Това оправдаваше откъсването на студента от апаратурата, но причината, поради която Гордън го направи, не бе такава. Клаудия Цинс щеше да започне работа през септември. Ако тя откриеше нещо нередно, Гордън искаше да върви в крак с нея.

Върна се вкъщи от лабораторията гладен. Пени вече беше вечеряла и гледаше новините в 11 часа.

— Искаш ли нещо? — извика той от кухнята.

— Не.

— Какво гледаш?

— Похода към Вашингтон.

— Ъ?

— Мартин Лутър Кинг. Знаеш.

Не бе обръщал никакво внимание на новините. Не попита нищо повече — обсъждането на политиката с Пени можеше само да я извади от равновесие. Откакто се беше върнал, тя се държеше изискано небрежно. Между тях имаше някакво странно примирие, но не и мир.

— Хей — извика той, като влезе в дневната, осветена само от слабия електрически блясък на телевизора. — Съдомиялната не иска да тръгне.

— Ъ-хъ. — Тя не обърна глава.

— Обади ли се да я поправят?

— Не. Направи го ти, по изключение.

— Миналия път бях аз.

— Е, аз няма да се обадя. Мразя тези неща. Нека си остане счупена.

— Ти я използваш повече от мен.

— Това също ще се промени.

— Какво?

— Вече няма да си троша ръцете да готвя.

— Не мисля, че си се презорила.

— Откъде знаеш? Та ти не би могъл да си изпържиш и яйца.

— Печелиш две точки за достоверност — леко каза той. — Във всеки случай, знаеш, че мога да готвя някои неща.

— Я стига.

— Говоря сериозно — остро отвърна Гордън. — Предстои ми да прекарвам много време в лабораторията и…

— Шумни и продължителни ръкопляскания.

— За Бога.

— Аз също няма да си стоя много тук.

— Няма да ти преча.

— Най-малко ти вършиш нещо в момента.

— По дяволите, не за това вдигаш такъв шум.

— Метафоричен шум ли?

— Истински шум, метаедикакъвси шум — откъде да знам?

— Реших, че може да си си помислил, че е истински. Иначе навярно би ме докоснал, откакто се върна.

— О.

— Не си забелязал, а?

Мрачно:

— Забелязах.

— Добре, защо?

— Не съм мислил за това, предполагам.

— Помисли.

— Нали знаеш, много работа.

— Смяташ, че не знам ли? Хайде, Гордън, видях лицето ти, когато слезе от онзи самолет. Щяхме да ходим да пийнем нещо в „Ел Кортес“, да се поразходим из града. Да обядваме.

— Добре. Виж, имам нужда от вечеря.

— Ти си вечеряй, аз ще гледам речта.

— Добре. Вино?

— Естествено. Има ли достатъчно за после?

— За после ли?

— Майка ми е трябвало да ме научи да съм по-директна. За после, когато се чукаме.

— О, да. Ще се чукаме.

Направиха го. Не беше много добре.

Гордън разглоби апаратурата на Купър на съставни части. После отново я сглоби. Провери изолацията на всеки детайл, като търсеше някакъв начин за проникване на неочакван сигнал във веригата. Вече беше сглобил по-голямата част от устройството, когато в лабораторията без предизвестие се появи Сол Шрифър.

— Гордън! Току-що бях в КУЛА10 и реших да намина.

— А, здрасти — измърмори Гордън, като избърса ръце в един омазнен парцал. Мъж с фотоапарат последва Сол в помещението.

— Това е Алекс Патурски от „Лайф“. Правят материал за екзобиологията.

— Ще ви бъда благодарен, ако ми позволите да направя няколко снимки — каза Патурски. Гордън измърмори съгласие и човекът бързо донесе отразителни екрани и фотографско оборудване. Сол разказваше за реакцията на неговото заявление.

— Ужасен пример за ограничени умове — рече той. — Никой не следва примера ни. Не мога да накарам никой от астрономическата общност да се отдели на идеята и пет секунди. — Гордън се съгласи и реши да не казва на Сол за Клаудия Цинс. Патурски обикаляше около тях, щракаше и подскачаше. „Обърнете се насам малко повече, а?“ — и Сол бързо се подчиняваше. Гордън го следваше. Искаше му се да бе облечен в нещо по-добро от тениска и джинси. Това, разбира се, беше единственият ден, в който не носеше обичайните си тъмни панталони и оксфордска риза.

— Чудесно, господа, направо чудесно — възкликна в заключение Патурски. Сол обърна за малко внимание на експеримента. Гордън му показа някои предварителни термични данни, които беше записал. Чувствителността бе ниска, но кривите очевидно бяха ясни резонансни линии.

— Много лошо. Ако имахме повече резултати, бихме могли отново да започнем цялата тази работа — погледна го Сол. — Ще ми съобщиш, ако откриеш нещо, нали?

— Само да не си глътнеш езика.

— Не, предполагам, че няма. — За миг астрономът изглеждаше обезсърчен. — Наистина смятах, че тук има нещо.

— Може би има.

— Да. Да, разбира се, сигурно има. — Той просия. — Да не останеш с впечатлението, че всичко е свършило, хей? Когато поотшуми малко и хората престанат да се заливат от смях при самата идея — е, ще излезе хубава статия. Може би нещо за раздел „Наука“, озаглавено „Срещу ортодоксалните вятърни мелници“. Може да стане.

— Ъ-хъ.

— Е, с Алекс трябва да тръгваме. Пътуваме през Ескондидо за Паломар.

— Наблюдения ли ще правиш там? — небрежно попита Гордън.

— Не. Не, аз не правя наблюденията. По-скоро съм човек на идеите. Алекс иска да направи някои снимки, това е всичко. Мястото е ужасно.

— О, да.

След миг те вече си бяха тръгнали и той можеше да се върне към експеримента си.

През първия ден, когато Гордън отново включи апаратурата за ядрен магнитен резонанс, имаше само шум. През втория случайни вълни заглушаваха резултатите. Една от индиевоантимонидните проби се държеше странно и той трябваше да разглоби устройството, да отвори охладителя и да извади дефектната проба. Това му отне часове. Едва на третия ден резонансните криви започнаха да изглеждат както трябва. Бяха успокоително точни. Отлично съответстваха на теорията, вместваха се в рамките на експерименталната грешка. „Красиво — помисли си Гордън. — Красиво и скучно.“ Остави апаратурата включена през целия ден, отчасти, за да се увери, че електрониката функционира стабилно. Откри, че може да се занимава с обикновени неща — да консултира Купър, да си води бележки за лекциите през идващия семестър, да реже малките сиви пръчки индиев антимонид на потопената в масло нагорещена жица — и на всеки час-два да надниква в лабораторията за някое кратко измерване по ядрения магнитен резонанс. Стана му навик. Нещата вървяха. Кривите оставаха нормални.

— Проф. Бърнстейн? — с висок, стържещ глас попита жената. Той разсеяно се зачуди дали акцентът й не е от Средния Запад.

— Да — отвърна Гордън в слушалката.

— Тук е Адел Морисън от „Синиър Сколастик Мегъзин“. Подготвяме голям материал върху, хм, твърденията, които направихте вие с проф. Шрифър. Разглеждаме въпроса като пример за противоречията в науката. Чудех се…

— Защо?

— Моля?

— Защо се занимавате с това? Бих предпочел просто да забравите за него.

— Ами, проф. Бърнстейн, не знам, аз… Проф. Шрифър ни оказа извънредно ценно съдействие. Той заяви, че според него нашите читатели — които са гимназисти от горните класове — ще научат много от такъв материал.

— Не съм сигурен в това.

— Е, професоре, боя се, че съм само заместник редактор тук и не аз определям какво да се прави. Мисля, че статията е — да, ето, в коректури. В по-голямата си част е интервю с вашия колега, проф. Шрифър.

— Ъ-хъ.

Гласът й стана по-висок.

— Помолиха ме да разбера дали имате някакви заключителни коментари по, хм, положението на, хм, противоречието. Бихме могли да ги прибавим към коректурите, ако…

— Не. Нямам какво да кажа.

— Сигурен ли сте? Редакторът ме помоли да…

— Сигурен съм. Пускайте го както си е.

— Ами, добре. В статията сме цитирали още няколко професори и те правят някои много критични бележки. Мислех си, че би трябвало да го знаете.