— И какво?

— О, сър, за нас бе изненада. Нека ви обясня — сериозно отвърна слабият мъж. — Депозитен сейф с платени за десетилетия такси. Не е типично за вас.

— Точно така.

— Казаха ми… казаха ми, че нямате ключ? — Мъжът очевидно обаче се надяваше да не е така, за да си спести дългите обяснения пред шефовете си след това.

— Вярно е, нямам. Но не видяхте ли, че сейфът е регистриран на мое име?

— Да. Не разбирам…

— Нека просто да кажем, че това е въпрос, хм, на национална сигурност.

— И все пак, без ключ, собственикът…

— Национална сигурност. Времето е ценно. Надявам се, че са ви обяснили — Питърсън отправи към мъжа най-добрата си резервирана усмивка.

— Ами, заместник-министърът наистина ми обясни отчасти по телефона и аз се консултирах с непосредствения си началник, но…

— Е, тогава се радвам да разбера, че нещата са приготвени толкова бързо. Поздравявам ви за скоростта. Винаги е приятно да видиш ефикасно действие.

— Ами, ние наистина…

— Бих искал да му хвърля набързо един поглед — заяви Питърсън с очевидна твърдост в гласа.

— Ами, хм, насам…

Те минаха през безсмисления ритуал на вписване и подпечатване на точното време и влязоха през жужащата порта. Огромните стоманени врати се отвориха и се показа блестяща стена от сейфове. Управителят нервно извади съответните ключове от джоба на жилетката си. Той намери кутията и я измъкна. Последва миг на колебание, преди най-после да я предаде на Питърсън.

— Благодаря, да — любезно измърмори англичанинът и се насочи право към съседната малка стая за уединяване.

Идеята беше лично негова и много му харесваше. Ако думите на Маркъм бяха истина, бе възможно да се свърже с някого в миналото и да промени настоящето. Но точно по какъв начин тази постъпка щеше да въздейства на настоящето, не беше ясно. След като миналото, както го виждаха сега, спокойно можеше да е резултат от експеримента на Ренфрю, как биха могли да го различат от някое друго, никога неосъществило се, но вероятно минало? Маркъм бе казал, че целият този начин на възприемане му е погрешен, тъй като щом пратиш тахионов лъч между две времена, те завинаги остават свързани в затворена верига. Но на Питърсън му се струваше важно да разбере дали наистина е възможна такава връзка. В идеализираните експерименти на Маркъм с превключватели, които се движат ту към включено, ту към изключено положение, целият въпрос беше объркващ. Затова Питърсън бе измислил своего рода проверка. Просто трябваше да прати в миналото предварителните данни за океана и така нататък. Но също можеше да ги помоли да поставят някакъв белег. Ясен знак, че сигналите са били получени — това би било достатъчно, за да го убеди, че тези идеи не са лигавщини. Затова два дни преди да напусне Лондон, той се обади на Ренфрю и му даде да прати специално съобщение. Маркъм имаше списък на изследователските екипи, които бе вероятно да получат тахионовото съобщение на техните ядрени магнитни резонаторни устройства. До всяко от местата беше адресирано по едно съобщение — Ню Йорк, Ла Хола, Москва. Молеха ги да открият ясно обозначен депозитен сейф на името на Питърсън с бележка вътре. Това щеше да е достатъчно.

Питърсън не можеше да влезе във връзка с Москва без да обясни на сър Мартин защо иска да отиде там. Ню Йорк временно не им вършеше работа заради терористите. Оставаше Ла Хола.

Докато отключваше депозитния сейф, Питърсън почувства, че пулсът му се ускорява. Когато капакът на кутията се вдигна, той видя само лист пожълтяла хартия, сгъната на три. Взе го и внимателно разглади гънките. Хартията пращеше от годините.

Това беше всичко. Бе напълно достатъчно. Питърсън за миг изпита две противоположни чувства: въодушевление и внезапно разочарование, че не бе помолил за нещо повече. Кой ли беше написал бележката? Какво друго бяха получили? Англичанинът мрачно си призна: бе смятал, че онзи, който приеме сигнала, ще се подчини на инструкцията, а после ще продължи и ще им каже как го е сторил, какво смята, че означава или поне кой е самият той, по дяволите.

Но не, не, помисли си Питърсън, като се отпусна на стола. Това беше достатъчно. То доказваше, че цялата тази колосална работа е факт. Невероятен, но факт. Естествено, никой не знаеше точно до какво ще доведе той — но поне бе сигурен.

А освен това, с известна гордост си помисли администраторът, беше постигнал всичко сам. Почуди се дали това чувство изпитват учените — да направиш откритие, да видиш тайните на света незаключени, та дори само за миг.

После банковият управител колебливо почука на вратата, настроението му се изпари и Питърсън прибра в джоба си пожълтялата хартия.

Настани се в хотел „Валенсия“, в апартамент, който гледаше към заливчето. Паркът отдолу беше отчасти разяден от настъпващия прибой, както свидетелстваше ненадейното затваряне на някои от алеите. Вълните по целия бряг бяха подяли конгломератната почва. Над тях стърчаха рифове, готови всеки момент да се срутят. И като че ли никой не забелязваше това.

Той освободи охраната и шофьора си за през нощта. Правеха го прекалено очебиен, а днес вече достатъчно се бе движил в центъра на вниманието. Мислите му бяха объркани от успеха в банката. Изразходва част от енергията си в преплуването на трийсет дължини в хотелския басейн и после в безуспешни набези из близките магазини. Най-много го интересуваха магазините за облекло, но те бяха от онези, които не можеха просто да изложат стоките си и да не ти се пречкат, а ги разполагаха в сцени от английските имения или френските замъци. Тук все още имаше пари, макар повечето от тях да изглеждаха хвърлени в неправилна насока. Хората бяха весели, чисти и лъскави. В Англия да си заможен поне те разграничаваше от другите — тук това не гарантираше нищо, дори само добър вкус.

Тротоарите бяха пълни със старци, някои от които ставаха доста груби, ако не се отстраниш веднага от пътя им. Но по-младите мъже бяха енергични и атлетични. Повече го интересуваха жените, решително модерни и безупречно нагласени. В тях обаче имаше някаква ласкавост, неопределим белег на преуспяла неутралност. Част от него завиждаше на подобен живот. Той знаеше, че тези хора, които така уверено крачеха по „Джирърд“, имаха толкова ограничения, колкото и англичаните — южна Калифорния представляваше множество от правила за имиграция, купуване на къщи, ползване на вода, промяна на работата, автомобили, всичко, но хората изглеждаха свободни. Тук все още не се чувстваше силно онази житейска умора, която европейците често смятаха за зрялост. На Питърсън винаги му беше липсвала известна разлика между жените. Струваха му се взаимозаменяеми с грижливо изгладените си и открити лица. Сексът с тях бе здравословен, задоволителен и обичаен. Ако човек им предложеше, никога не бяха изненадани или шокирани. Тяхното „не“ означаваше „не“ и тяхното „да“ означаваше „да“. Липсваше му предизвикателството на отказа, който можеше да означава „може би“, изисканата игра на прелъстяване. Тези американци не играеха игри — бяха енергични и опитни, но никога неправолинейни, потайни или непредвидими. Предпочитаха директните въпроси, даваха директни отговори. Обичаха да са на върха.

В този момент от размишленията си Питърсън спря пред магазин за алкохол и реши да види дали ще може да намери няколко кашона добро калифорнийско вино, което да отнесе със себе си в Англия. Човек никога не знае кога отново ще има възможност.

Чакаше в бара Кийфър, когато го осени мисълта. Ами ако просто беше пратил съобщението в писмо до Ренфрю? Като се имаше предвид състоянието на пощенските услуги в последно време, то спокойно можеше и да не е стигнало до получателя си досега, независимо от оказаното въздействие. В такъв случай, след като днес бе получил пожълтялата хартия, би могъл да позвъни на Ренфрю и да му нареди да не праща съобщението. Какво щеше да разбере тогава Маркъм?