Ласитър вдигна телефонната слушалка и без да откъсва поглед от размитите светлини навън, позвъни на Бепи в Рим. Изчака дълго и миг преди да остави слушалката, в нея се чу някакво изтракване, последвано от неясен шум женско изкискване и единствената дума:

—  Pronto?

— Бепи? Обажда се Джо Ласитър.

— А, Джо-о! — Бепи прочисти гърлото си: — Как си?

Ласитър се извини за неудобния час и каза, че спешно се нуждае от информация. После помоли Бепи да научи каквото може за религиозна организация на име „Умбра Домини“ и благотворителен фонд „Салве Каело“.

— Няма проблем — обеща Бепи.

— Но действай внимателно, моля те. Не искам някой да се изплаши.

—  Si, si… discrete!

— Чудесно… Можеш ли да го направиш веднага?

— А-а… трябва ли ти писмен отчет?

— Не.

— Окей. Ще организирам обяд с Джани. Той знае всичко за религията! Като ти казвам всичко, разбирай всичко. Всичко, което би могло да те заинтересува. Няма проблем.

— Прекрасно. Утре пристигам в Рим. Ще се срещнем на обяда.

— Става.

Срещата с Бепи беше на Виа Венето, недалеч от американското посолство, пред едно заведение с маси отвън. Въздухът бе чист и хладен, а отоплителните лампи създаваха уют. Когато Ласитър пристигна, Бепи вече седеше в компанията на Джани Масина — отговарящ за религиозната тематика в списание „Attenzione“.

Ласитър се здрависа със журналиста и бе изненадан от поразяващата му прилика с Джони Карсън. За разлика обаче от клаустрофобичната маниерност на популярния американски водещ, италианецът се държеше подчертано непринудено. Когато Ласитър обясни изненадата си от приликата, журналистът се засмя:

— А, да, „другият Джани“. Нямате представа колко често са ми го казвали. Би ми се искало и финансовото ни положение да е сходно.

— Това се отнася до всички ни.

— Само че неговото е подложено на непрестанен натиск заради маниакалната му страст да се жени толкова често — Масина поклати съжалително глава. — Проблемът на Америка — той въздъхна, — истински големият ви проблем е, че вие, хора, така и не усвоихте изкуството на свободната любов. Естествено, нямам предвид никой конкретно, а още по-малко бих си позволил да говоря за вас — изобщо не ви познавам, — имам предвид Америка! Е, сигурно сте наследствено обременени със склонност към пуританство. Вие вярвате в законите и в развода, ние — в прегрешенията и любовните връзки. — Масина се засмя на собствените си думи, после стана сериозен. — Извинявам се. Позволих си да се пошегувам, а сме се събрали да обсъждаме сериозни неща.

Появи се сервитьорът и всички си поръчаха еспресо.

— Та — започна Масина, след няколко минути общ разговор, — приятелят ми каза, че се интересувате от „Умбра Домини“.

— Много.

Масина се наведе през масата и прошепна:

— Тогава трябва да бъдете крайно внимателен. — После се намръщи, за да събере мислите си. — Те представляват една от възродените религии. Мисля, че имат клон дори в Щатите.

Погледна Ласитър, видя изражението на недоумение върху лицето му и се обърна към Бепи. Двамата размениха няколко фрази на италиански и Бепи с усмивка поясни:

— Онова „възродени“… има предвид „родени отново“.

— Точно така — съгласи се Масина. — Раждат се отново къде ли не. Ситуацията е подобна на онова, което имате в Америка. С Пат Робъртсън. Тези хора казват, че единствената истинска вяра е старата вяра. Разбира се, в Америка групите са предимно протестантски. По правило те основават нови църкви. Тук обаче остават в рамките на Църквата и формират… как му казвате там?… associazioni… — той се замисли и намери термина: — Светски ордени.

— Като доминиканците?

— Не, не като доминиканците. В групи от рода на „Умбра Домини“ духовниците са малцинство. По-скоро са като… не знам думата… — отново двамата с Бепи бързо заговориха на италиански.

— Като Хамас! — вдигна поглед след малко Масина. — Точно така! Можете да ги разглеждате като групировка, която отхвърля всичко… само че католическа! Със стриктен устав. Силна мотивация. Разбира се, все пак говорим за религия, не за политика.

— И в какво вярват тези хора?

— В старите традиции. В тридентинската меса…

— Службата на латински — поясни Бепи.

— При която свещеникът е с гръб към конгрегацията — допълни Масина. — След Ватикана–2 свещеникът вече гледа към нея и проповядва на местния език.

— Това важно ли е? — попита Ласитър.

— Въпрос на живот и смърт! — заяви Масина.

— Всъщност — намеси се Бепи — по-скоро става дума за живота след смъртта. — Масина потвърди остроумната забележка с отсечено кимване.

— Значи „отхвърлят всичко“. По-конкретно?

Двамата италианци отговориха в синхрон:

— Ватикана–2.

Ласитър допи на една глътка остатъка от еспресото си и се наведе напред:

— Вижте, когато опира до вярата, няма такова нещо като глупав въпрос. Така че… какво е „Ватикана–2“? Искам да кажа, че на мен ми звучи като „Теория на относителността“ — всички са го чували, но никой не…

— Повратна точка — обясни Бепи.

— Или бомба — поправи го Масина. — Която едва не разкъса Църквата на парчета. Може би малко драматизирам нещата. По-скоро става дума за събор, за среща на католическите водачи от всички краища на света, за да се модернизира — някои биха казали „либерализира“ — Църквата. Традиционалистите се обявиха срещу повечето от предлаганите реформи. Така те създадоха свои асоциации и групи от рода на „Умбра Домини“ или „Легионът на Христос“. Във Франция се появи архиепископ Льофевр.

Бепи погледна Ласитър.

— Изглеждаш ми объркан.

— Може би, за да разбере всичко това, човек трябва да е католик.

— Може би — каза Масина. — Но не е задължително. Някои от тези хора са… неуправляеми. Те заявяват, че папата е Антихрист. Наричат вернакуларнатамеса… „черна меса“. — Ласитър се усмихна. — И са напълно сериозни! И способни на всичко!

— А „Умбра“?

— „Умбра“ са най-лошите. В началото бяха много шумни и ние мислехме, че ще се стигне до схизма. Предполагахме, че ще ги отлъчат, но изведнъж те… млъкнаха. Постигнаха се споразумения… направиха се компромиси. Сега проповядват на латински, мъжете и жените се молят отделно, имат собствени училища.

— Ватикана не иска схизма — подчерта Бепи.

— А за тях е по-добре да останат в лоното на Църквата. Но дори и при това положение на нещата пресата продължава да ги нарича „католическите Хизбула“. Вижте…! — Масина бръкна в ученическото си куфарче и извади от него някаква брошура: — Вижте това! Донесох го специално за вас… „Crociata Diecima“!

Ласитър хвърли поглед на брошурата. Беше същата, която бе видял в стаята на Грималди на Виа Дженова.

— „Умбра“ ги разпространява с хиляди вече от четири-пет години — обясни Масина. — Това е вербовка… за десетия кръстоносен поход!

— Защо десети?

— Първият от петстотин години насам — поясни Масина, посочвайки брошурата. — Срещу исляма, разбира се. Тези хора твърдят, че Босна е само „ислямско предмостие“. Следователно е дошъл моментът да засвири тръбата за мобилизация. И тук се намесват останалите групи. Като „Салве Каело“. Те всъщност са управлявани от „Умбра“.

— Благотворителният фонд — уточни Ласитър.

Масина махна с ръка на определението.

— Онова, което правят, няма нищо общо с благотворителността. Те вдигнаха до Бихач „бежански лагер“. Само че това по-скоро беше концентрационен лагер, изходна база за набезите на командосите — срещу мюсюлманите, разбира се. Виждате ли иронията? Тези хора създават предпоставките за бежанци, а после натикват нещастниците в концентрационни лагери! И наистина го направиха — първо за сърбите, след това за хърватите. И все срещу мюсюлманите.

— Значи най-сетне се изясни с какво се е занимавал Грималди в Босна — каза Ласитър. — С „благотворителност“. — Вече му беше ясна и връзката между Грималди и Еглоф.