Много пъти в историята доминиканци и йезуити бяха преследвали съвсем различни цели. По тази причина не бе никак изненадващо, че Обществото на Исус попадна под критика. Целият орден бе сгълчан от папата за „липса на уравновесеност“, което означаваше, че повече се занимава с политика, отколкото служи на Църквата.

Отец Ацети се възмути от критиката. Макар четвъртата клетва на йезуитите да бе подчинение на папата, той се опълчи и срещу нея. Как е възможно да бъдеш свещеник и да не застанеш на страната на бедните? В неофициален разговор с американски репортер в Буенос Айрес Ацети подчерта, че според него папата не е срещу политическия, а срещу съвсем друг вид активизъм. Ако беше спрял дотук, може би щеше да му се размине, но той реши да уточни мисълта си. И за да няма никакво съмнение какво точно е имал предвид, каза: „по-конкретно, окуражава се антикомунистическата дейност, като при това не се толерират изказвания срещу фашизма, въпреки хилядите му жертви.“

След два дни думите му бяха публикувани — повече или по-малко дословно, не че това имаше някакво значение — в „Крисчън сайънс монитор“ редом с негова снимка начело на демонстрация на Плаца де Майо. Под снимката бе поместено името му и една-единствена дума: „Схизма 4?“.

При създалите се обстоятелства Ацети трябваше да се радва, че не го отлъчиха. Вместо това го извикаха във Ватикана и — на практика — го лишиха от сан. За назидание на останалите го изпратиха в енория толкова малка, отдалечена и незначителна, че никой не можа да му каже къде точно се намира. Някои смятаха, че е някъде край Орвието. Или може би Губио? Със сигурност из Умбрия, но къде? Накрая намери сам мястото с помощта на карта — точица, северно от Тоди. Беше прекарал десет години там, без кракът му да стъпи извън градчето. Кариерата му бе смачкана до практиката на енорийски свещеник.

Всичко това бе станало преди години…

Отец Ацети влезе в преддверието, което си спомняше така добре. Проста стая с две дървени пейки, антично писалище и разпятие на стената. Пропелер на тавана, който се въртеше бавно и раздвижваше горещината.

Секретарят го нямаше. Писалището беше разчистено от документи. Крилати тостери тихо плуваха по екрана на персоналния компютър. Ацети потърси с поглед звънец, за да обяви присъствието си, но не видя такъв и реши деликатно да се прокашля, като за по-сигурно попита: „Има ли някой?“. Накрая седна на една от скамейките. Извади броеницата си и започна безмълвно да се моли.

Беше на дванайсетото мънисто, когато от кабинета на кардинала излезе свещеник в бяло расо, видя го и застина.

— Мога ли да ви помогна с нещо, отче?

—  Grazie — каза Ацети и скочи.

Свещеникът му подаде ръка с думите:

— Донато Маджио.

— Ацети. ДжулиоАцети… от Монтекастело. — И като видя, че отец Маджио безпомощно сбърчва вежди, услужливо подсказа: — В Умбрия.

— О-о… естествено. — После замълчаха, разглеждайки се един друг с известно притеснение. Накрая Маджио седна зад писалището си: — Какво мога да направя за вас?

Ацети прочисти гърло:

— Вие ли сте секретарят на кардинала? — попита той.

Маджио поклати глава и се усмихна:

— Не, замествам го за две седмици. Тук е доста напрегнато. Всичко се променя. Всъщност аз съм помощник-архивар.

Ацети кимна и завъртя шапката в ръцете си. Можеше и сам да се досети за истинската длъжност на Маджио. И след двайсет години в главата му веднага изникна фразата „книжен плъх“. Така наричаха онези, които обичаха да се ровят дълбоко из архивите, за да измъкнат отнякъде някой стар пергамент или текстове, отнасящи се до кардинали, епископи и професори във ватиканските университети. Маджио имаше характерния за този човешки вид червен капещ нос и късогледи очи. Бяха нужни само няколко години — в комбинация с лошото осветление, мухъла и застоялия въздух — и всички ставаха еднакви.

— Така-а… — проточи Маджио, леко намръщен. — Та какво мога да направя за вас, отче? — Беше поразочарован, че свещеникът не бе пожелал да попита защо е „напрегнато“ и какви са „промените“, за които бе споменал. В този случай Маджио щеше да намекне за здравословното състояние на папата и да види как очите на непознатия се разширяват от изненада. Но отецът изглеждаше потънал в грижите си, каквито и да бяха те, така че Маджио трябваше да повтори въпроса си: — С какво мога да ви помогна?

— Дошъл съм да се видя с кардинала.

Маджио поклати глава:

— Съжалявам…

— Но това е urgente! — настоя Ацети и като видя съмнението върху лицето на Маджио, побърза да допълни: — Става дума за заплаха срещу вярата.

Книжният плъх се поусмихна:

— Той е много зает, отче. Сигурно знаете това.

— Знам. Само че…

— Всеки може да ви го каже: трябва да си насрочите среща предварително. — И служителят продължи монотонно, описвайки цялата процедура. Ацети трябвало да се посъветва с монсиньора, отговарящ за епархията. Но понеже не го е направил и след като вече е в Рим… можело да говори с някой от по-старшите служители към канцеларията, пред когото да изложи естеството на проблема. И ако след това се прецени за уместно, може да се назначи среща. Но при всички положения щяло да отнеме седмици. А може би и по-дълго. Така че… едно писмовероятно би опростило нещата…

Отец Ацети слушаше, барабанейки с пръсти по периферията на шапката си. И преди го бяха обвинявали в арогантност и в склонност да гледа на собствените си безпокойства като на най-важни. Но в този случай? Не! Никакъв посредник не би могъл да свърши работа, а още по-малко писмо. Беше тук, за да говори с кардинала. С тозикардинал.

— Ще почакам — каза той, върна се при пейката и седна.

— Опасявам се, че не ме разбрахте — анемично се усмихна Маджио. — Кардиналът не е в състояние да се среща с всеки, пожелал да го види. Това просто не е възможно.

— Разбрах ви — отговори отец Ацети. Секретарят направи лек жест на безпомощност. — Но ще почакам.

И зачака.

Всяка сутрин Ацети идваше в катедралата „Свети Петър“ в седем сутринта. Казваше молитвите си, сядаше на пейката до световно известната статуя на Свети Петър и започваше да гледа вярващите, наредили се на опашка, за да целунат бронзовото ходило на великия апостол. Векове целувки бяха изтрили оформените поотделно пръсти и сега цялата предна част на ходилото бе излъскана и се сливаше с основата. Дори подметката на сандала вече се бе заличила.

В осем часа Ацети изкачваше стъпалата до преддверието на третия етаж и съобщаваше името си на неизменно облечения в бяло отец Маджио. И всеки ден Маджио кимваше студено, след което записваше с ъгловатия си почерк името на Ацети в дневника. После провинциалният свещеник заемаше мястото си на пейката и оставаше на нея цял ден. В пет часа — канцеларията на кардинала затваряше тогава — той слизаше по обратния път, минаваше през Колонадата на Бернини и излизаше през Портата на Света Ана.

Докато чакаше, разполагаше с предостатъчно време, за да размишлява за човека, с когото бе дошъл да разговаря. Помнеше Орсини още от университетските им години младеж с едро и непохватно тяло, така странно контрастиращо с острия му аналитичен ум. Гениалността на Орсини бе студена и някак… подобна на лазер, лишена от състрадателност или дори привиден интерес към мнението на околните.

Единствената му страст бе Църквата и в преследване на тази ги страст той просто прегазваше всеки, изпречил се на пътя му. Издигането му в йерархията на Ватикана бе предсказуемо и бързо. Никой не се изненада, когато един ден го направиха глава на Конгрегацията за защита на вярата. Длъжността в известен смисъл си бе полицейска, а Орсини имаше душа на полицай. Напомняше на Ацети с нещо Жавер — безсърдечния полицай от „Клетниците“, неуморим й безмилостен. Вкаменена добродетел.

Разбира се, подобни хора бяха необходими, а Орсини бе идеалният човек, с когото да сподели изповедта на доктор Барези. Той щеше да знае какво да се направи и да се погрижи да бъде сторено.