Усети движение край себе си и видя Глин, който се присъедини към него до перилата. Той бе облякъл омазнена ватенка, няколко ката мръсни вълнени ризи и бе нахлупил оранжева фуражка. В едната си ръка стискаше очукано куфарче. Лицето му, винаги безупречно избръснато при нормални обстоятелства, сега бе с настръхнала четина. От устната му висеше смачкана цигара и Макфарлън забеляза, че той дори я пушеше, вдишваше и издишваше дима с очевидни признаци на удоволствие.
— Не мисля, че се познаваме — рече Макфарлън.
— Аз съм Ели Ишмаел, главен минен инженер.
— Е, мистър минен инженер, ако не те познавах, бих рекъл, че наистина се забавляваш.
Глин извади цигарата от устата си, погледна я за миг, а после я хвърли в леденото море.
— Не е задължително успехът да не е свързан с удоволствието.
Макфарлън посочи собствените си опърпани дрехи.
— Откъде ги взе тия? С тях съм като огняр.
— Докато корабът се ремонтираше, от Холивуд долетяха няколко специалисти по костюмите — отвърна Глин. — Имаме няколко шкафа, пълни с такива дрехи, в случай на всякакви непредвидени обстоятелства.
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. И какви точно са бойните ни заповеди?
— Много прости. Задачата ни е да се представим в митницата, да отговорим на всички въпроси, свързани с разрешителните за минни операции, да си платим таксите и да намерим Джон Пъпъп. Ние сме налудничав екип, който е дошъл тук да търси желязна руда. Компанията е на ръба на банкрута и това е нашият последен опит. Ако някой говори английски и ти зададе въпроси, отвръщай войнствено, че сме първокласен екип. Но доколкото това е възможно, изобщо не говори. А ако в митницата се случи нещо необичайно, реагирай напълно естествено.
— Естествено ли? — Макфарлън поклати глава. — Моят естествен инстинкт ще е да хукна презглава да бягам. — Той замълча за миг и продължи: — А нашата госпожа капитан? Мислиш ли, че ще се справи с това?
— Както може би си забелязал, тя не е най-типичният капитан далечно плаване.
Катерът си проправяше път през вълните, грижливо разцентрованите дизели бумтяха силно в машинното. Вратата на кабината се отвори с трясък и Бритън приближи към тях, облечена в стари дънки, късо, двуредно вълнено палто и омачкана фуражка със златна капитанска околожка. На врата й висеше бинокъл. Макфарлън за пръв път я виждаше без безупречната й морска униформа и промяната бе както освежителна, така и изкусителна.
— Мога ли да ви направя комплимент за премяната? — попита Глин.
Макфарлън го изгледа изненадан; не си спомняше досега да бе чувал Глин да похвали някого.
В отговор капитанът се усмихна ослепително.
— Не можете. Ненавиждам я.
Щом катерът заобиколи най-северната точка на Исла Наварино, в далечината се появиха неясни тъмни очертания. Макфарлън забеляза, че това бе огромен, железен кораб.
— Господи — рече той. — Вижте само размерите му. Ще трябва да го заобиколим отдалеч, инак вълната му ще ни потопи.
Бритън вдигна бинокъла си и се взря в далечината.
— Не мисля че има основания за тревога — отвърна тя. — Корабът не се е забързал наникъде.
Макар да изглеждаше, че носът на кораба е надвиснал току над тях, докато го приближат, мина сякаш цяла вечност. Двойната мачта, висока и оплетена в паяжините на кабелите, бе леко наклонена на една страна. Чак тогава Макфарлън разбра: корабът бе заседнал, натъкнал се на рифа точно по средата на протока.
Глин взе бинокъла, който Бритън му предложи.
— Това е „Команданте Прахос“ — рече той. — Товарен, съдейки по външния му вид. Може би е бил изхвърлен на плитчината.
— Трудно е да се повярва кораб с такива размери да потъне в тези защитени води — отбеляза Макфарлън.
— Този залив е защитен само от североизточните ветрове, каквито имаме днес — каза Бритън с хладен тон. — Но когато вятърът заходи към запад, това място се превръща в аеродинамичен тунел. Може би точно в такова време се е повредила машината им.
С наближаването на коритото те изпаднаха в мълчание. Въпреки отличната видимост при яркото утринно слънце, корабът си оставаше странно не на фокус, загърнат сякаш в собствения си мъглив плащ. Корпусът му бе покрит с ръжда от вълнореза до кърмата. Железните му кранове бяха строшени — единият килнат настрани, задържан от тежки железни вериги, другият — рухнал в безпорядък на палубата. На гниещата надстройка не кацаха птици. Дори вълните сякаш избягваха струпясалите му бордове. Беше призрачна, сюрреалистична гледка: мъртъв страж, който предупреждаваше всички минаващи покрай него.
— Някой би трябвало да обърне внимание на Търговската камара на Пуерто Уилямс за този кораб — рече Макфарлън.
Шегата му бе посрещната без смях. Цялата група бе като попарена.
Кърмчията на катера даде газ, като че искаше да мине по-бързо покрай мястото на корабокрушението. Завиха и навлязоха в протока Бийгъл. Тук направо от водата се издигаха остри като бръсначи планински склонове, тъмни и отблъскващи, а в гънките им проблясваха и намигаха глетчери и ледници. Порив на вятъра връхлетя катера и Макфарлън се загърна зиморничаво в якето си.
— Вдясно е Аржентина — обади се Глин, — а вляво — Чили.
— А аз пък влизам вътре — каза Бритън и се запъти към кабината.
Час по-късно Пуерто Уилямс изплува от сивата боза откъм левия борд: очукани дървени сгради, жълти, с червени покриви, сгушени в долчинката между хълмовете. Зад него се издигаше верига от полярни планини, бели и остри като вълчи зъби. В най-ниската точка на градчето се виждаше редица от гниещи пирсове. В пристанището се бяха привързали дървени траулерчета и едномачтови гафелни шлюпове с насмолени бордове. Макфарлън забеляза разположеният наблизо Барио де лос индиос: невероятна сбирщина от дървени къщурки и влажни колиби, от чиито импровизирани комини се издигаха димни филизи. Зад тях бе разположена самата военноморска база — запусната редица от ръждясали метални бараки. Наблизо до нея бяха закотвени две спомагателни корабчета и стар разрушител от военния флот.
В разстояние сякаш само на няколко минути ясното утринно небе помрачня. Когато катерът наближи един от дървените пирсове, ги връхлетя миризмата на гниеща риба, на боклук и разложени водорасли. От близките колиби наизскочиха неколцина мъже и се затътриха по дъсчената обшивка на пирса. Крещейки и махайки с ръце, те се опитваха да примамят катера да застане на поне половин дузина места, всеки от тях държеше вързално въже и сочеше кнехта до себе си. Катерът се плъзна в пристанището и между двама от най-близките мъже избухна шумна караница, утихнала едва след като Глин им раздаде цигари.
Тримата се изкачиха на хлъзгавия пирс и погледнаха към мрачното градче. Раменете на якето на Макфарлън се покриха с блуждаещи снежинки.
— Къде е канцеларията на митницата? — попита Глин единия от мъжете на испански.
— Аз ще ви заведа — отвърнаха трима едновременно.
Запристигаха и жени, тълпяха се с пластмасови кофи, пълни с морски таралежи, миди и яркочервени омари.
— Морски таралеж — рече една от тях на развален английски.
Имаше набръчканото лице на много преживяла, а сипкавият й глас подсказваше, че отдавна е прехвърлила седемдесетте.
— Много хубав за мъжа. Прави корав. Muy fuerte12.
Тя подчерта с жест на вдигнатата си ръка ефекта, а мъжете избухнаха в буен смях.
— Но, грасиас, сеньора — рече Глин и си проправи път през тълпата, следвайки самопровъзгласилите се водачи.
Мъжете ги поведоха нагоре от пирса по крайбрежната улица в посока към военноморската база. Спряха пред ниска, обшита с дъски сграда. От единствения й прозорец струеше светлина, а от тенекиения комин в дъното й се виеше благоуханният дим на горящи цепеници. Над вратата висеше избеляло чилийско знаме.
Глин даде бакшиш на водачите им и отвори вратата. Последва го Бритън, а Макфарлън влезе последен. Пое дълбоко студения въздух, като непрекъснато си напомняше, че бе твърде малко вероятно някой да го разпознае във връзка с атакамската работа.
