В подножието на една гранитна стена, покрай която вървеше пътеката, той й направи знак с ръка пред устата да стъпва внимателно, за да не вдигат шум, който да издаде местонахождението им. Ричард чуваше как всеки гарванов крясък отеква през хълмовете. Познаваше мястото. Гранитната стена можеше да изпрати звука на мили разстояние. Посочи й покритите с мъх заоблени камъни, които застилаха равната горска настилка. Показа й, че възнамерява да вървят по камъните, за да не чупят сухите съчки, скрити под шумата. Разчисти малко листа и й посочи няколко, направи се, че ги чупи, след което сви длан около ухото си. Тя кимна, че е разбрала, повдигна полите си с една ръка и тръгна нагоре по скалите. Той я докосна по рамото, за да я накара да се обърне, и се престори, че се подхлъзва и пада, като по този начин я предупреди да стъпва внимателно, тъй като мъхът е хлъзгав. Тя се усмихна и преди да продължи, отново кимна, че е разбрала. Усмивката й изненада Ричард и го сгря, вдъхна му спокойствие. Докато се придвижваше от един покрит с мъх камък върху друг, почти беше убеден, че ще успеят да избягат.

С увеличаването на наклона на пътеката гората се разреждаше все повече. Скалата, дошла на мястото на почвата, предлагаше оскъдни възможности за пускане на корени. Скоро единствените дървета наоколо — чепати, криви и ниски — бяха онези, забили корени в пукнатините, съпротивляващи се на вятъра, чиято сила можеше да изтръгне нестабилната им котва.

Двамата тихо се измъкнаха измежду дърветата и стъпиха на терасата. Пътеката не винаги си личеше ясно и заблуждаваше с множество фалшиви разклонения. Налагаше се жената често да се обръща назад към него, а той да я направлява, посочвайки с ръка или пък с кимане. Ричард се чудеше как ли е името й, но страхът от четиримата мъже го възпираше да говори. Макар пътеката да беше стръмна и труднопроходима, нямаше нужда да забавя темпото заради жената. Тя се катереше бързо и с лекота. Забеляза, че краката й бяха обути в стабилни високи обувки от мека кожа: обувки на опитен пътник.

Имаше цял час, откакто излязоха от гората, катерейки се право нагоре срещу слънцето. Движеха се на изток по скалните тераси, преди пътеката да завие отново на запад. Мъжете, ако все още бяха отзад, трябваше да се взират срещу слънцето, за да ги видят. Ричард гледаше да вървят колкото е възможно по-прилепени до земята и докато се изкачваха, често поглеждаше през рамо за следа от четиримата. Когато ги видя край езерото Трънт, те имаха добро прикритие, но сега мястото беше прекалено открито, за да успеят да се скрият. Зад него беше чисто, което го накара да се почувства по-добре. Не бяха проследени. Нямаше и следа от мъжете, които вероятно бяха на мили надолу по Пътеката на ловците. Колкото повече се отдалечаваха от границата, приближавайки града, толкова по-добре се чувстваше Ричард. Планът му беше успешен.

След като по нищо не личеше да ги преследват, той си помисли, че могат да си позволят почивка, тъй като ръката му пулсираше, но жената с нищо не показваше, че иска или се нуждае от нещо подобно. Тя продължаваше да върви напред, сякаш мъжете бяха по петите им. Ричард си спомни лицето й, когато я попита дали са опасни, и бързо отхвърли всяка мисъл за почивка.

С напредването на деня времето ставаше необичайно топло за късния сезон. Небето беше светлосиньо, ясно, само с няколко малки бели облачета, носещи се по него. Единият от тях бе придобил удължената форма на змия с наклонена глава и навирена опашка. Понеже видът му беше доста необичаен, Ричард си спомни, че и по-рано същия ден — или може би вчера? — бе забелязал този облак. Трябваше да запомни и да каже това на Зед следващия път, когато го види. Зед можеше да гадае по облаците и ако Ричард забравеше да му разкаже какво е видял, щеше да му се наложи да изтърпи едночасова лекция за значимостта на облаците. Вероятно Зед наблюдаваше облака в същия този момент и си мислеше дали Ричард го е забелязал.

Пътеката ги изведе към южната страна на неголямата Отвесна планина, където пресичаше една съвсем отвесна скала, дала името на планината. Минавайки през средата й, пътеката предлагаше панорамен изглед към южните части на Старата гора, а вляво от двамата, сред мъгла и облаци, почти скрити зад скалната стена, оставаха високите, назъбени върхове на границата. Ричард видя почернели, умиращи дървета, контрастиращи със зеления килим наоколо. По-нагоре, в по-близките до границата райони, мъртвите дървета ставаха повече. Растението, каза си той.

Двамата напредваха бързо по пътеката през скалата. Вървяха през абсолютно открита местност, без никакъв шанс да се скрият, всеки би могъл да ги забележи от пръв поглед. На другия край на скалата обаче пътеката се спускаше надолу към Еленовата гора и влизаше в града. Дори мъжете да бяха разбрали грешката си и да ги бяха последвали, Ричард и жената имаха сигурна преднина.

Към края на скалата пътеката разшири коварната си теснина до пространство, достатъчно да побере двама души, вървящи редом. Поглеждайки през рамо към заоблените камъни, останали на неколкостотин фута под тях, Ричард прокара за успокоение дясната си ръка по скалата. Обърна се и огледа пътя зад себе си. Пак никой.

Докато той се обръщаше, жената се вцепени на мястото си, а полите на роклята й се завъртяха около краката й.

Отпред на пътеката, там, където само преди миг нямаше никой, стояха двама от мъжете. Обикновено Ричард беше по-едър от останалите мъже. Тези тук бяха доста по-високи от него. Тъмнозелените им пелерини с качулки засенчваха лицата им, но не можеха да скрият мускулестите им тела. Ричард мислеше трескаво как са успели да се озоват пред тях.

Той и жената се завъртяха, готови да побягнат. Горе от скалата паднаха две въжета. По тях се спуснаха другите двама мъже и като се приземиха тежко на краката си, пресякоха всяка възможност за отстъпление. На ръст бяха като другите двама. В катарамите и ремъците под пелерините им беше подреден цял арсенал оръжия, проблясващи на слънцето.

Ричард се обърна към първите двама. Те спокойно свалиха качулките си. Имаха гъсти руси коси и дебели вратове. Лицата им бяха строги, внушителни.

— Ти можеш да си вървиш, момче. Имаме работа с момичето.

Гласът на мъжа беше дълбок, почти приятелски. Въпреки това заплахата режеше като бръснач. Докато говореше, той свали кожените си ръкавици и ги затъкна в колана си, без да си направи труда дори да погледне към Ричард. Очевидно не виждаше в него препятствие. Ако се съди по това, че останалите трима чакаха мълчаливо, докато той говореше, явно беше водачът им.

Никога преди Ричард не беше изпадал в подобна ситуация. Никога не си позволяваше да изгуби присъствие на духа и ведрото му настроение обикновено превръщаше намръщените погледи в усмивки. Ако не ставаше с приказка, беше достатъчно бърз и силен, за да предотврати неприятностите, преди някой да пострада, а наложеше ли се — просто си тръгваше. Знаеше, че на тези мъже не им е до приказки, а и очевидно не се бояха от него. Щеше му се да може да си тръгне.

Потърси зелените й очи и видя в тях изражението на горда жена, молеща горещо за помощ.

Приближи се към нея и каза с тих, но твърд глас:

— Няма да те изоставя.

На лицето й се изписа облекчение.

Леко допря ръката си до неговата и кимна едва забележимо.

— Стой между тях, не им позволявай да ме нападнат едновременно — прошепна. — И внимавай да не се докоснеш до мен, когато ме атакуват.

Ръката й стисна неговата, очите й се взираха в очите му в очакване на потвърждението, че е разбрал инструкциите й. Той кимна.

— Нека добрите духове ни помагат — каза тя. Отпусна ръце покрай тялото си и се обърна към двамата мъже зад тях, лицето й беше напълно спокойно, безизразно.

— Върви си по пътя, момче — гласът на водача беше станал по-строг. Свирепите му сини очи проблясваха. Той скръцна със зъби. — Последна възможност.

Ричард преглътна с усилие.

Опита се да звучи като че си вярва:

— И двамата ще си тръгнем. — Стори му се, че сърцето му засяда в гърлото.