— Струва ми се, че не това е въпросът, който обсъждаме. Провеждаме кандидатски изпит. В момента ни интересува дали темата е подходяща… а не крайният резултат.

Гейтс кимна. После, за изненада на Гордън, Кароуей го последва. Лейкин не каза нищо. Сякаш въпросът беше уреден, Гейтс зададе на Купър безвреден въпрос относно апаратурата му. Изпитът наближаваше към края си. Кароуей се отпусна на стола, притворил очи и потънал в собствения си вътрешен свят. Искрата на енергията му отново го бе изоставила. Гордън иронично си помисли как ли данъкоплатците биха възприели своя полубуден държавен служител и после си спомни, че Кароуей следваше работното време на теоретиците. Пристигаше по обяд, готов да замени обеда със закуска. Семинарите и лекциите му продължаваха до вечерта. Тогава вече можеше да се заеме с изчисленията — тоест, с истинската си работа. Този ранен следобеден изпит беше за него упражнение за разсънване.

Истинската работа на Гордън започна, когато Купър излезе от стаята. Това бе времето, когато научният ръководител внимателно изслушваше коментарите и критиките на колегите си, привидно за бъдещо използване в ръководството на изследванията на кандидата. Ловък похват.

Лейкин заговори първи, като изрази съмнение, че Купър разбира проблема. Наистина, призна Гордън, той беше слаб в общата теория. Но студентите-експериментатори по традиция се интересуваха повече от подробностите на лабораторната работа — „галеха апаратурата си“, както се изрази Гордън, за да внесе толкова необходимата нотка на веселост, — отколкото от фините теоретични въпроси. Гейтс се съгласи, а Кароуей се намръщи.

Лейкин сви рамене и отстъпи по този спорен въпрос. Той мълча, докато Кароуей и после на свой ред Гейтс, изразиха някои опасения във връзка с донякъде разводнената работа на Купър по отношение на основни проблеми на физиката — двата електрона в кутия, например. Гордън се съгласи. Лейкин отбеляза обаче, че катедрата по физика само можела да изисква студентите да посещават важните курсове и да се надява, че ще усвоят знанията. Купър вече беше издържал квалификационния изпит на катедрата — три дни писмени разработки, последвани от двучасово устно препитване. Фактът, че знанията на Купър по някои въпроси бяха доста хлъзгави, бе, разбира се, нежелателен. Но какво би могла да стори тази комисия? Гордън обеща да го понатисне по въпросните предмети, за да го накара в крайна сметка да навакса пропуските си. Комисията прие този съвсем стандартен отговор с кимвания.

До този момент Гордън се беше плъзгал по сравнително стабилен лед. Сега Лейкин замислено почука с писалка по масата, цъкна с език и бавно, почти уморено направи преглед на данните на Купър. Истинската проверка за експериментатора, каза той, били неговите данни. Проблемът в дисертацията на Купър бил ефектът на спонтанен резонанс. И точно в това бил въпросът.

— Дисертацията е доказателство, нека си го припомним, а не купчина листове — със сънлива отпуснатост завърши Лейкин.

Гордън се противопостави, доколкото бе по силите му. Феноменът на спонтанен резонанс бил важен, да, но основният въпрос на Купър не бил свързан с него. Темата му била много по-обикновена. Комисията трябвало да разглежда спонтанните резонанси като някакво було, скриващо от време на време по-обикновените данни, които се опитвал да получи Купър.

Лейкин отвърна сериозно на удара. Той цитира статията във „Физикъл Ривю Летърс“, която носела имената на Лейкин, Бърнстейн и Купър. В окончателния вариант на дисертацията трябвало да се споменава за нея.

— А това, разбира се… — тъжен, уморен поглед към Гордън, — … означава, че трябва да поставим на обсъждане целия въпрос за… интерпретацията… на тези… прекъсвания… на резонансните криви.

— Не съм съгласен — изръмжа Гордън.

— Комисията е длъжна да обсъди всички факти — меко отвърна Лейкин.

— Фактът е, че тук Купър се занимава със стандартен проблем.

— Това не е толкова очевидно.

— Виж, Айзък, онова, което правя аз, няма никаква връзка с тази дисертация и с тази комисия.

— На мен ми се струва всъщност — намеси се Гейтс, — че би трябвало по-скоро да се съсредоточим върху възможностите на самия експеримент.

— Точно така — промърмори Кароуей, като се надигна от полудрямката си.

— Купър навярно изобщо няма да се занимава с, хм, теорията за съобщенията — каза Гордън.

— Но трябва да го направи — със спокойна енергичност възрази Лейкин.

— Защо? — попита Гордън.

— Откъде да сме сигурни, че електронната му апаратура функционира нормално? — вметна Гейтс.

— Точно така — съгласи се Лейкин.

— Вижте, в уредите му няма нищо чак толкова особено.

— Кой може да каже? — попита Лейкин. — Сред тях има няколко модификации, които се различават от обичайната резонансна апаратура. Те — ако ги разбирам правилно… — тук Гордън долови лека саркастична нотка, — … са предназначени да увеличат чувствителността. Но това ли е единственото, което правят? Няма ли някакъв непредвиден ефект? Нещо, което кара този експеримент, тази апаратура да засича нови ефекти във въпросното твърдо тяло — индиевия антимонид? Откъде можем да знаем?

— Добър въпрос — измърмори Гейтс.

— Какъв ефект имаш предвид, Айзък? — искрено озадачен попита Кароуей.

— Не зная — призна Лейкин. — Но това е проблемът. Точно това.

— Не съм съгласен — възрази Гордън.

— Не, струва ми се, че Айзък е абсолютно прав — промърмори Кароуей.

— Има известно основание — замислено кимна Гейтс. — Откъде да сме сигурни, че темата е подходяща за дисертация, докато не сме се уверили, че апаратурата ще изпълни целта, определена от Купър? Искам да кажа, ето, Айзък има съмнения. Ти, Гордън — ти смяташ, че всичко е наред. Но мисля, че би трябвало да получим повече информация, преди да продължим.

— Целта на този изпит не е такава — безизразно отвърна Гордън.

— Според мен, въпросът е основателен — рече Кароуей.

— И според мен — съгласи се Гейтс.

Лейкин кимна. Гордън разбираше, че всички те се чувстват неудобно и не искат да оставят проблема да потъне сред подробностите от апаратурата на Купър и теоретичните тънкости. И все пак, Гейтс, Кароуей и Лейкин смятаха хипотезата за съобщенията чисто и просто за измишльотина. Те нямаше да допуснат въпросът да им се изплъзне. Купър не би могъл да обясни всичките си данни, поне не интересните моменти. Докато загадката оставаше нерешена, тази комисия нямаше да одобри дисертацията. Пък и не ставаше дума само за сблъсък между теории. Купър беше слаб в някои важни области. Трябваше да учи повече, повече да чете учебниците. Той никога не се бе проявявал като блестящ студент в аудиторията и сега тази му черта излизаше наяве. Това, плюс въпросът за съобщенията, беше достатъчно.

— Предлагам да не пуснем г-н Купър на този първи опит от кандидантския изпит — меко каза Лейкин. — Нужна му е повече подготовка. Освен това, въпросът за спонтанните резонанси… — поглед към Гордън, — … трябва да бъде решен.

— Точно така — рече Гейтс.

— Хм — сънливо отвърна Кароуей, вече започнал да събира нещата си.

— Но вижте…

— Гордън — с уморено добродушие промърмори Лейкин, — ние сме мнозинство. Би ли ни дал формулярите?

Гордън вцепенено му подаде университетския формуляр за изпита, където трябваше да се подпишат и да отговорят с „да“ или „не“ на въпроса дали Купър е издържал. Формулярът обиколи масата и се върна при него с три отрицателни отговора. Гордън го погледна, все още без да е в състояние да се овладее и да повярва, че всичко е свършило. За пръв път беше научен ръководител на студент, а сега студентът се бе провалил — доста рядко срещано явление. Предполагаше се, че кандатския изпит е формален, по дяволите. Гордън внезапно си помисли за общоприетата теория за научните революции, по време на които се осъществяваше сблъсък на парадигми и новите изместваха старите. В известен смисъл теориите за съобщението и за спонтанния резонанс бяха парадигми, създадени, за да обяснят група тайнствени данни. Две парадигми, каращи се за комат експериментален хляб. Това едва не го накара да се разсмее.