Гордън пъхна ръце в джобовете си, за да ги стопли и продължи да върви. Ъгълчетата на устата му весело се извиваха нагоре. Бе научил много за огромната страна извън Вашингтон, най-вече от Пени. Търканията помежду им се бяха изгладили след събитията от 1963 г. и двамата отново бяха открили онази настойчива химия, която отначало ги беше привлякла във взаимосвързаните им орбити, кръгове с център точно по средата между двамата. Нещото между тях не бе геометрична точка, а по-скоро малко слънце, разпалващо помежду им страст, която Гордън смяташе за по-дълбока от всичко, случило му се дотогава. Ожениха се в края на 1964 г. Баща й, съвсем обикновеният Джак, настоя на голяма сватба, блестяща и пропита с шампанско. Пени носеше традиционната бяла рокля. Всеки път, когато някой го споменеше, тя дяволито свеждаше поглед. Онази зима беше дошла с него във Вашингтон на първото му голямо представяне пред ННФ с искане за негова собствена стипендия. Разговорите протекоха добре и Пени се влюби в Националната галерия, където ходеше всеки ден, за да гледа картините на Вермеер. Ядяха в рибни ресторанти, заедно със светила от ННФ и се разхождаха надолу от купола на Конгреса към паметника на Линкълн. Тогава не им пречеше студената, хапеща влага, тя съответстваше на сценария. Струваше им се, че всичко съответства на всичко останало.

Гордън погледна адреса и откри, че му остава още една пресечка. Контрастите на Вашингтон винаги го бяха занимавали. Тази оживена улица имаше свое собствено достойнство, макар да я пресичаха по-тесни булеварди с малки магазинчета, разпадащи се къщи и ъглови бакалници. По праговете се облягаха чернокожи старци, чиито големи кафяви очи наблюдаваха поддържаната от данъците суетня. Гордън махна на един от тях и когато зави зад ъгъла, попадна в огромен двор. Той притежаваше суровия френски класически правителствен стил от 50-те години, с конични кипариси, застанали като часовои на категорично отсечените ъгли. Оформените храсти волю-неволю насочваха погледа към безпощадни перспективи.

Е, помисли си Гордън, грубовата и надута архитектура или не, това е положението. Той се наклони назад на пети, за да погледне сградата. Гранитна фасада водеше нагоре към ласкаво небе. Гордън извади ръце от джобовете и отметна кичурите от очите си. Косата му вече предателски оредяваше на темето, знаеше го, сигурен признак, че плешивостта на баща му ще открие далечния си отклик, когато самият той прехвърлеше четирийсетте.

По пътя си вътре отвори една след друга три стъклени врати. Пространствата между тях изглежда служеха като херметични камери, запазващи сухата топлина в сградата. Отпред имаше маси с луксозни ленени покривки. В центъра на застланото с килим фоайе — групички мъже в официални костюми. Гордън излезе от последната херметична камера и попадна в приглушеното бръмчене на разговорите. Плътни завеси поглъщаха звуците и придаваха на атмосферата погребална тържественост. Вляво — група секретарки. Една от тях се отдели и се приближи към него. Беше в дълга, кремава копринена дреха, която Гордън би приел за вечерна рокля, ако не бе едва пладне. Попита го за името му. Той бавно й отговори.

— А — отвърна тя, с разширени очи и отиде до една от масите. Върна се с табелка, не обичайната пластмаса, а здрава дървена рамка с твърд бял картон, на който с калиграфски букви беше написано името му. Момичето му я закачи. — Искаме гостите ни да изглеждат превъзходно днес — с разсеяна загриженост каза тя и изтупа въображаема прашинка от ръкава на сакото му. Гордън се разтопи от вниманието и й прости за опитното лустро. Във фоайето прииждаха още мъже, всички в костюми, повечето от които в характерния бюрократски черен цвят. Секретарките ги посрещаха с дъжд от табелки — пластмасови, забеляза той, — номера на местата и пропуски. В един от ъглите някаква жена, която изглежда им бе началник, помагаше на слаб, белокос мъж да свали огромното си, тежко палто. Движенията му бяха деликатни и неуверени и Гордън разпозна в него Джулс Чардамън, ядреният физик, открил някаква частица и получил за този си труд Нобелова награда. „Смятах го за починал“ — помисли си той.

— Гордън! Снощи се опитвах да се свържа с теб — извика един оживен глас зад него.

Той се обърна, поколеба се и стисна ръката на Сол Шрифър.

— Пристигнах късно и излязох да се поразходя.

— В този град?

— Изглеждаше безопасен.

Сол поклати глава.

— Може би не нападат мечтатели.

— Навярно не изглеждам достатъчно преуспяващ. Сол блесна с известната си в цялата страна усмивка.

— Не, изглеждаш страхотно. Хей, как е жената? С теб ли е?

— А, добре е. Отиде на гости при родителите си, нали знаеш, да им покаже децата. Обаче самолетът й тръгва насам тази сутрин. — Той хвърли поглед към часовника си. — Скоро би трябвало да е тук.

— Хей, страхотно, ще се радвам да я видя отново. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Съжалявам, имаме други планове. — Гордън осъзна, че го е казал прекалено припряно и добави: — Може би утре. Колко време ще останеш тук?

— Трябва да тръгвам за Ню Йорк по обяд. Ще се видим следващия път, когато дойда на крайбрежието.

— Чудесно.

Сол несъзнателно присви устни, сякаш обмисляше как да започне следващото изречение.

— Нали знаеш, онези части от старите съобщения, които запази за себе си…

Гордън му отвърна с безизразно лице:

— Само имена, това е всичко. За пред публиката казвам, че са били заглушени от шума. Което отчасти е вярно.

— Да. — Сол се загледа в лицето му. — Виж, след цялото това време ми се струва… виж, това ще хвърли наистина интересна допълнителна светлина върху целия въпрос.

— Не. Стига, Сол, вече сме обсъждали тези неща.

— Изминали са години. Не мога да разбера…

— Не съм сигурен, че имената са правилни. Една буква тук, друга там — ето че имаш грешни имена и хора.

— Но виж…

— Забрави го. Никога няма да публикувам частите, в които не съм сигурен. — Гордън се усмихна, за да смекчи думите си. Имаше и други причини, но не искаше да навлиза в тях.

Сол добродушно сви рамене и докосна новоотгледаните си мустаци.

— Добре, добре. Просто си помислих, че бих могъл да опитам да те хвана в добро настроение. Как вървят експериментите?

— Все още си играем с чувствителността. Знаеш как е.

— Получавате ли някакви сигнали?

— Не мога да кажа. Шумът е невероятен.

Сол се намръщи.

— Там би трябвало да има нещо.

— О, има.

— Не, искам да кажа, освен онова, което получи през ’67 г. Мога да се обзаложа, че си беше чисто съобщение. Но не на код или език, който ни е известен.

— Вселената е доста голяма.

— Смяташ ли, че са били отдалече?

— Виж, имам само предположения. Но сигналът беше силен и точно насочен. Бяхме в състояние да докажем, че фактът, че продължи три дни и после прекъсна, се дължи на това, че Земята е пресякла някакъв тахионов лъч. Бих казал, че ние просто сме попаднали на пътя на нечия чужда комуникационна мрежа.

— Хм-м. — Сол се замисли над думите му. — Нали знаеш, само да можехме да сме сигурни, че онези съобщения, които не успяхме да разшифроваме, не са от земен предавател от далечното бъдеще…

Гордън се ухили. Сол вече беше едно от най-големите имена в науката, поне от гледна точка на масовата публика. Научно-популярните му публикации бяха в списъка на бестселърите, телевизионните му поредици се излъчваха в най-гледаното време.

— Искаш да кажеш, че бихме получили доказателство за съществуването на извънземна цивилизация — довърши вместо него Гордън.

— Естествено. Струва си да опитаме, нали?

— Може би.

Големите бронзови врати в края на фоайето се отвориха. Тълпата се затътри към залата, където щеше да е приемът. Гордън бе забелязал, че групите хора обикновено се движат сякаш в процес на бавна дифузия и тази тълпа не правеше изключение. Познаваше мнозина от гостите: Чет Манахън, специалист по методиката на твърдото агрегатно състояние, който винаги носеше жилетка с подходяща вратовръзка, знаеше пет езика и само пет минути след началото на запознанството се уверяваше, че и ти си го разбрал; Луиза Шварц, която противно на името си имаше блестящо бяла кожа и ум, каталогизиращ всичко в астрофизиката, включително повечето от нецензурните клюки; Джордж Маклин, червенолик и шумен, с мускулести рамене, който провеждаше експерименти, изследващи детайлите на инерцията в течен хелий; Дъглас Кар, цар на тълпите от студенти, който публикуваше по две статии месечно върху структурата на отделните твърди тела, което му даваше възможност да води лекции в слънчеви летни училища из Средиземноморието; Брайън Нантс, с неговата невероятна взривоопасна енергия, която в статиите му се превръщаше в изкусни, лаконични уравнения, лишени от коментари или спорове със съвременниците му, придружени от категорично презрително резюме; и още много други. Някои беше срещал случайно по конференции, с други бе водил разгорещени спорове на заседанията на АФД11. Повечето от останалите бяха просто мъгляви лица, които свързваше само с инициалите им под интересни статии. Беше ги срещал на сандвичи и бира преди да изнесе някой семинар или ги бе виждал да получават любезни аплодисменти след като са измърморили в микрофона предизвикателния си доклад на някое събрание. Сол се загуби сред тази тълпа по средата на разказа за плана си за търсене на извънземни с помощта на сигналите в тахионовия спектър. Гордън можел да направи тези наблюдения, нали, а Сол да се заеме с данните и да види какво означават.