— Но защо?

Защото на мен не може да се вярва. Аз съм лош вълк, а ти си чиста душа, невинна и снежнобяла като новородено агънце. Не бива да ми позволяваш да те нараня.

Защо ще ме нараняваш?

Защото бих могъл — не, не искам да те ухапя — само искам да те целуна, само малко, ето така. В телепатичния глас на Деймън прозвуча откровение. И той наистина я целуваше толкова сладко, винаги знаеше кога коленете на Елена омекват и я подхващаше само миг преди тя да се строполи на пода.

Деймън, Деймън, помисли тя, изпълнена с безкрайна сладост, защото знаеше, че му доставя удоволствие. Ала после изведнъж се осъзна.

О! Деймън, моля те, пусни ме — трябва да направя пази проба. Сега!

Силно зачервен, той бавно и неохотно я пусна, сграбчи я тъкмо преди я да падне. И после отново я пусна.

Аз пък мисля, че трябва да се махна, иначе може и да припадна сега, промълви сериозно той, докато се препъваше към вратата. Първия път дори не я улучи.

Няма да припадам — ще правя проба!26, извика Елена след него, но не разбра дали я чу. При все това беше доволна, че той я пусна, без да разбира каквото и да било, само това, че тя му каза „не“. А това все пак беше значителен напредък.

След това тя се върна забързано в стаята на лейди Улма, която бе изпълнена с най-различни хора, включително двама мъже манекени, които бяха облечени с панталони и дълги ризи.

— Дрехите на Сейдж — каза лейди Улма и кимна към по-едрия мъж — и на Деймън. — Този път кимна към по-дребния мъж.

— О, идеални са!

Лейди Улма я погледна с леко съмнение в очите.

— Ушити са от зебло — поясни тя. — Най-грубата, най-простата материя, от която се шият дрехите на робите. Сигурна ли си, че те ще се съгласят да ги облекат?

— Ще ги облекат, иначе изобщо няма да отидат — заяви Елена и й намигна многозначително.

— Добър план — засмя се лейди Улма.

— Да, но какво мислиш за другия ми план? — попита Елена, искрено любопитна да узнае мнението на лейди Улма, макар че се изчерви.

— Моя скъпа благодетелко — поде лейди Улма, — имах навика да наблюдавам майка ми, докато тя създаваше такива дрехи — разбира се, след като навърших тринадесет — и тя все ми повтаряше, че винаги я карат да се чувства щастлива, защото радостта е за двама: за този, който ще носи дрехата, и за този, който я създава, а целта й е единствено да доставя радост. Обещавам ти, че двамата с Лусен ще свършим навреме. А сега не е ли време вече да се приготвяш?

— О, да — о, колко те обичам, лейди Улма! Наистина е странно, че колкото повече хора обичаш, толкова повече ти се иска да обичаш! — С тези думи Елена се затича обратно към покоите си.

Всички нейни придворни дами бяха там и я чакаха. Развълнувана до крайност, Елена взе най-бързата и най-освежаващата баня в живота си и скоро се озова върху кушетка, заобиколена от група усмихнати и усърдни жени, всяка от които си вършеше работата, без да пречи на останалите.

Разбира се, направиха й депилация — една се погрижи за краката, друга за подмишниците, а трета — за веждите. Докато всички тези жени с тихи възклицания и подканяния си вършеха работата, втривайки масла с екзотични ухания в кожата й, друга замислено оглеждаше лицето и тялото й.

Тази жена с леко докосване почерни веждите на Елена и нанесе по клепачите й слой сребриста козметична боя, преди да използва нещо, което удължи миглите й с половин сантиметър. След това удължи очите й с елегантно извита черна очна линия. Накрая внимателно намаза устните на Елена с наситено червен гланц, което им придаде нацупен вид, подканващ към целувки. После жената я напръска с най-финия прах, от който тялото й сякаш заблестя във всички цветове на дъгата. Последният щрих беше поставянето в пъпа й на огромен яркожълт диамант, взет от работната маса на Лусен.

Докато фризьорката оформяше последните малки къдрици върху челото й, помощничките на лейди Улма донесоха две кутии и яркочервена пелерина. Елена благодари сърдечно на придворните си дами и на козметиките, плати им щедро, което ги накара да зачуруликат от радост, след което ги помоли да я оставят сама. Тъй като те продължиха да я обсипват с горещи благодарности, тя отново ги помоли, но сега с по-категоричен, макар и все още любезен тон. Този път жените й се подчиниха.

Ръцете на Елена трепереха, докато поемаха творението на лейди Улма. Беше благоприличие като бански костюм — ленти от златист тюл, съединени със скъпоценни камъни. Всичко беше в тон с жълтия диамант: от огърлицата до лентите по ръкавите и златните гривни, напомнящи, че колкото и скъпо да е облечена, Елена си оставаше робиня.

Ето че най-сетне часът бе настъпил. Облечена в тюл, обсипана с бижута, гримирана и ухаеща на екзотични парфюми, тя щеше да се види със своя Стефан. Много внимателно наметна върху раменете си яркочервената пелерина, за да не измачка или повреди нещо отдолу, след което плъзна ходилата си в елегантните златисти сандали с много високи токчета.

Съвсем навреме заслиза забързано към долния етаж. Сейдж и Деймън вече бяха наметнали и закопчали пелерините си — което означаваше, че под тях бяха нахлузили одеянията си от зебло. Сейдж бе заповядал да приготвят каретата на лейди Улма. Елена нагласи златните гривни върху китките си. Колкото и да бяха красиви на фона на бялата кожа по ръбовете на яркочервената й пелерина, тя ги мразеше, защото бе принудена да ги носи. Деймън й подаде ръка, за да й помогне да се качи в каретата.

— Ще пътувам вътре? Това означава ли, че може и да не нося… — Но щом погледна Сейдж, надеждите й повехнаха.

— Разрешено е да излизаш навън без гривните на робиня само ако всички прозорци са със спуснати завеси — каза Сейдж.

Елена въздъхна и подаде ръка на Деймън. Застанал срещу слънцето, той представляваше само тъмен силует. В този миг девойката примигна на светлината и той се втренчи изумено в нея. Елена разбра, че е видял лъскавите й клепачи. Погледът му се сведе към начервените й устни, мамещи за целувка. Тя се изчерви:

— Забранявам ти да ми заповядваш да ти покажа това, което е под пелерината — изрече задъхано.

Деймън доби опечален вид.

— Малки къдрици върху челото, пелерина, която скрива всичко от врата до върха на обувките, червило като… — Отново се втренчи в нея. Устните му се извиха в нацупена гримаса, сякаш да паснат с нейните.

— Време е да потегляме! — изчурулика Елена и побърза да влезе в каретата. — Чувстваше се щастлива, макар вече да разбираше защо освободените робини никога повече не носеха гривни.

И все още бе изпълнена с трепетно щастие, когато стигнаха Ши но Ши — онази голяма сграда, която приличаше на комбинация между затвор и арена за гладиатори.

Щастието не я напусна и когато пазачите на входа на внушителната сграда Ши но Ши ги пропуснаха да минат без никакви проблеми. Но пък и беше трудно да се разбере дали пелерината имаше някакъв ефект върху тях. Те бяха демони: мрачни, враждебни, с мургава кожа, яки като бикове.

Тя забеляза нещо, което първоначално я шокира, но след това я обля вълна на надежда. Предното фоайе на сградата имаше врата от едната страна, която приличаше на страничната врата в помещението за продажба на роби: винаги беше затворена; със странни символи над нея; хора в различни костюми приближаваха до нея и обявяваха дестинацията си, преди ключът да се завърти и вратата да се отвори.

С други думи: Вратата между измеренията. Точно тук, в затвора на Стефан. Само Бог знаеше колко много пазачи ще се нахвърлят върху тях, ако се опитат да я използват, но това беше нещо, което трябваше да има на ум.

Пазачите на долните етажи в Ши но Ши, които несъмнено се използваха като тъмница, посрещнаха с неприязън Елена и придружителите й. Те бяха някакъв по-дребен вид демони — може би троли, помисли си девойката — и всячески се пречкаха на посетителите.

Наложи се Деймън да ги подкупи, за да го допуснат сам, без пазач в зоната, където се намираше килията на Стефан, както и да позволят на Елена, една робиня, да влезе и да види един вампир.