— Кажи ми, Констанс, кое от това, което откри, те накара да напуснеш манастира така прибързано?

— Казано накратко — тя понижи глас: — приех прощалната ти молба присърце. Направих проучвания.

Пендъргаст също понижи гласа си в отговор:

— И как се осъществява едно такова „разследване“ в тибетски манастир?

Констанс потисна една мрачна усмивка.

— Дръзко.

— Което ще рече?

— Отидох във вътрешния манастир и се изправих пред монасите.

— Разбирам.

— Това беше единственият начин. Но… твърде странно, те сякаш ме очакваха.

— Продължавай.

— Бяха изненадващо любезни.

— Наистина ли?

— Да, но не съм сигурна защо. Монасите във вътрешния манастир действително не знаят какво представлява предметът, нито пък кой го е създал — Лама Тубтън беше честен в това отношение. Донесъл го от Индия един светец, за да го съхраняват и пазят във високите Хималаи.

— И?

Констанс се поколеба.

— Това, което монасите не са ти казали е, че знаят целта на Агозиена.

— Която е?

— Както изглежда, той е инструмент за въздаване на мъст над света. За изчистване, казаха те.

— Намекнаха ли каква форма може да приеме това „отмъщение“, това „изчистване“?

— Нямаха представа.

— Кога трябва да се случи?

— Когато земята се задуши от егоизъм, алчност и зло.

— В такъв случай какво щастие, че светът няма от какво да се плаши — каза Пендъргаст. Гласът му беше натежал от ирония.

— Монахът, който проведе по-голямата част от разговора, каза, че те не възнамерявали да го пускат. Те били негови пазачи, които са там, за да предотвратят преждевременното му напускане.

Пендъргаст помисли малко.

— Както изглежда, някой от неговите братя може да е на друго мнение.

— Какво имаш предвид?

Пендъргаст се обърна към нея, сивите му очи блестяха.

— Бих допуснал, че някой от монасите е сметнал, че земята вече е назряла за момента да бъде изчистена. И е помогнал на Джордан Амброуз да открадне Агозиена — като в крайна сметка освободи силата му над света.

— Кое те кара да мислиш така?

— Съвсем ясно е. Агозиенът е бил изключително добре пазен. Прекарах повече от година в манастира и изобщо не бях разбрал за съществуването му. Как така един случаен посетител, алпинист, който не е отишъл дори да се обучава там, е успял да го намери и да го открадне? Това може да се случи само ако един или повече монаси са искали той да бъде откраднат. Лама Тубтън ми каза, че е сигурен, че никой от монасите не е имал при себе си предмета. Но това не означава, че монах не би могъл да помогне на външен човек да се сдобие с него.

— Но ако артефактът е толкова ужасен, колкото казват — що за човек е този, който би искал преднамерено да освободи силата му?

— Интересен въпрос. Когато върнем Агозиена в манастира, ще потърсим виновния монах и ще го попитаме директно. — Пендъргаст помисли за момент. — Странно, че монасите просто не са унищожили предмета. Че не са го изгорили.

— Това беше последният въпрос, който им зададох. Те изглеждаха много уплашени и казаха, че им било невъзможно да направят такова нещо.

— Интересно. Във всеки случай трябва да се захващаме за работа. Първата ни задача ще е да получим списък на пътниците, както и кога са се качили на борда.

— Мислиш, че убиецът е някой от пътниците?

— Напълно съм сигурен. Целият екипаж и обслужващият персонал е трябвало да бъдат на борда на кораба преди часа на смъртта на Амброуз. Струва ми се важно, че той се е дегизирал с онзи окървавен бинт, преди да отиде да се срещне с Амброуз.

— Защо? Бил се е дегизирал по този начин, за да не може да бъде проследен до престъплението.

— Съмнявам се, че е възнамерявал да извърши престъпление, когато е отишъл в хотела. Не, Констанс — убиецът се е дегизирал дори преди да знае какво предлага Амброуз, което навежда на мисълта, че е добре известна личност, която е искала да остане инкогнито.

Разговорът им рязко прекъсна, когато таксито спря на „Куин Док“. Пендъргаст излезе, последван от Констанс. Отляво се намираха митницата и сградата за заминаващи; отдясно — стълпотворение от случайни зрители и доброжелатели, оператори и представители на медиите. Всички развяваха британски знамена, хвърляха конфети и надаваха одобрителни възгласи. Отстрани свиреше група, отдавайки своето към общата врява.

А над всичко се извисяваше „Британия“. Тя караше да изглежда малък не само кеят, но и целият град, черният й корпус се издигаше към лъскава снежнобяла супер структура, повече от дванайсет палуби висока, цялата в прозорци и балкони, и блестящ махагон. Беше плавателен съд, по-дълъг и по-голям от всичко, което Констанс някога си беше представяла и корпусът му хвърляше в сянка цял квартал — „Платформ Роуд“, сградата на „Банана Уорф“ и пристанището за малки кораби „Оушън Вилидж“.

Но сянката се местеше. Сирените тръбяха. Пристанищните работници бяха спуснали корабните въжета и прибираха подемното съоръжение. Високо горе стотици хора стояха зад перилата му или на безбройните балкони, правеха снимки, хвърляха ленти и махаха за сбогом към тълпата. С едно последно, разтърсващо земята изсвирване на сирената си, „Британия“ бавно, тромаво и неумолимо започна да се отдалечава от кея.

— Много съжалявам, шефе — каза шофьорът. — Направих всичко възможно, но…

— Донеси чантите — прекъсна го Пендъргаст. След което енергично си проправи път през тълпата зяпачи към контролно-пропускателния пункт. Когато Констанс погледна, той тъкмо бе спрял на достатъчно разстояние, за да покаже значката си на полицията, след което се отдалечи отново, минавайки покрай бандата и операторите към една платформа със знаменца, на която стоеше плътна група официални лица и — предположи Констанс — корпоративни шефове на „Норд Стар“. Групата тъкмо бе започнала да се разпръсква; мъже в тъмни костюми си стискаха ръцете и слизаха от платформата.

Пендъргаст хукна през морето от по-низши чиновници, което обкръжаваше платформата и набеляза един мъж, който стоеше в центъра: представителен джентълмен с абаносов бастун и бял карамфил на гълъбовата си жилетка. Онези около него го поздравяваха и той бе явно изненадан и объркан, когато Пендъргаст се вмъкна в малката групичка неканен. Мъжът слуша Пендъргаст известно време с изписана върху лицето смесица от нетърпение и раздразнение. След това внезапно се намръщи и започна да клати бясно глава. Когато Пендъргаст продължи да говори настоятелно, мъжът се дръпна и взе да жестикулира, показвайки с пръст първо към кораба, после към Пендъргаст, а лицето му се обля в плътна червенина. Персоналът на охраната започна да се събира около тях и те се изгубиха от поглед.

Констанс чакаше до таксито, шофьорът беше застанал до нея. Той не си бе дал труда да разтоварва багажа им, което не я изненада; огромният корпус на „Британия“ продължаваше да се плъзга покрай кея бавно, но набирайки скорост. Нямаше да има никакви спирки до пристигането си в Ню Йорк след седем дни и седем нощи плаване.

Докато гледаше, корабната сирена изсвири пак. Отведнъж големи струи вода закипяха около носа. Констанс замръзна: изглеждаше така, сякаш съдът намаляваше скорост. Тя погледна по посока на Пендъргаст. Сега той отново се виждаше, стоеше до мъжа с карамфила, който говореше по клетъчния си телефон. Лицето на мъжа от червено бе станало мораво.

Констанс върна вниманието си към кораба. Не беше илюзия: носът на кораба беше обърнат и „Британия“ се плъзгаше назад към кея. Раздиращите ушите крясъци наоколо станаха неуверени, докато тълпите гледаха с нарастващо недоумение.

— Дявол да ме вземе — измърмори шофьорът. После отиде до багажника на колата, отвори капака и започна да вади чантите.

Пендъргаст направи знак на Констанс да го чака на пропускателния пункт. Тя си проправи път през жужащата тълпа, таксиметраджията я следваше. На самия кей работниците припряно разгръщаха отново долните портални кранове. Оркестърът се поколеба, след което смело поде.