Той допи джина си и после си спомни онази работа със затворените вериги. Да, планът, който току-що бе измислил, щеше да остави всичко в неопределено положение. Това беше отговорът. Но що за отговор?

— Проклети улици — оплака се Кийфър. — Заприличват на бордеи. — Той рязко извъртя волана. Гумите изсвистяха.

За Питърсън тази промяна на темата беше несъмнен напредък. До този момент Кийфър бе разказвал за удоволствието и ползата от това да ядеш пресни зеленчуци, доставени почти със скоростта на светлината от „долината“ — рог на изобилието, на който не му трябваше друго име.

За да насърчи тази нова насока на разговора, Питърсън рискува да подметне:

— А на мен всичко ми изглежда съвсем проспериращо.

— Да, ами разбира се, вие не го виждате, защото се движите само по булевардите. Но става все по-трудно да поддържаме стандартите. Огледайте се тук, например. Забелязвате ли нещо?

Вече бяха стигнали високо на хълмовете, по криволичещи тесни пътища, които разкриваха гледка към океана между испански ферми и миниатюрен френски замък.

— Виждате ли какви стени са издигнали? Когато за пръв път пристигнахме тук, хм, преди почти двайсет години, всички те бяха отворени. Всички къщи се виждаха великолепно. Сега не можете да отидете на гости на съседа си без да стърчите на улицата, да натискате звънци и да се обяснявате по интеркома. И ужас, би трябвало да видите алармените инсталации! Електроника на стойност сто немски овчарки. И оръжейни системи за стрелба срещу крадци.

— Значи равнището на престъпността е високо? — попита Питърсън.

— Ужасно. Незаконно пребиваващи чужденци, прекалено много хора, липса на достатъчно работни места. Всеки смята, че има право на разкошен живот — или поне на комфорт, — тъй че настъпва масов гняв и примирение от разбитите мечти.

Питърсън започна да пренарежда графика си. Щеше да си остави време да намери възможно най-добрата електронна охранителна система. Глупаво от негова страна да не се сети за това предварително. Американците бяха ненадминати точно в такива неща. Една добра система — адаптивна и сигурна — щеше да му е от полза. Отново му се прииска да разполагаше с частен самолет.

— Градът се разделя на заградени територии — продължи Кийфър. — Пълни най-вече със старци.

Питърсън кимна, когато океанографът му цитира статистиката за Калифорния, която отстъпваше само на Флорида по брой на старите хора. След разпадането на Системата за социална сигурност, лобито на „Движението на по-старите“ бе започнало да упражнява още по-силен натиск за специални привилегии, данъчни облекчения и добавки към пенсиите. Англичанинът беше сигурен, че знае повече от Кийфър за демографията — преди две години Съветът бе получил доклад в световен мащаб, включващ някои секретни предвиждания. Запазването на нулева раждаемост бе довело до издигане на популационната крива в САЩ и Европа и сега тя достигаше пенсионната възраст. Старците очакваха големите си месечни чекове, които трябваше да дойдат от намалелите доходи на по-младите хора посредством данъците. Това бе довело до „синдром на правото“. Старците смятаха, че са плащали достатъчно големи данъци през живота си и че после са били заврени в килера, преди да успеят да постигнат огромните заплати, които сега получаваха младшите служители. Те „имали право“, твърдеше Движението на по-старите и обществото трябвало да разбере това. Старците гласуваха по-често и с по-точна преценка за изгодата си. Те имаха власт. В Калифорния побелялата глава се бе превърнала в символ на политическа активност.

— … те не излизат със седмици, с прекрасните телевидеосистеми, които си купуват. Спестяват им пазаруването, разкарването до банката или срещата с хора под шейсетте. Просто правят всичко това по електронен път. Но пък градът си отива. Най-старото кино в Ла Хола, „Еднорог“, беше закрито миналия месец. Ужасен позор.

Питърсън кимна, за да изрази заинтересованост, като в същото време мислеше за преразпределянето на графика си. Автомобилът зави по стръмна отбивка, когато портата пред него се отвори. Заизкачваха се към продълговата бяла къща. Фалшив испански стил, мислено я определи англичанинът. Скъпа, но безвкусна. Кийфър паркира колата под навеса и Питърсън забеляза там велосипеди и детска количка. За Бога, деца. Ако трябваше да вечеря на една маса с тайфа американски изчадия…

Изглежда страховете му щяха да се реализират, защото на вратата две малки момчета се хвърлиха към Кийфър, като говореха едновременно. Океанографът успя да ги накара да млъкнат за достатъчно дълго, за да ги представи на Питърсън. Тогава децата насочиха вниманието си към него. След формалностите, по-голямото директно го попита:

— Вие учен ли сте като баща ми?

По-малкото го гледаше с немигащи очи и нервиращо пристъпваше от крак на крак. Първото момче беше потенциално по-шумното и по-досадното, реши Питърсън. Знаеше този тип — сериозни, разговорливи, упорити и почти непреодолими.

— Не точно — започна той, но не успя да довърши.

— Татко ми изследва диатомеите в океана — прекъсна го момчето. — Това е много важно. Когато порасна и аз ще стана учен, но може би ще бъда астроном, а Дейвид ще е астронавт, но сега е само на пет години, тъй че всъщност не знае. Искате ли да видите модела на слънчевата система, който направих за нашия научен проект?

— Не, не, Бил — припряно отвърна Кийфър. — Зная, че е чудесен, но господин Питърсън не желае да го безпокоят сега. Ще пийнем нещо и ще си поговорим за разни неща, които интересуват само големите. — Той тръгна напред към дневната, последван от англичанина и двете момчета. Кийфър бе от тези родители, които наричаха възрастните „големи“, сухо си помисли Питърсън.

— Аз също мога да разговарям за такива неща — възмутено каза Бил.

— Да, да, разбира се, че можеш. Исках да кажа, че ще разговаряме за неща, които не те интересуват. Какво ще пиете? Мога да ви предложа уиски със сода, вино, текила…?

— Откъде знаеш, че няма да ме интересуват, аз се интересувам от много неща — настоя момчето, преди Питърсън да успее да отговори. Положението спаси един тих, твърд глас, който долетя от съседната стая:

— Момчета! Веднага елате тук, моля! — Двамата изчезнаха без да спорят. Питърсън си запази за бъдеща употреба словесния бекхенд, с който можеше да се справи с по-голямото момче.

— Виждам, че имате перно. Бихте ли ми предложили перно с текила и малко лимон, моля?

— Господи, каква смес. Добра ли е? Самият аз не пия често силен алкохол. Черният дроб, нали знаете. Седнете, съвсем сигурен съм, че имаме лимонов сок. Жена ми трябва да знае. Казва ли се някак тази напитка или вие сам сте си я измислили? — Кийфър отново се държеше странно.

— Мисля, че я наричат „мачо“ — иронично отвърна Питърсън.

Той огледа стаята. Беше проста и елегантна, съвсем бяла, с изключение на няколко ориенталски предмета. До отсрещната стена беше поставен изискан параван. Вдясно от камината имаше японска дърворезба, а в една ниша бяха наредени цветя. Откритите прозорци срещу камината гледаха над покривите и върховете на дърветата към Тихия океан. Водата бе като черно покривало на фона на блестящите навсякъде другаде по брега светлини, доколкото можеше да види Питърсън. Той си избра един нисък бял диван и седна странично в края му, така че да може да вижда и стаята, и гледката. Въпреки малките купчини разхвърляни тук-там книжа, очевидно принадлежащи на Кийфър, стаята излъчваше спокойствие.

— Надявам се, че така е добре. Равни количества перно и текила, нали? Ще ида да потърся лимоновия сок. А, ето я и жена ми.

Питърсън се обърна към вратата, хвърли поглед и отново погледна. После бавно се изправи на крака. Жената на Кийфър го зашемети. Японка, млада, стройна и много красива. Без да откъсва очи от нея, той се опита да подреди първоначално обърканите си впечатления. Към края на двайсетте години, реши англичанинът, което обясняваше защо децата им бяха толкова малки. За него това несъмнено бе втори брак. Жената носеше бяла горна дреха от някаква плъзгава материя. Отдолу нямаше нищо, одобрително забеляза той. Гладка и права, косата й падаше почти до кръста, толкова черна, че сякаш имаше синкав оттенък. Но именно очите й бяха приковали вниманието му. Като я гледаше, изцяло в бяло в тази слабо осветена бяла стая, той изпитваше тайнственото усещане, че главата й се носи във въздуха. Бе спряла на вратата, но появяването й беше драматично. Питърсън почувства, че няма да успее да помръдне преди нея. Кийфър нервно се спусна напред.