Когато се върна обратно през фоайето, шумът на бара бе с около едно питие по-висок отпреди. Някаква блондинка му хвърли преценяващ поглед и после, разбрала, че не е перспективен, извърна мекото си като каменен тротоар лице и сведе поглед към списанието „Лайф“. Той спря с колата до магазина за тютюневи изделия на „Джирърд“ и си купи евтино книжле за 35 цента. Докато излизаше, го вдигна към носа си — както обикновено, имаше сладкия мирис на тютюн за лула.

Той отключи вратата на бунгалото. На дивана седеше мъж и наливаше бърбън в стъклена чаша.

— А, Гордън — весело каза Пени и стана от мястото си до непознатия. — Това е Клифърд Брок.

Мъжът се изправи. Носеше панталони в цвят каки и кафява вълнена риза със закопчани джобове. Краката му бяха боси и Гордън видя чифт сандали, оставени до платнената торба до дивана. Клифърд Брок беше висок и едър, с глуповата усмивка, която набръчкваше ъгълчетата на очите му.

— Здрасти. Готино местенце си имате тука — отбеляза той.

Гордън измърмори някакъв поздрав.

— Клиф е стар мой приятел от гимназията — жизнерадостно поясни Пени. — Той е човекът, който ме заведе по онова време в Стоктън на надбягванията.

— А-ха — отвърна Гордън, като че ли това обясняваше много неща.

— Като някой стар дядо ли? — Все още ухилен, Клиф му предложи отворената бутилка върху масичката за кафе.

— Не, благодаря. Току-що ходих да купя малко вино.

— Аз също донесох — рече Клиф и измъкна изпод масичката едногалонова бутилка.

— Излязох заедно с него да купим нещо за пиене — допълни Пени. Челото й беше покрито със ситни капчици пот. Гордън погледна шишето. Беше бруксайдско червено, вино, което обикновено използваха за готвене.

— Почакайте, ще донеса другото от колата — каза той, за да отклони предложеното му от Клиф вино. После излезе в захладняващата вечер и донесе другите шишета, като прибра една част в шкафа, а друга — в хладилника. Отвори едно от тях, макар да не беше изстудено и си наля. В дневната Пени нареждаше върху масата пържени картофки и боб, докато слушаше бавния, провлечен говор на Клиф.

— До късно ли стоя на коктейла у Лейкин? — попита го тя, когато Гордън се настани в бостънския им люлеещ се стол.

— Не, само спрях, за да купя някои неща. Вино. Коктейлът беше просто едно от поредните поздравления. — Образът на Роджър Айзъкс или Хърб Йорк, които потупват уважавания философ по гърба, всъщност не отговаряше съвсем на истината, но Гордън не обърна внимание на това.

— Кого чествахте? — попита Пени, по необходимост проявявайки интерес.

— Някой каза, че бил марксистки критик. Мънкаше много и не успях да разбера за какво точно става дума. Нещо за капитализма, който ни потискал и не ни оставял да развихрим истинската си творческа енергия.

— Университетите са чудесно място за наемане на червени — подхвърли Клиф и замига като бухал.

— Струва ми се, че той по-скоро е комунист само на теория — примирително отвърна Гордън, без наистина да иска да защитава твърдението си.

— Смяташ ли, че ще го вземете на работа? — попита Пени, очевидно насочвайки разговора.

— Аз нямам право на глас. Това е работа на хуманитаристите. Всички се държаха с него много почтително, с изключение на Фехер. Когато онзи тип каза, че при капитализма човек експлоатирал човека, Фехер насочи пръст към него и отвърна: „Да, а при комунизма е обратното“. Падна страхотен смях. На Попкин обаче не му хареса.

— Не е нужно червените да те учат на нещо, което не можеш да научиш в Лаос — подметна Клиф.

— А какво каза за Куба? — упорстваше Пени.

— За ракетната криза ли? Нищо.

— Хъм — триумфално изсумтя тя. — И какво е написал онзи тип?

— Там бяха събрали малка купчинка негови публикации. Едната от тях беше „Едноизмерният човек“ и…

— Маркузе. Това е бил Маркузе — безстрастно заяви Пени.

— Кой е той? — измърмори Клиф, докато си наливаше малко бруксайдско в друга чаша.

— Един нелош философ — със свиване на рамене призна тя. — Чела съм онази книга. Той…

— В Лаос научих повече за червените — прекъсна я Клиф и вдигна едногалоновата бутилка така, че да може да си налее, като я опре на рамото си. — Да ви сипя ли? — покани ги той, като погледна към чашите им.

— Не, благодаря — отвърна Гордън и постави длан върху чашата си, като че ли Клиф все пак щеше да я напълни. — В Лаос ли си бил?

— Естествено. — Клиф отпи с наслада. — Знам, че туй поркане не е кат ваш’то — жест с чашата, при който рубиненочервената течност се разплиска, — ама е сто пъти по-добро от ония боклуци там, казвам ви.

— Какво си правил в Лаос?

Той спокойно погледна към Гордън.

— Спецчасти.

Физикът безмълвно и малко неспокойно кимна. Като студент, той не беше ходил войник.

— Как е там? — неуверено попита Гордън.

— Лайняно.

— Какво смятаха военните за установяването на ракети в Куба? — сериозно попита Пени.

— Стария Джак заслужи парите си онази седмица. — Клиф отпи дълга глътка от виното си.

— Клиф се е върнал завинаги — каза на Гордън Пени.

— Точно така — потвърди Клиф. — Рокендрол завинаги. Кацнах в Ел Торо. Знаех, че старата Пени е тука някъде, тъй че се обадих на нейния старец и той ми даде адреса й. Дойдох с автобус. — Той безгрижно махна с ръка. Настроението му се бе променило. — Искам да кажа, всичко си е наред, човече, аз съм просто старо приятелче. Нищо сериозно. Нали, Пени?

Тя кимна.

— Клиф ме заведе на абитуриентската ни вечер.

— Да, и тя изглеждаше страхотно. С чудна розова вечерна рокля. — Той ненадейно запя „Когато отново валсирам с теб“ с висок, треперлив глас. — Леле, какви лайна. Тереза Брюър.

Гордън кисело отбеляза:

— Мразех тия неща. Всички онези забави в гимназията.

— Обзалагам се, че си ги мразел — с равен глас отвърна Клиф. — От изток ли си?

— Да.

— Марлон Брандо, „На морския фронт“ и всичко останало? Леле, там е ужасна каша.

— Не е чак толкова лошо — промърмори Гордън. Клиф някак си беше налучкал истината. Известно време Гордън бе гледал гълъби на покрива, точно като Брандо и се беше качвал да им говори в съботните нощи, когато нямаше среща, а това се случваше много често. После се бе убедил, че срещите в събота вечер не са най-важното в живота на един тинейджър и скоро след това се избави от гълъбите. Така или иначе, цапаха много.

Гордън се извини и отиде за още вино. Когато се върна с чаша за Пени, двамата си припомняха за старите времена. За модата на Бръшляновата лига; бързите коли; вариетето на Тед Мак; дразнещото остроумие „Това е за мен, за да зная, и за теб, за да разбереш“; сладоледа „Сийлтест“; „Ози и Хариет“; „Бащата знае най-добре“; прическите „патешко дупе“; нощното пребоядисване на водната кула през последната година в училище; момичета, които дъвчеха дъвка и напускаха, забременели още през първата година; „Моята малка Марджи“; тъпия председател на последния клас; свободните вечерни рокли, които трябвало да се завързват, за да не падат; безделниците; кръглите карфици; Елоиз, която развалила роклята си с кринолин, като паднала в басейна на една нощна забава; ходенето по барове, където на никой не му пука за възрастта ти; момичета в толкова тесни прави поли, че трябвало да се качват в автобуса настрани; пожара в химическата лаборатория; панталоните без колани и най-различни други неща, които Гордън не беше харесвал на времето, докато се ровеше в книгите си и правеше планове за Колумбия и за които сега не виждаше причина да изпитва носталгия. Пени и Клиф също си ги спомняха като тъпи и безсмислени, но със съвсем друго, нежно пренебрежение, което Гордън не разбираше.

— Звучи като някакъв кънтри клуб. — Той придаде шеговита интонация на гласа си, но думите му бяха сериозни. Клиф долови неодобрението му.

— Просто се забавлявахме, човече. Нали знаеш, преди покривът да падне над главите ни.

— На мен всичко ми се струва наред.

— Да, ама не е. Иди там, окаляй си задника и ще разбереш. Китайците са ни загризали от една страна. Куба запълва всички страници на вестниците, но всъщност всичко се случва именно тук. — Той допи виното си и си наля още.