— Извинявай, Гордън, трябваше да свърша с това. Хей, изглеждаш нещо уморен. Времето ли ти е повлияло, приятел?

Гордън поклати глава, изправи се и последва химика в един страничен кабинет. Обзе го леко замайване. „Сигурно е от въздуха тук“ — помисли си той. Това, Санта Ана и нездравия му, кратък сън снощи.

Рамси вече беше на няколко изречения напред, преди Гордън да регистрира този факт.

— Какво? — с предрезгавял от сухия въздух глас попита той.

— Казах, че следите са били навсякъде наоколо. Просто съм бил прекалено сляп, за да ги видя.

— Следите ли?

— Отначало просто търсех предварителни данни. Нали знаеш, нещо, което да ти докара финанси, да заинтересува онези, които отпускат парите. Министерството на отбраната, предполагам. Но това е въпросът, Гордън — нещата вече са по-големи и надхвърлят рамките на Министерството. С тях трябва да се заеме ННФ.

— Защо?

— Защото е важно, ето защо. Онзи ред — „влиза в режим на молекулярна симулация, имитираща приемник“ — това е ключът. Взех разтвор като описания в съобщението. Нали знаеш, неща, които се отлагат в земята, пестициди, тежки метали — кадмий, никел, живак. Включих и някои полимерни молекули. Накарах един студент да подготви нещата. Латитинова верига, както се казва в съобщението. Един приятел от „Дюпон“ ми зае някои от техните експериментални полимерни проби.

— Успя ли да откриеш наименованията, които дава съобщението?

Рамси се намръщи.

— Не, това е загадката. Онова мое приятелче казва, че нямат нищо такова. А Спрингфийлд твърди, че нямат и пестицид „AD45“. На това място сигналът ти трябва да е объркан.

— Значи не си успял да го повториш?

— Не точно — но на кого е изтрябвала точност? Онова, което представляват тези полимерни сладурчета, е подвижно.

— Откъде можеш да си…

— Виж, отнесох пробата долу до „Скрипс“. Заведох Хъсинджър на обед, говорихме за проекта. Накарах го да ми позволи да ползвам някои от коритата за тестуване на морска вода. Първокласни са — постоянна температура и соленост, постоянно наблюдение и всичко останало. И много слънчева светлина. И… — той замълча, като потискаше усмивката си, — цялото проклето нещо се оказа истина. До последната буква.

— Имаш предвид цъфтежа на диатомея, нали?

— Естествено, само че това е по-късен етап. Онези полимерни копелета се развиват адски бързо, казвам ти. Морската вода отначало е обикновена, свръхнаситена с кислород. След два месеца започнахме да получаваме странни данни на кислородната колона. Става дума за измерване на кислородното съдържание във вертикална колона вода с височина може би трийсет метра. После планктонът започна да се променя. Просто ни се изплъзваше — мъртви или странни нови форми.

— Как?

Рамси сви рамене.

— В твоето съобщение се казва „вирусно отпечатване“. Глупости, струва ми се. Каква е връзката между вируса и морската вода?

— А каква е връзката между пестицидите и планктона?

— Да, добър въпрос. Не знаем. Другата фраза, която си получил — „може да превърне неврообвивката на планктона в своя собствена химична форма, използваща околното съдържание на кислород, докато равнището му не спадне до стойности, фатални за по-голямата част от по-висшата хранителна верига“ — звучи така, като че ли някой знае, нали?

— Очевидно.

— Да, защото това не се съгласува с откритите от нас резултати.

— Че поглъща кислорода?

— И то как — вдигна вежди Рамси. — Пък и се разпространява страшно бързо. Онзи разтвор превръща планктона в самия себе си, така изглежда. Освен това отделя някои доста смъртоносни странични продукти — хлорни бензини, полихлорни бифенили, всевъзможни лайна. Хвърли един поглед на това.

Той извади със замах снимка от една папка. Мършава риба с изцъклени очи върху бетонна плоча. Зелена със сини линии, с подути устни. Бледа червенина под хрилете.

— Устни ракове, асиметрии, тумори. Хъсинджър пребледня, когато видя какво съм направил с експерименталната му риба. Виж, той обикновено не се тревожи за разпространяване на зараза в коритата. Морската вода е студена и солена. Това убива болестотворните организми, всички, освен някои…

Гордън обърна внимание на паузата.

— Освен какво?

— Освен някои вируси, каза Хъсинджър.

— Ъ-хъ. „Вирусно отпечатване“. А тази риба…

— Хъсинджър изолира моите корита и ги спря. Цялата ми риба е мъртва.

Двамата мъже се спогледаха.

— Чудя се кой ли го използва по Амазонка — тихо каза Рамси.

— Руснаците? — Тази възможност сега изглеждаше на Гордън съвсем реална.

— И къде е стратегическата изгода?

— Може да е някакъв инцидент.

— Аз не… Все още ли не знаеш защо засичаш това с апаратурата си за ядрен магнитен резонанс?

— Не.

— Онези глупости на Сол Шрифър…

Гордън презрително махна с ръка.

— Не беше моя идея. Забрави го.

— Не можем да забравим това — вдигна снимката с рибата Рамси.

— Не, не можем.

— Хъсинджър иска да го публикуваме незабавно.

— Давайте.

— Сигурен ли си, че не е свързано с Министерство на отбраната?

— Не, виж… това беше твоя идея.

— Но ти не я опроверга.

— Да кажем, че не исках да издавам източника си. Сам видя какво стана, когато научи Шрифър.

— Да — резервирано и преценяващо го погледна Рамси. — Доста си потаен.

Гордън реши, че това не е честно.

— Ти започна да говориш за Министерството. Аз не съм казвал нищо.

— Добре, добре. Хитро, обаче.

Гордън се зачуди дали Рамси не го мисли за „хитър евреин“. Но всъщност, залови сам себе си в тази мисъл. За Бога, каква параноя. Започваше да се държи като майка си, винаги подозрителен към неевреите.

— Съжалявам — каза той. — Страхувах се, че няма да се заемеш с проблема, ако не го направя, хм…

— Хей, няма нищо. Голяма работа. По дяволите, та ти ме наведе на нещо фантастично. Наистина важно.

Рамси потупа снимката. Двамата мъже замислено я погледнаха. Последва мълчание. Устните на рибата бяха като издути балони, цветовете ужасяващо не на място. В тишината Гордън чуваше лабораторията извън малкия кабинет. Постоянното пухтене и тиктакане продължаваше независимо от двамата мъже, ритми, сили, гласове. Нуклеокиселините се търсеха в капилярите от стъкло. Остър мирис прорязваше въздуха. Струеше студена светлина. Тик-так, тик-так.

Сол Шрифър гледаше от корицата на „Лайф“ с небрежна самоувереност, прехвърлил ръка през паломарския телескоп. Материалът в списанието беше озаглавен „Сражаващият се екзобиолог“. Имаше снимки на Сол, съзерцаващ фотография на Венера, Сол, наблюдаващ модел на Марс, Сол пред пулта за управление на радиотелескопа в Грийн Банк. Един абзац се отнасяше до съобщението. До големите магнити стоеше Сол, зад него се виждаше Гордън. Физикът гледаше в пространството между магнитните полюси и очевидно не правеше нищо. Ръката на Сол се допираше до някакви жици и като че ли се готвеше да ги оправи. Ядрено-магнитно-резонансните сигнали се описваха като „противоречиви“ и „яростно оспорвани от повечето астрономи“. Цитираха Сол: „В тази област човек рискува. Понякога губи. Но може и да спечели“.

— Гордън, твоето име се споменава само веднъж. И толкова — каза Пени.

— Статията е за Сол, не го забравяй.

— Но нали точно затова той е там. Използва твоя…

— Успех — подигравателно довърши Гордън.

— Ами, не, но…

Гордън хвърли чертежа върху бюрото на Рамси.

— Дал ли съм ти екземпляр от това?

Рамси го взе и смръщи вежди.

— Не. Какво е това?

— Друга част от сигнала.

— А, да, спомням си. Показаха го по телевизията.

— Точно така. Шрифър го показа.

Рамси разгледа преплетените криви.

— Знаеш ли, тогава не ми заприлича на нищо. Но…

— Да?

— Ами, изглежда ми като някаква молекулярна верига. Тези точки…

— Тези, които съм свързал ли?

— Да, предполагам. Ти ли пръв го начерта?