вино и нещо за хапване. Определено нямаше намерение да си стои вкъщи и да я чака. Докато излизаше през вратата, забеляза, че на мекото кресло, на което обикновено седеше, е облегната платнена чанта. Той развърза въженцето за стягане и я отвори. Вътре имаше мъжки дрехи. Гордън се намръщи.

Изпълнен със странна енергия, той не се качи на шевролета си, а се насочи пеша към Уиндънсий Бийч. Огромни островърхи вълни се разбиваха в гладките морски скали. Гордън се зачуди колко време биха могли тези скали да устоят на постоянно разяждащия ги прибой. На юг неколцина кафяви като индианци тинейджъри се излежаваха край малката общинска помпена станция. Те наблюдаваха разбиващите се вълни в отпуснат унес. Някои пушеха къси цигари. Гордън не можа да изкопчи от тях повече от три думи, независимо от въпросите, които им задаваше. „Неразгадаеми туземци“ — помисли си той и си тръгна. На път към колата си по „Наутилус“ той мина под боровете, които бяха разкъсали тротоара — бетонът заобикаляше твърдата им кора като замръзнали вълни.

Подкара шевролета по лъкатушещия тесен път покрай океана. Малките, едва ли не кукленски къщички се притискаха една в друга. Много от тях имаха претрупани, безвкусни орнаменти или ненужни куполи. Декоративни спирали и решетки си съседстваха с напомнящи на слонски уши бегонии. Рози се притискаха в сочен бамбук. Елементите на всички архитектурни стилове като че ли бяха пльоснати над къщите и бяха увиснали там. Улиците бяха прави и тихи — сякаш подреждаха пъстроцветните култури и истории, оформили това малко селце. В Ла Хола всичко се сливаше по начин, различен от Ню Йорк, със странна и изпълнена с очакване енергия. На Гордън му харесваше. Той импулсивно зави към Камино де ла Коста 6005. Сега това място се бе превърнало едва ли не в храм с неговия настлан с плочи двор и пълна с камъни градина, която продължаваше нагоре по хълма — там през 40-те и 50-те години беше живял и работил Реймънд Чандлър. Гордън бе прочел всички негови романи веднага след като за пръв път гледа Богарт в „Големия сън“. Пени му беше казала, че това е един от начините да опознае Калифорния.

Купи храна от магазина на Албъртсън и кашон с различни бели вина от магазин за напитки близо до Уол стрийт. Паркетният под на магазина бе съхранил уморителната суха жега на деня. Докато прибираше бутилките, якият, почернял продавач с разсеяна развеселеност изгледа разкопчаната риза на Гордън. Когато се измъкна навън, физикът видя нататък по улицата Лейкин да слиза от един остин-хили. Той бързо се извърна и тръгна по „Проспект“ — в неясния сумрак професорът навярно не беше успял да го забележи. Както бе предвидил Лейкин, във „Физикъл Ривю Летърс“ веднага приеха статията за спонтанния резонанс. Сега инцидентът като че ли бе приключен за Лейкин, но Гордън продължаваше да изпитва тревогата на човек, който подписва чекове, макар да знае, че сметката му е изчерпана. Той остави кашона с подрънкващите една в друга бутилки в багажника на шевролета и тръгна към хотел „Валенсия“. В Ла Хола нямаше от онези безвкусни електрически призраци, които крещяха рекламите си, нито пък фабрики, игрални домове, комини, гробища, железопътни гари или евтини заведения, които да загрозяват околността. „Валенсия“ съобщаваше за себе си със скромен надпис. На верандата две жени на средна възраст играеха канаста и увлечено бъбреха помежду си. Носеха изискани щамповани рокли, стегнати в кръста, имаха тежки метални колиета и поне по три пръстена на всяка ръка. Двамата мъже, които играеха с тях, изглеждаха по-стари и уморени. „Навярно са се изтощили от подписване на чекове“ — помисли си Гордън и влезе покрай тях във фоайето. От бара се разнасяха шумни разговори. Той мина покрай редиците сламени дивани до задната част на фоайето — обичаше да гледа оттук към заливчето долу. Елън Браунинг Скрипс беше видяла какво правят с града алчните земевладелци и бе оставила една равна зелена морава до гората, така че не само богаташите да могат да се наслаждават на ленивите вълни. Докато Гордън гледаше, включиха прожекторите, които накараха гризящите сушата бели стени от кипяща вода да се откроят на мрачния фон на морето. Няколкото експедиции на физика в Тихия океан бяха започвали от оформения като полумесец залив долу. До брега имаше скала, на която човек можеше да застане и да се издигне над развълнуваното море. Повърхността й беше хлъзгава, но той обичаше да гледа назад към сушата, покрита с нетрайната си обвивка от гипс, дърво и вар, като че ли от това разстояние можеше да я прецени, да получи устойчива перспектива. Чандлър бе казал, че това е град, пълен със стари хора и с техните родители, но някак си изобщо не беше споменал за морето и за безжалостните, ревящи вълни, които разбиваха спокойствието на водата и безспирно разяждаха брега. Сякаш някаква незабелязана сила се появяваше на хоризонта откъм Азия и се мъчеше да откъсне това уютно кътче от американския континент. Ниските вълноломи се опитваха да притъпят ефекта, но Гордън не разбираше как ще могат да устоят. Времето щеше да разяде всичко това — просто така трябваше.

35
{"b":"276888","o":1}