— Може би си права. Вече е твърде късно, скъпа моя. Иди в другата стая и си позволи няколко часа сън на леглото ми, определено имаш нужда от това. Аз ще поседя с Ричард.

— Не! — тя поклати глава и се отпусна обратно на стола. — Не искам да го оставям точно сега.

Зед сви рамене.

— Както искаш. — Той мина зад нея и я потупа по рамото успокоително. — Както искаш. — Внимателно протегна ръце и постави по един среден пръст на всяко от слепоочията й, правейки с тях малки кръгове. Тя леко простена, докато очите й се затваряха. — Спи, скъпа моя — прошепна той, — спи.

Тя скръсти ръце в единия край на леглото, а главата й клюмна върху тях. Заспа дълбоко. След като метна отгоре й едно одеяло, Зед отиде в другата стая, отвори вратата и погледна нощта навън.

— Котарак! Ела тук, трябваш ми.

Котаракът се втурна в къщата, отърквайки се в краката на Зед с вирната опашка. Зед се наведе и го почеса зад ушите.

— Влизай вътре и легни да спиш в скута на младата жена. Да я топлиш.

Котаракът се затътри към спалнята, а старецът излезе навън в студената нощ.

Вятърът развяваше робата на Зед, докато той вървеше по тясната пътека с избуяла трева. Облаците бяха толкова фини, че искряха на ярката лунна светлина, от която наоколо бе светло като през деня, макар Зед да не изпитваше необходимост от това; беше минавал по тази пътека хиляди пъти.

— Нищо на тоя свят не се постига лесно — мърмореше си той, вървейки.

До една групичка дървета спря и се ослуша. Обърна се бавно и се вгледа в сенките, плъзна поглед по клатещите се на вятъра клони, вирна нос във въздуха. Беше надушил чуждо присъствие.

По врата го ухапа нещо. Той замахна ядосано, махна виновника от врата си и го погледна.

— Муха-кръвопиец. По дяволите. И аз така си помислих — оплака се той.

От близкия храст към него яростно се спусна нещо. Нападнаха го криле и козина, и зъби. Зед чакаше с ръце на хълбоците. Точно преди чудовището да го достигне, той вдигна ръка, при което късоопашатият змей се наклони на една страна и замръзна на място. Беше два пъти по-висок от Зед, в разцвета на силите си и два пъти по-жесток от дългоопашатите си братовчеди. Ръмжеше и примигваше, напрягайки здравите си мускули срещу силата, която не му позволяваше да се докопа до стареца. Беше изпаднал в ярост, че още не го е убил.

Зед протегна ръка и го повика с пръст да се приближи. Змеят, задъхан от ярост, се наведе. Зед здраво впи нокът под брадата му.

— Как се казваш? — просъска той. Чудовището изсумтя два пъти и издаде дълбок гърлен звук. Зед кимна. — Ще го запомня. А сега ми кажи какво избираш — да живееш или да умреш? — Змеят се опита да се дръпне назад, но не успя. — Добре, тогава ще направиш точно каквото ти кажа. Някъде по пътя между това място и Д’Хара насам се движи четворка. Открий ги и ги убий. Когато свършиш с тях, върни се в Д’Хара, откъдето си дошъл. Направи всичко това и ще те оставя да живееш, но ще запомня името ти и ако не успееш да убиеш четворката или ако някога се върнеш тук, след като си изпълнил заръката ми, ще те убия и ще нахраня с теб мухите ти. Приемаш ли условията ми? — Змеят изсумтя в знак на съгласие. — Добре. Тръгвай тогава. — Зед измъкна пръста си изпод брадата му.

Нетърпелив да избяга, змеят бясно размаха криле и се затича с олюляваща се походка, тъпчейки тревата под себе си. Най-после успя да се издигне във въздуха. Зед го видя как прави кръгове високо в небето, търсейки четворката. След като зави на изток, кръговете се смалиха, докато накрая звярът се изгуби от погледа му. Чак тогава Зед продължи да се изкачва нагоре по хълма.

Седна до камъка за наблюдаване на облаци и започна да върти срещу него кокалестия си пръст така, като че разбъркваше гозба. Масивният камък се остърга в земята, опитвайки да се завърти с движението на пръста му. Потрепери, докато се напрягаше да завърти собствената си тежест. С пращене и стържене се пропука и по повърхността му се появиха тънки ивици. Треперещото му туловище се съпротивляваше на приложената към него сила. Зърнестата му структура започна да се стрива. В невъзможност да запазят предишното си състояние, съставките му се претопиха в течност и така успя да се завърти с движението на пръста над него. Постепенно Зед увеличи скоростта, докато от въртящата се течна маса заструи светлина.

Колкото по-бързо се въртеше ръката на Зед, толкова по-силна ставаше светлината. Докато цветовете и отблясъците се завихряха, в центъра на кръга потъваха сенки и форми, които се стопяваха в ослепителната светлина. Тя заплашваше да възпламени въздуха около него. Чу се приглушено свистене като от вятър, преминаващ през пукнатина. Есенните аромати отстъпиха пред свежия дъх на зимата, нахлу мирис на разорана пролетна земя, на летни цветя, а накрая отново на есен. Прозрачна бяла светлина измести цветовете и отблясъците.

Камъкът отново се втвърди и Зед стъпи отгоре, в средата на заревото. Ярката светлина започна да избледнява и се превърна в слабо мъждукане, което се заизвива като дим. Появиха се две безплътни същества, същински сенки. Там, където чертите им би трябвало да са остри, изглеждаха загладени като далечен спомен, но контурите на телата им все още можеха да се различат. При вида им сърцето на Зед заби лудо.

Гласът на майка му дойде до него далечен и глух.

— Какво те тревожи, синко? Защо ни повика след толкова много години? — Ръцете й се протегнаха да го прегърнат.

Зед също протегна ръце, но не можа да я докосне.

— Притеснен съм от онова, което ми каза Майката Изповедник.

— Тя казва истината.

Той затвори очи и кимна, а ръцете му се отпуснаха надолу заедно с нейните.

— Тогава значи е вярно, че всички мои ученици, освен Гилер, са мъртви.

— Ти си единственият, който може да закриля Майката Изповедник. — Тя се приближи. — Ще трябва да назначиш Търсач.

— Семената на тези проблеми пося Върховният съвет — възпротиви се той намръщено. — А сега ти искаш да се притека на помощ? Те не ме послушаха. Нека живеят и умрат от собствената си алчност.

Бащата на Зед също се приближи, носейки се във въздуха.

— Синко, защо се разсърди на учениците си?

Зед се намръщи.

— Защото те поставиха собствените си интереси пред задължението си да помагат на хората.

— Разбирам. И с какво постъпката им е по-различна от онова, което правиш ти сега? — гласът му отекна във въздуха.

Зед стисна юмруци.

— Аз им предложих помощта си, но те я отхвърлиха.

— А кога е било различно, кога в съвета не са били слепите и глупавите, и алчните? Би ли им позволил с лекота да те победят? Би ли им позволил тъй безнаказано да ти попречат да помогнеш на нуждаещите се? Това, че си изоставил хората, може би е поради причина, която ти се струва сериозна, за разлика от действията на учениците ти, но резултатът е един и същ. В крайна сметка те разбраха грешката си и направиха каквото трябва — онова, на което си ги учил. Учи се от учениците си, синко.

— Зедикус — каза майка му, — би ли допуснал и Ричард да умре заедно с всички други невинни хора? Назначи Търсач.

— Той е твърде млад.

Тя поклати глава с нежна усмивка.

— Няма да има възможност да остарее.

— Не е преминал през последното ми изпитание.

— Мрачният Рал е по следите на Ричард. Облакът, който го преследва навсякъде, е изпратен от Рал с тази цел. Змийската лоза също беше сложена от Мрачния Рал, който очакваше, че Ричард ще отиде да я търси и тогава тя ще го ухапе. Целта на змийската лоза не беше да го убива; Рал искаше Ричард да заспи от треската, докато той дойде да го прибере. — Очертанията й се понесоха към него, гласът й преливаше от обич. — Дълбоко в себе си ти знаеш, че през цялото време си го наблюдавал с надеждата, че един ден той ще покаже, че е избраният.

— Каква полза има от това? — Зед затвори очи, брадата му оклюма върху гърдите. — Мрачният Рал притежава трите кутии на Орден.

— Не — каза баща му, — само две от тях. Все още търси третата.