Сетне изведнъж нещата се объркаха — Елена се взираше в любимото лице на Стефан, стискаше носилката му и тичаше — той беше лек като перце — нагоре по различен коридор от този, по който бе дошла дотук. С рамене и лакти си проправяше път. Очевидно всички същества в Ши но Ши бяха избрали другия коридор, за да изплуват. Несъмнено от другата страна ги очакваше безопасно убежище.

И дори докато Елена се питаше как може едно лице да е толкова чисто, красиво и съвършено дори когато приличаше почти на оголен череп, не спираше да тича с приведени рамене. Надвеси се над Стефан, а косата й се спусна и ги закри като завеса, така че двамата останаха изолирани от света. Те бяха сами и тя прошепна в ухото му:

— Моля те, трябва да си силен. Моля те, заради мен. Моля те — заради Бони. Моля те — заради Деймън. Моля…

Щеше да продължи да изрежда имената на приятелите си, но и без това вече бе казала достатъчно. След дългото си отшелничество Стефан нямаше сили да се противопостави на каквото и да било. Вдигна рязко глава. Болката, която почувства Елена, беше по-силна от обикновено, защото главата му бе изкривена под непривичен ъгъл, но тя се изпълни с радост, защото той бе улучил вената й и кръвта се стичаше на стабилна струя в устата му.

Сега трябваше да забавят ход, иначе Елена можеше да се препъне и кръвта да обагри лицето му като на някой демон, но продължиха да вървят. Някой друг ги водеше.

Тогава, съвсем внезапно, те спряха. Очите на Елена бяха затворени, а мислите й — изпълнени единствено със Стефан, не би ги отворила за нищо на света. Ала в следващия миг отново се движеха. Елена усети как пространството около нея се разширява и осъзна, че се намират във фоайето. Трябваше да бъде сигурна, че всички са наясно с това.

Сега е вляво от нас, изпрати мислено послание до Деймън. Близо е до входа. Има врата с различни символи над нея.

Смятам, че съм запознат с пространствата, изпрати й сухия си, телепатичен отговор Деймън, но дори и той не можеше да скрие две неща от нея. Едното беше, че се радва на възторга й, защото знаеше, че най-вече той е причината за него.

Другото беше съвсем просто. Че ако трябваше да избира между собствения си живот и този на брат си, той щеше да се откаже от своя. Заради Елена, заради собствената си гордост.

Заради Стефан.

Елена не продължи да рови в тайните, които нямаше право да знае. Тя просто ги приемаше, оставяше Стефан да почувства грубата им енергия, като в същото време се стараеше да няма обратна връзка, която да позволи на Деймън да разбере, че Стефан знаеше.

Ангелски хор звучеше в небесата за нея. Сякаш тялото й бе посипано с листата на розата Черна магия. Усещаше полъха на крилете на гълъбите, пуснати на воля. Тя беше щастлива.

Но не беше в безопасност.

Разбра го, щом влезе във фоайето, но все пак имаха късмет, че Вратата между измеренията беше на мястото си. Блудуед бе разрушила другата страна, която се бе срутила в купчина от дървени отломки. Враждата между Елена и Блудуед може и да бе започнала като разправия между домакиня, която смяташе, че гостенката е нарушила правилата на дома, и гостенка, чието единствено желание бе да избяга, но бе прераснала във война на живот и смърт. Имайки предвид начина, по който реагираха вампирите, върколаците, демоните и другите обитатели тук долу, в Тъмното измерение, тази война бе станала сензация. Пазителите едва смогваха да удържат тълпата извън сградата. Улицата бе осеяна с трупове.

О, Господи, хората! Горките хора, помисли си Елена, когато гледката се изпречи пред очите й. Бог да благослови пазителите, които бяха опразнили това място и заради нея се сражаваха с Блудуед, каза си тя. Очакваше фоайето да е препълнено, когато двамата със Стефан се опитат да го прекосят тичешком. Но се оказа, че са сами.

— Сега отново ни трябва твоят ключ, Елена — прозвуча гласът на Деймън над нея.

Елена нежно отстрани Стефан от гърлото си.

— Само за миг, скъпи. Само за миг.

Когато погледна към вратата, Елена застина смутено. Имаше отвор, но нищо не се случи, когато пъхна пръстена в него и го бутна напред, натисна го и го завъртя наляво и надясно. С крайчеца на окото си видя някаква тъмна сянка над себе си, но не й обърна внимание, решила, че е незначителна, но тя се спусна с писък към нея, като пикиращ бомбардировач, а стоманените нокти се протегнаха към плячката.

Нямаше покрив. Ноктите на Блудуед най-старателно го бяха изтръгнали.

Елена го знаеше.

Защото незнайно как, Елена внезапно видя цялата ситуация, не само своето участие в нея, а сякаш бе някаква друга личност, отделена от тялото си, разбираща много повече неща, отколкото жалката малка Елена Гилбърт.

Пазителите бяха тук, за да предотвратят второстепенните повреди.

Те не можеха, нито щяха да спрат Блудуед.

Елена знаеше и това.

Всички, които тичаха надолу по другия коридор, се държаха като обичайни жертви на кукумявката. Всички се бяха устремили към скривалищата си.

Някак си Елена го знаеше.

Но сега, замъглено, ала все пак достатъчно ясно, Блудуед видя онези, които преследваше от самото начало — крадците, опустошили гнездото й, онзи, който бе извадил едното от огромните й и кръгли далекогледи очи и я бе срязал толкова дълбоко, че другото й око се бе напълнило с кръв.

Елена го чувстваше.

Блудуед знаеше, че те бяха онези, заради които тя си бе счупила клюна. Престъпниците, варварите, онези, които щеше да разкъса на парчета, бавно–бавно, крайник по крайник, редувайки ги един с друг, след като сграбчи с ноктите си петима или шестима от тях. Ще ги наблюдава как, лишени от крайници, се гърчат под нея, безпомощни да избягат.

Елена го усещаше.

Под нея.

Точно сега… те се намираха точно под Блудуед.

Блудуед се стрелна надолу.

— Сейбър! Талон! — изкрещя Сейдж, но Елена знаеше, че този път нищо нямаше да отвлече вниманието на кукумявката. Нямаше да има нищо друго, освен убийства, бавно разкъсани тела и викове, отекващи сред единствената стена на фоайето.

Елена си го представяше.

— Няма да се отвори, по дяволите! — извика Деймън. Той насочваше китката на Елена, за да движи ключа в отвора. Но колкото и да дърпаше или натискаше, нищо не се получаваше.

Блудуед вече почти ги достигаше.

Връхлиташе с все по-голяма скорост, хвърляйки телепатически образи пред себе си.

Разтягаше мускули, стави пукаха, кости се цепеха…

Елена знаеше…

НЕЕЕЕЕ!

Гневът на Елена избухна.

Внезапно осъзна какво трябва да направи, ала вече бе твърде късно, за да изведе Стефан през вратата, затова изкрещя:

— Криле на Защитата!

Блудуед, на около два метра от тях, се удари в бариера, която дори ядрена ракета не би могла да порази. Връхлетя със скоростта на бясно движеща се кола, но с размерите на средно голям самолет.

Ужасът избухна, когато клюнът на кукумявката удари крилете на Елена. В горния си край те бяха яркозелени, обсипани с проблясващи изумруди, а в долния бяха покрити с кристали в розовия оттенък на зората. Крилете обгърнаха шестте човешки създания и двете животни — и не помръднаха и на милиметър, когато Блудуед се стовари върху тях.

Блудуед се превърна в животно, пометено на пътя от летящ автомобил.

Елена затвори очи, като се опитваше да не мисли за девицата, направена от цветя (и която бе убила съпруга си! — напомни си отчаяно Елена). С пресъхнали устни и лице, влажно от стичащите се сълзи, Елена се извърна към вратата. Сложи пръстена. Увери се, че пасва добре в отвора.

— Фелс Чърч, Вирджиния, Съединени щати, Земя. Близо до пансиона, моля! — промълви тя.

Минаваше полунощ. Мат спеше върху походното легло в бункера, а госпожа Флауърс върху дивана, когато внезапно ги събуди силен удар.

— Какво става, по дяволите? — Госпожа Флауърс стана и се втренчи през прозореца. Навън би трябвало да цари мрак.