Да, ето го и обяснението, излегнало се край най-близкия бор, за да се наслаждава на сцената, усмихвайки се подигравателно — Деймън.

Не беше висок колкото Стефан, но за сметка на това от аурата му се излъчваше заплаха за околните. Както винаги беше безупречно облечен: черни джинси Армани, черна тениска, черно кожено яке и черни боти, адски пасващи на небрежно развятата му от вятъра черна коса и пронизващите му черни очи.

В този момент Елена се притесняваше от Деймън заради дългата си бяла нощница, която носеше в момента. Бе я взела с идеята да сменя дрехите си под нея, когато им се налага да пренощуват на открито. Проблемът беше, че обикновено го правеше преди зазоряване. Записването на впечатленията й в дневника обаче я беше разсеяло и не бе усетила кога се съмна. А нощницата не беше най-подходящото облекло за ранна сутрешна схватка с Деймън. Не че прозираше, беше от плътна памучна материя, а не от сатен, но с дантела около врата. Да се показваш пред вампир с дантела около красивата си шия — самият Деймън й го бе обяснил, — беше все едно да размахваш червена кърпа пред разярен бик.

Момичето скръсти ръце пред гърдите си и побърза да скрие аурата си.

— Приличаш на Уенди — заговори Деймън със заслепяваща подигравателна усмивка, но с одобрителна нотка в тона. Наклони предизвикателно глава.

— Коя Уенди? — попита Елена и в този миг си спомни, че Уенди беше любимата на Питър Пан, и изтръпна. Самата Елена много я биваше в подобни подмятания. Но проблемът бе в това, че Деймън беше по-добър.

— Защо питаш, Уенди… скъпа — измърка Деймън.

Тя потръпна цялата. Деймън й се бе заклел, че няма да прибягва до внушението, няма да използва телепатичните си способности, за да замъглява или манипулира съзнанието й. Но понякога я обземаше усещането, че той опасно прекрачва границата на позволеното. Да, всичко несъмнено беше по негова вина, помисли си Елена. Не изпитваше никакви чувства към него, освен може би само сестрински. Но Деймън никога не се отказваше от преследването на плячката си, независимо колко пъти го бе отблъсквала.

Зад гърба си чу шумно изтрополяване и тупване, което несъмнено означаваше, че Мат най-после се бе смъкнал от покрива на ягуара. И веднага се нахвърли срещу Деймън.

— Само не я наричай така! Никаква скъпа не ти е Елена! — закрещя той и се обърна към нея: — Уенди сигурно е последното му малолетно гадже. И… и… и знаеш ли какво още направи? Как ме събуди тази сутрин? — додаде, разтреперан от възмущение.

— Грабна те и те захвърли върху покрива на ягуара? — опита се да отгатне Елена. Разговаряше през рамо с Мат, понеже полъхна лек утринен бриз и развя нощницата й около нея. Точно сега никак не искаше Деймън да бъде зад нея.

— Не! Искам да кажа, да! И да, и не! Направи го, без дори да си помръдне пръста! Просто ей така — Мат махна с ръка — ме запрати в една кална дупка. Следващото, което си спомням, е, че бях хвърлен върху покрива на ягуара. Можеше да го счупи. Или да ми изпотроши кокалите! И сега затова съм целият в кал — завърши Мат с отвращение, сякаш едва сега го бе осъзнал.

— И защо те грабнах и те захвърлих? — попита Деймън. — Какво правеше в мига, когато стана всичко това и когато се опитах да те отдалеча от себе си?

Мат се изчерви чак до корените на русата си коса. Сините му очи, обикновено толкова спокойни, сега яростно запламтяха от възмущение.

— Стисках една пръчка в ръка — заяви предизвикателно.

— Хм. Пръчка? Пръчка, като онези, които се въргалят край пътищата? Такава пръчка ли?

— Да, взех я от пътя. — Звучеше все така предизвикателно.

— Очевидно обаче с нея е станало нещо странно. — Елена видя, че Деймън внезапно измъкна отнякъде един много дълъг и як кол със силно заострен край. Нямаше съмнение, че беше издялан от твърдо дърво, може би от дъб.

Докато Деймън се преструваше, че вниманието му е изцяло погълнато да оглежда „пръчката“ от всички страни, придавайки си смаяно изражение, Елена се извърна към разпенения Мат:

— Мат! — изрече укорително.

Явно се бе стигнало до повратна точка в студената война между двамата й спътници.

— Просто ми хрумна — Мат упорито продължаваше да държи на своето, — че може да е добра идея. След като трябваше да спя на открито през нощта… Можеше някой друг вампир да започне да се навърта наоколо.

Елена отново се обърна към Деймън, за да се опита да го успокои, но в следващия миг Мат пак се развика сърдито:

— Защо не й разкажеш как ме събуди! — Не дочака отговора на Деймън и продължи още по-шумно: — Тъкмо отворих очи, и той пусна това отгоре ми! — Пристъпи през калта към Елена и вдигна нещо. Недоумяваща, Елена го пое и го завъртя в ръката си. Приличаше на къс молив, но беше с червеникав, почти тъмнокафяв цвят.

— Хвърли го върху мен и ми каза да зачеркна двама — продължи Мат. — Убил е двама души и се хвалеше с това!

Внезапно Елена изпита желание да захвърли надалеч изцапания молив.

— Деймън! — извика измъчено, докато се опитваше да отгатне нещо по безизразното му изражение. — Деймън… ти… нали не си…

— Не му се моли, Елена. Ние с теб трябва да…

— Някой ще ми позволи ли да кажа поне една дума? — заговори Деймън, вече съвсем раздразнен. — Преди да обясня за този молив, ще спомена само, че някой се опита да ме прободе още докато бях в спалния чувал. Следващото, което трябва да знаете, е, че това не бяха човешки създания, а вампири, главорези, наемни убийци, обладани от малаха на Шиничи. И са поели по следите ни. Добрали са се до Уорън в Кентъки и вероятно са разпитвали за колата. Няма съмнение, че трябва да се отървем от ягуара.

— Не! — извика Мат. — Тази кола… тази кола означава много за Стефан и Елена.

— Тази кола означава много за теб — коригира го Деймън. — А пък аз искам да ти припомня, че трябваше да зарежа моето ферари, само и само да те вземем на това малко пътуване.

Елена вдигна ръка. Не й се искаше повече да ги слуша как се карат. Наистина беше привързана към ягуара. Толкова голям, яркочервен, суперлуксозен. Освен това символизираше буйната радост, която изпитаха двамата със Стефан в деня, когато той го купи за нея, за да отпразнуват началото на новия им съвместен живот. Достатъчно й бе само да погледне колата, за да си спомни този ден, когато ръката на Стефан бе обгърнала рамото й. Колко влюбено я гледаше той тогава… а зелените му очи искряха закачливо, развеселени от очакването да й даде нещо, което тя тъй силно желаеше.

Елена се смути, а в следващия миг се ядоса, когато усети, че трепери леко, а очите й са пълни със сълзи.

— Ето, видя ли? — упрекна го Мат, като изгледа сърдито Деймън. — Сега я накара да се разплаче.

— Аз ли? Не бях аз този, който спомена за скъпия ми изчезнал по-малък брат — отвърна Деймън с престорена вежливост.

— Спрете! Просто млъкнете! Веднага! И двамата! — изкрещя Елена, докато се опитваше да овладее гнева си. — И не искам този молив — додаде и протегна ръка. Щом Деймън взе парчето дърво от нея, тя забързано изтри ръце в нощницата си. Главата й се замая. Отново изтръпна, като се замисли за вампирите, тръгнали по следите им.

И тогава внезапно се олюля, усетила как я обгърна една топла, силна мъжка ръка, а гласът на Деймън прозвуча съвсем близо до нея.

— Сега тя се нуждае само от глътка свеж въздух и аз ще й го осигуря.

Елена ненадейно изгуби почва под краката си — беше в прегръдките на Деймън и двамата се издигаха нагоре.

— Деймън, моля те, би ли ме пуснал долу?

— Тъкмо в този миг ли, скъпа? Вече сме толкова нависоко…

Елена продължи с протестите, но можеше да се закълне, че той ловко я манипулираше. Хладният утринен въздух за кратко проясни мислите й, макар да се разтрепери от студ.

Опита се да се пребори с треперенето, но не успя. Деймън я изгледа изненадано, с напълно сериозен вид, след което започна да се извърта, сякаш се опитваше да съблече якето си. Елена извика забързано:

— Не, не! Просто продължавай да шофираш… искам да кажа, да летиш, а аз ще се държа за теб.