— Е, само ако няма нищо интересно по спортния канал.

Когато наближиха хотела, Кинг вдигна очи към грозната фасада.

— Винаги съм си мислил, че Франк Лойд Райт би могъл да проектира нещо подобно, ако се беше надрусан с хероин.

— Ужасно е — съгласи се Мишел.

— И за да си представиш що за естет беше Клайд Ритър, ще ти кажа, че смяташе хотела за много красив.

Дупката в оградата, през която бе минала Мишел при предишното си посещение, се оказа запушена. Кинг с лека завист проследи как Мишел се изкатери нагоре далеч по-пъргаво, отколкото би успял той в най-добрите си времена. Имаше защо да завижда. Когато дойде негов ред да скочи от другата страна, кракът му се закачи за мрежата и той едва не падна по очи. Без коментар тя му помогна да се изправи и го поведе покрай сградата. Влязоха от същото място, както при първото й посещение.

Мишел извади фенерче, но Кинг предупредително вдигна ръка.

— Изчакай малко. Нали каза, че имало пазач.

— Да, но не го видях наоколо, когато се вмъквах.

Кинг я изгледа странно.

— Доколкото си спомням, каза, че втория път си налетяла на пазача, но първия път не е имало никого.

— Може да е обикалял от другата страна. Вероятно задачата му е само да наблюдава оградата.

— Да, вероятно — каза Кинг. Кимна й да включи фенерчето и двамата се запътиха към фоайето.

— Залата „Джаксън Стената“ е малко по-нататък по коридора — каза Мишел.

— Тъй ли? Аз пък не знаех.

— Извинявай, Шон. Било е толкова отдавна, а аз съвсем наскоро бях тук.

— Не ми обръщай внимание — каза той. — Просто показвам колко съм невъзпитан.

— Искаш ли да идем там?

— Може би по-късно. Има нещо, което искам да проверя преди това.

— Килерът, където се е скрила Лорета Болдуин?

— Великите умове винаги мислят еднакво. Току-виж, скоро си почнала да пиеш вино и да четеш умни книги. И, макар да не ми се вярва, може би ще отделиш година-две да почистиш джипа си.

Отидоха до килера и отвориха вратата. Стиснал здраво фенерчето, Кинг влезе вътре и се огледа. Видя малка ниша в дъното, после се обърна към Мишел.

— Слаба ли беше Лорета?

— Почти скелет.

— Значи може без затруднения да се е вмъкнала там. Каза ли ти къде точно се е крила?

— Не, но може би просто е застанала по средата.

Кинг поклати глава.

— Ако аз бях изплашена жена насред убийства, суматоха, писъци и обезумели хора, мисля, че не само щях да вляза в някой килер, но и да се заровя колкото може по-надълбоко. Това е инстинкт, като да се завиеш презглава. В онзи момент тя не е разбирала какво става. Кой знае, може би всеки момент ще дотърчи въоръжен човек да се скрие тук и…

Той млъкна и се вгледа втренчено в предполагаемото скривалище на Лорета.

— Какво има, Шон?

Кинг само поклати глава.

— Не съм сигурен.

Той излезе от килера и затвори вратата.

— Добре, сега накъде? — попита Мишел.

Той въздъхна дълбоко.

— Към залата „Джаксън Стената“.

Когато влязоха в залата, Мишел мълчаливо се загледа как с лъча на фенерчето Кинг методично изследва цялото помещение, без да пропуска нито една подробност. После той погледна към мястото, където бе стоял преди осем години. С нова дълбока въздишка пристъпи натам и сякаш зае някогашния си пост. Ръката му плъзна по потния гръб на Клайд Ритър.

Кинг се бе пренесъл изцяло в месец септември 1996 година. Погледът му плъзна по въображаемите хора, потенциалните източници на неприятности, целуваните бебета; чуваше подхвърлените забележки от задните редове и отговорите на Ритър. Той дори неволно започна да шепне кодови думи в невидимия микрофон. Озърна се към стенния часовник, макар че вече отдавна го нямаше, а и не би могъл да го види в тъмното. Само още пет минути, после срещата щеше да приключи. Изумително, като си помислиш. Ако Рамзи бе закъснял или Ритър бе избързал, нищо нямаше да се случи. Колко различен щеше да бъде тогава животът на Кинг.

Без да осъзнава, той насочи поглед към асансьорите. Чу звън, после още веднъж и още веднъж. Пред мисления му поглед вратите се отваряха пак и пак. Сякаш го засмукваше някаква черна бездна.

Трясъкът го стресна, но ръката му полетя към кобура и измъкна въображаемия пистолет, докато той гледаше проснатото на пода тяло на Ритър. После вдигна очи към Мишел, която стоеше с фенерчето до вратата, след като току-що я бе затръшнала.

— Извинявай — каза тя. — Просто исках да видя реакцията ти. Май не трябваше да го правя.

— Да, не трябваше — твърдо отвърна той.

Тя се приближи и застана до него.

— За какво си мислеше преди малко?

— Би ли се изненадала, ако кажа, че и аз не знам?

— Говори тогава, за да излезе наяве. Може да е важно.

Той се замисли.

— Спомних си как гледах Арнолд Рамзи. Изражението му не беше като на човек, който току-що е убил кандидат-президент. Не изглеждаше уплашен, предизвикателен, гневен или побъркан.

— А как изглеждаше?

Кинг я погледна втренчено.

— Стори ми се изненадан, Мишел, сякаш не бе очаквал, че ще убие Ритър.

— Добре, но това е пълна безсмислица. Той току-що го е застрелял. Помниш ли нещо друго?

— Спомням си как след като отнесоха тялото на Ритър, Боби Скот дойде при мен да погледне раната ми.

— Изключителна постъпка при дадените обстоятелства.

— Е, той не знаеше какво е станало. Просто виждаше, че има ранен агент. Неприятностите започнаха след това.

— Нещо друго?

Кинг се загледа в пода.

— По-късно, когато ме извеждаха, Боби и Сидни Морс се караха в коридора. С тях имаше още един човек, не го познавах. Морс беше висок метър и седемдесет и пет, тежеше към сто и десет килограма, най-вече за сметка на сланината, а насреща му стоеше бивш морски пехотинец с рамене като гардероб. И се караха здравата. Гледката беше невероятна. При други обстоятелства бих се разсмял.

— За какво се караха?

— Ритър беше мъртъв по вина на Скот — сигурен съм, че това е разправял Морс.

— Видя ли някого от двамата след това?

— Само Боби, на официалното разследване. Не разменихме и дума. Все си напомнях да му позвъня, да му кажа, че съжалявам. Но така и не се наканих.

— Четох, че Сидни Морс бил пратен в лудница.

— Да. Според мен той не даваше пет пари за политиката на Ритър. За Морс всичко беше шоу, грандиозно представление. По онова време той работеше в шоу бизнеса. Веднъж го чух да казва, че ако успее да изтика тип като Ритър до върха на националната слава, той самият ще се превърне в идол.

Мишел се озърна и потръпна.

— Толкова е тихо. Като в гробница.

— Е, в известен смисъл наистина е гробница. Двама души умряха тук.

— Радвам се, че не са били трима.

А дали всъщност не бяха трима, запита се Кинг.

Мишел плъзна по пода лъча на фенерчето.

— Въжето за удържане на тълпата е било там, нали? — Кинг кимна. — Значи е вървяло горе-долу от онази стена до около педя отвъд ръба на стената с асансьорите. А от видеозаписа си спомням, че беше сложено диагонално. Помниш ли кой е разположил въжето там?

— Сигурно службите.

— Значи шефът на екипа, Боб Скот.

— Едва ли Боби се е занимавал с такива подробности.

— Тогава откъде знаеш, че са го направили службите?

Той сви рамене.

— Не мога да бъда сигурен. Просто знаех, че двамата с Ритър ще бъдем зад въжето.

— Именно. — Мишел подаде фенерчето на Кинг, застана на някогашното му място и погледна към асансьорите. — Добре, щом въжето е там, а ти тук, значи си единственият в цялата зала, който може да види асансьорите. Изглежда ми нагласено. А между другото, тази вечер асансьорът определено пак привлече вниманието ти.

— Зарежи асансьора — отсече той. — Защо изобщо дойда, по дяволите? Ритър беше мръсник. Радвам се, че умря.

— И все пак е бил кандидат-президент, Шон. Аз също не харесвах Бруно, но го пазехме като зеницата на очите си.

— Не ми изнасяй лекции за дълга на службите — грубо я прекъсна Кинг. — Аз съм охранявал президенти, докато ти си натискала греблата заради някакво си парче метал.