Гордън се откопчи, като остави една скоростно разговаряща група специалисти по частиците да се вклини между него и Сол. Шведската маса беше пред него. Както бе типично за тях, учените не си губеха времето да се колебаят пред масата на самообслужване. Гордън си сложи говеждо върху хляб и се отдръпна с приличен сандвич. Когато го захапа, вкусът на хрян прочисти синусите му и напълни очите му със сълзи. Пуншът беше превъзходна смесица от шампанско и горчив портокалов сок.
Сега Шрифър беше заобиколен от полумесец одобрителни лица. Странно как напоследък известността завладяваше науката — появяването в шоуто на Джони Карсън даваше по-добри резултати в ННФ, отколкото публикуването на блестяща поредица от статии във „Физикъл Ривю“.
И все пак, в края на краищата всичко зависеше от вниманието на медиите, помисли си Гордън. В края на пресконференцията на Рамси и Хъсинджър той бе почувствал как притискащата горещина протича през него и се излива във въздуха. После, когато на 22 ноември гледаше Кронкайт мрачно да говори пред камерата, беше изпитал същото усещане. Това ли бе белегът за действително неизбежен парадокс? В онзи момент ли бъдещето се беше променило радикално? Нямаше начин да разбере, поне засега. Бе размишлявал над доклади за атмосферни феномени, за засичане на космически излъчвания, за радиошумове и променливи стойности на звездната светлина — и не откри нищо. Все още не бяха измислени уреди за измерване на ефекта. Гордън обаче чувстваше, че има субективно възприятие за момента, когато това се бе случило. Навярно защото беше прекалено близо до центъра на парадокса. Или защото вече бе предразположен, както би се изразила Пени, тоест, настроен да го усети? Може би никога нямаше да разбере.
Едно от минаващите покрай него лица му кимна.
— Какъв ден — официално каза Айзък Лейкин и продължи нататък. Гордън кимна. Забележката беше подходящо двусмислена. Лейкин бе станал директор в ННФ и ръководеше изследванията върху ядрения магнитен резонанс. Спорната област на Гордън, засичането на тахиони, се отнасяше към ресора на друг. Сега Лейкин беше известен най-вече със съавторството си в публикуваната във „Физикъл Ривю Летърс“ статия за „спонтанния резонанс“. Прехвърлената върху него слава го издигна до сегашния му пост — той бе от хората, които винаги изплуваха на повърхността.
Другият съавтор, Купър, също се справяше прилично. След като махна ефектите на спонтанен резонанс, докторската му дисертация беше минала гладко през комисията. Той с очевидно облекчение замина за Пенсилвания и там проучванията му върху спина на електроните му донесе университетско място. Сега безопасно работеше върху различни III-V съединения, за да определи транспортния им коефициент. Гордън го срещаше по конференции и понякога изпиваха заедно по чашка, съпътствана от предпазлив разговор.
Той подочу клюки за възстановяването на идеята за космическия кораб „Орион“ и за нови разработки на Дайсън. После, докато си взимаше втори сандвич и разговаряше с някакъв репортер, към него се приближи един специалист по физика на частиците. Искаше да обсъдят план за нов ускорител, който да е в състояние да произвежда поток от тахиони. Необходима била огромна енергия. Гордън любезно го слушаше. Когато на лицето му започваше да се изписва издайническа скептична усмивка, той насилваше устните си да се отпуснат в изражение на професорска замисленост. Специалистите по високоенергийна физика се опитваха да създадат тахиони, но повечето външни наблюдатели смятаха, че усилията им са преждевременни. Имаше нужда от по-съвършена теория. Гордън беше председателствал няколко конференции по въпроса и вече бе обръгнал относно новите предложения, които изискваха много пари. Физиците, които се занимаваха с частиците, бяха пристрастени към огромните си ускорители. Онзи, който разполагаше за работата си единствено с чук, разбираше, че всеки нов проблем се нуждае от гвоздей.
Гордън кимаше, гледаше умно, отпиваше от шампанското си и почти не говореше. Макар доказателствата за тахионите вече да бяха предостатъчни, те не се вписваха в стандартната текуща програма по физика. Бяха нещо повече от просто нов вид частици. Не можеха да се поставят на лавицата наред с мезоните, хипероните и каоните. С инстинкта на счетоводители, преди това тези физици бяха разложили света на удобна зоология. Другите, по-простите частици имаха само незначителни разлики. Те се вписваха във вселената като камъчета в чувал — запълваха го, но не променяха материята му. Тахионите бяха нещо друго. Те правеха възможни нови теории, със самото си съществуване разчистваха праха от космическите въпроси. В момента се работеше върху изводите.
Освен това обаче, стоеше въпросът за самите съобщения. Те бяха прекъснали през 1963 г., преди Цинс да успее да получи достатъчно стабилни потвърждения. Някои физици ги смятаха за истински. Други, винаги предпазливи към такива спорадично проявяващи се явления, мислеха, че трябва да са някаква случайна грешка. Ситуацията много напомняше засичането на гравитационните вълни през 1969 г. от Джо Уебър. По-късните експерименти от други учени не бяха довели до откриването на вълни. Значеше ли това, че Уебър греши или че вълните идват на случайни приливи? Можеха да изминат десетилетия, преди новият прилив окончателно да реши въпроса. Гордън беше разговарял с Уебър и му се стори, че жилавият, среброкос експериментатор приема цялата история като някаква неизбежна комедия. В науката обикновено не можеш да промениш мнението на опонентите си, бе казал той, трябва просто да ги надживееш. За Уебър имаше надежда, но Гордън чувстваше, че собственият му случай ще остане завинаги недоказуем.
Новата теория на Танинджър определено посочваше пътя. Танинджър беше включил тахионите в общата теория на относителността по изключително оригинален начин. Старият въпрос на квантовата механика за това кой е наблюдателят най-после бе решен. Тахионите бяха нов вид вълнов феномен и предизвикваните от тях парадокси и причинно-следствените вълни, колебаещи се между минало и бъдеще, представляваха нов дял от физиката. Същността на парадокса беше вероятността от взаимоизключващи се резултати и картината на причинно-следствената верига на Танинджър приличаше на онази на квантовомеханичните вълни. Разликата се състоеше в интерпретацията на експеримента. В картината на Танинджър един вид вълнова функция, напомняща на старата квантова функция, даваше различни резултати от веригата на парадокса. Но новата вълнова функция не описваше вероятности — тя говореше за различни вселени. Когато се оформеше верига, вселената се разцепваше на две нови вселени. Ако веригата бе от простия тип, характеризиран от шегата с убийството на дядото, в резултат се получаваше една вселена, в която дядото живееше, а внукът изчезваше. Внукът се появяваше отново във втора вселена, след като беше пътувал назад във времето и бе минал през години, завинаги променени от постъпката му. Никой в двете вселени не смяташе, че светът е парадоксален.
Всичко това произтичаше от използването на тахионите за предизвикване на времева верига от типа на неподвижната вълна. Без тахионите нямаше разцепване на различни вселени. Така бъдещият свят, който беше пратил на Гордън съобщенията, бе изчезнал, недостижим. Бяха се разделили някъде през есента на 1963 г., Гордън беше сигурен. Някакво събитие бе направило експеримента на Ренфрю невъзможен или излишен. Това можеше да е пресконференцията на Рамси и Хъсинджър, оставянето на съобщението в депозитния сейф или историята с Кенеди. Едно от тях, да. Но кое?
Той се движеше сред тълпата, поздравяваше приятели, оставяше мислите си да се носят. Спомни си, че едно човешко същество, което яде и се движи едновременно, произвежда 200 вата телесна топлина. Това помещение задържаше по-голямата част от нея и покриваше челото му с капчици пот. Адамовата му ябълка опъваше възела на вратовръзката му.
— Гордън! — повика го един звънлив глас над бръмченето на разговорите. Той се обърна. Марша си пробиваше път през тълпата към него. Гордън се наведе и я целуна. Тя с увлечение обясняваше за някаква случка през нощта, като се обръщаше, за да поздравява познатите си. Разказа му за навалицата, прииждаща в града след пристигането на автобуса й от Ла Гуардия, като вдигаше вежди, за да подчертае някоя дума и описваше катастрофите с резки движения на ръцете си. Перспективата за няколко дни свобода от децата я изпълваше с маниакална радост, която се предаде и на Гордън. Той разбра, че с напредването на този разгорещен, блестящ прием е станал мрачен, а Марша само за миг беше подобрила настроението му. Това нейно качество, да придава жизненост на всичко, Гордън си спомняше най-добре, когато беше далеч от нея.
