— Влезте, влезте — каза той, потривайки ръце. — Седнете. Дайте ми сакото си. Не? Да, красива гледка, нали? Красива.

Последните думи бяха в отговор на забележката, която Питърсън всъщност не беше направил, макар автоматично да бе отишъл до големите ъглови прозорци, привлечен от искрящите простори на Тихия океан отдолу.

— Да — отвърна сега той и направи очакваната забележка. — Прекрасен изглед. Не ви ли разсейва?

Широкият пясъчен плаж се простираше към Ла Хола и после завиваше, прекъснат от скали и заливи, до нос, заобиколен от райски палми. В океана редици сърфисти във водонепроницаеми костюми търпеливо се поклащаха върху сърфовете си като големи, черни морски птици.

Кийфър се засмя.

— Щом разбера, че не мога да се съсредоточа, просто навличам неопреновия си костюм, излизам навън и плувам. Прочиства ума. Опитвам се да плувам всеки ден. Всъщност, в последно време почти не ми трябва костюм. Водата вече е доста топла. Онези младоци навън смятат, че е студена. — Той посочи към сърфистите, повечето от които сега бяха застанали на колене и гребяха пред доста голяма вълна. — Едно време ставаше наистина студено. Преди да построят онези мултигигаватови ядрени електроцентрали в Сан Онофре, нали знаете. Е, сигурен съм, че знаете. Това ви е работата, нали? Във всеки случай, те леко повишиха температурата на водата, точно в тази част от крайбрежието. Интересно. Засега изглежда, че стимулира морския живот. Наблюдаваме го внимателно, разбира се. Всъщност, това е едно от основните ни проучвания. Ако температурата стане още по-висока, може да промени някои цикли, но според нас вече е достигнала максимума си. От седем години няма ново покачване.

Когато започна да разказва за работата си, движенията и речта на Кийфър вече не бяха толкова резки. Питърсън предположи, че е в края на четирийсетте си години. Около очите му имаше бръчки и твърдата му черна коса беше посивяла по слепоочията, но изглеждаше в добра форма. Със смесица от завист и пренебрежение, която често изпитваше в Америка, Питърсън вече бе забелязал белезите на високото служебно положение на Кийфър: мекия маслиненозелен килим, лъскавото и голямо бюро от розово дърво, влаголюбивите висящи папрати и пълзящи растения, японските гравюри по стените, лъскавите списания върху покритата с кахлени плочки масичка за кафе и разбира се, огромните цветни прозорци с гледката към Тихия океан, която се разкриваше от тях. За миг си представи разхвърляното кътче на Ренфрю в Кеймбридж. Освен с гледката обаче, Кийфър не проявяваше гордост, нито дори осъзнаваше обстановката. Двамата седнаха, не до бюрото му, а в удобни кресла до масичката за кафе. Питърсън сметна, че вече е направено достатъчно за сплашването на посетителя и реши, че е нужен жест на безразличие.

— Имате ли нещо против да запаля? — попита той, като извади пура и златна запалка.

— О… аз… ами, естествено. — Кийфър като че ли за миг се обърка. — Да, да, разбира се. — Той се изправи и поотвори големия плъзгащ се прозорец, после се приближи до бюрото си и каза по интеркома: — Кери? Бихте ли донесла един пепелник, моля?

— Съжалявам — рече Питърсън. — Изглежда съм нарушил някакво табу. Мислех си, че пушенето в частните кабинети е позволено.

— О, така е, така е — увери го Кийфър. — Всичко е съвсем наред. Просто самият аз съм непушач и усилено се опитвам да разубеждавам другите. — Той отправи на Питърсън внезапна дяволита и обезоръжаваща усмивка. — Надявам се, че скоро ще получите просветление. Бих се много радвал, ако мога да ви окажа твърде силно влияние, тъй да се каже. — Питърсън си помисли, че използването на думата „твърде“ е обичайният опит на американците да говорят правилен английски пред англичани. Във всеки случай, ефектът беше провален от граматическата грешка преди това.

Вратата се отвори и секретарката на Кийфър донесе пепелник, който остави пред Питърсън. Той й благодари, като разсеяно претегли физическите й качества и я оцени с 8 по десетобалната система. После с удоволствие разбра, че единствено статусът му на член на Съвета е надделял над забраната на океанографа да се пуши в кабинета му.

Кийфър се облегна на ръба на стола с лице към него.

— И така… кажете ми как намирате обстановката в Южна Америка — потри ръце в очакване той.

Питърсън силно изпуфка.

— Зле е. Все още не е отчайващо, но е много сериозно. В последно време Бразилия е станала още по-зависима от риболова, благодарение на късогледата си политика на изсичане и изгаряне на горите отпреди едно-две десетилетия — и разбира се, този цъфтеж сериозно вреди на риболова.

Кийфър се наведе напред още, жаден за подробности като някаква домакиня-клюкарка и в този момент Питърсън премина на автопилот, той разказа каквото трябваше и извлече от специалиста някои технически тънкости, които си струваше да запомни. Разбираше от биология повече, отколкото от физика, тъй че свърши по-добра работа, отколкото с Ренфрю и Маркъм. Кийфър навлезе във въпросите на финансовото им положение — мрачно, разбира се; не се чуваше нищо друго — и Питърсън го насочи обратно към полезни теми.

— Ние смятаме, че може да бъде застрашена цялата хранителна верига — рече Кийфър. — Фитопланктонът се привлича от хлорните въглеводороди — онези, които се използват за изкуствени торове. — Той разлисти докладите. — Конкретно, манодрин.

— Манодрин ли?

— Манодринът е хлорен въглеводород, използван в инсектицидите. Той е отворил нова жизнена ниша сред микроскопичните алги. Развила се е нова разновидност на диатомеите. Тя използва ензим, който разрушава манодрина. Диатомейният силициев двуокис също отделя унищожителен продукт, който прекъсва предаването на нервни импулси при животните. Дендритните връзки престават да функционират. Но сигурно са ви обяснили всичко това на конференцията.

— Тя беше главно на политическо равнище — какви стъпки да се предприемат, за да се посрещне предстоящата криза и така нататък.

— И какво ще се направи по въпроса?

— Ще се опитат да прехвърлят ресурси от експериментите в Индийския океан, за да възпрат цъфтежа, но не зная дали ще има полза. Все още не са довършили опитите си.

Кийфър забарабани с пръсти по керамичните плочки.

— Вие лично видяхте ли цъфтежа? — рязко попита той.

— Прелетях отгоре — отвърна Питърсън. — Грозен е като грях. Цветът ужасява рибарските села.

— Мисля лично да отида там — промърмори Кийфър, повече на себе си, отколкото на Питърсън. Той се изправи и започна да се разхожда из стаята. — И все пак, знаете ли, продължавам да усещам, че има нещо друго…

— Да?

— Един от хората ми в лабораториите смята, че тук става нещо особено, като че ли процесът променя сам себе си. — Кийфър пренебрежително махна с ръка. — Но всичко това е само хипотеза. Ще ви държа в течение, ако се пръкне нещо.

— Ако се пръкне ли?

— Да стане, искам да кажа.

— А-ха. Непременно ме уведомете.

Питърсън си тръгна от „Скрипс“ по-късно, отколкото бе възнамерявал. Той прие поканата за вечеря в дома на Кийфър, за да запази приятелските отношения, което винаги се оказваше благоразумна идея. За всеки е по-трудно да се държи зле с теб, когато е бил малко пиян, разказал ти е виц и е опустошил тенджера с ядене в твоята компания, колкото и отегчителен да е бил разговорът.

Лимузината на Питърсън и прикрепената към него охрана го отведе в центъра на Ла Хола за срещата в Първа федерална банка в Сан Диего. Беше голяма, квадратна сграда, разположена сред скучни магазини. Той си помисли да купи някакъв сувенир, нещо, което като по-млад бе правил доста често, но след трисекундно обмисляне изостави идеята. Цените бяха ужасно високи и въпреки разклатената стабилност на долара, положението на лирата беше още по-лошо. Всичко това нямаше да има никакво значение, ако стоките бяха интересни, но в магазините се продаваха дребни бижута, декоративни лампи и безвкусни пепелници. Питърсън сбърчи лице и влезе в банката.

Управителят ги посрещна на вратата и присви устни при вида на свитата от телохранители. Да, бяха го известили за пристигането на господин Питърсън, да, бяха проверили банковите документи. Щом влязоха в кабинета му, Питърсън безцеремонно попита: