— Облечи се. Тръгваме — чу гласа й над себе си.

— Да, Господарке Дена — прошепна с толкова прегракнал от крещене глас, че знаеше, че тя едва ли ще го чуе, знаеше също и че ще го нарани, задето не й отговаря, и въпреки това не можеше да направи нищо повече.

Щом Агиел не се появи, той леко се помръдна, видя обувката си и протегна ръка да я придърпа към себе си. Седна изправен, но не можеше да вдигне главата над раменете си. Тя висеше безпомощно на гърдите му. С огромни усилия започна да се обува. Раните по краката му изпълниха очите му със сълзи. Бе невъзможно да си обуе обувките.

Дена го блъсна с коляно в челюстта и той се просна по гръб на пода. Тя седна върху гърдите му и започна да го удря по лицето с юмруци.

— Какво ти става! Толкова ли си глупав? Най-напред се слага панталонът, а после обувките! Всичко ли трябва да ти казвам!

— Да, Господарке Дена, не, Господарке Дена, простете, Господарке Дена, благодаря ви, Господарке Дена, че ми причинявате болка, благодаря ви, Господарке Дена, че ме обучавате — мърмореше той.

Тя седеше на гърдите му, задъхваща се от яд. След известно време дишането й се успокои.

— Хайде. Ще ти помогна — тя се наведе над него и го целуна. — Хайде, любов моя. Докато сме на път, ще можеш да си починеш.

— Да, Господарке Дена — гласът му беше не по-силен от изпускане на дъх.

Тя отново го целуна.

— Хайде, любов моя. Сега, когато вече те прекърших, нещата ще се оправят. Ще видиш.

В тъмното ги чакаше закрита карета. Дъхът на конете образуваше облаци в студения, спокоен въздух. Ричард на няколко пъти се препъна, докато вървеше зад нея, опитвайки се да държи веригата увиснала точно колкото трябва. Нямаше абсолютно никаква представа колко време е минало, откакто тя го избра за свой другар, пък и нямаше никакво значение. Един страж отвори вратата на каретата.

Дена тръсна веригата на пода.

— Влизай.

Ричард се вкопчи за вратата. Смътно чу как някой се приближава забързано. Дена леко дръпна веригата, показвайки му, че иска той да остане където е.

— Дена! — беше Кралицата, последвана от съветниците си.

— Господарке Дена! — поправи я тя.

Кралицата очевидно не беше в добро настроение.

— Къде си тръгнала с него?

— Това не те засяга. Време е да тръгваме. Как е Принцесата?

Очите на Кралицата засвяткаха.

— Не знаем дали ще оживее. Аз вземам Търсача. Той трябва да си плати.

— Търсачът е моя собственост и на Господаря Рал. Той беше наказан и ще продължи да бъде наказван, докато Господарят Рал или аз го убием. Вие не можете да му сторите нищо, което да се сравни с онова, което вече му е сторено.

— Той трябва да бъде екзекутиран. Веднага.

Гласът на Дена беше леден като нощния въздух.

— Връщай се в замъка си, Кралице Милена, докато все още имаш замък.

Ричард видя ножа в ръката на Кралицата. Стражът, стоящ до него, откачи бойната си секира и я стисна в юмрук. Настъпи момент на кристална тишина.

Кралицата замахна с опакото на ръката си към Дена и посегна с ножа към Ричард. Дена без никакво усилие насочи Агиел към големите й гърди.

Докато стражът минаваше покрай Ричард, насочил секирата си към Дена, странната сила отново се надигна. Ричард се сля със силата. Той се вкопчи с една ръка за гърлото му, докато с другата го наръга с ножа си. Когато стражът нададе смъртен вик, Дена само небрежно хвърли поглед назад към него. Усмихна се и очите й се плъзнаха обратно върху Кралицата, която се тресеше, парализирана на място с Агиел, пъхнат между гърдите й. Дена изви Агиел. Кралицата моментално се строполи на земята.

Дена обърна святкащия си поглед към съветниците на Кралицата.

— Сърцето на Кралицата се пръсна — тя изви вежда. — Най-неочаквано. Моля ви, изразете съболезнованията ми на гражданите на Тамаранг за смъртта на тяхната владетелка. Предлагам ви да си намерите нова, която по-съвестно ще изпълнява заповедите на Господаря Рал.

Всички бързо се поклониха. Събудената в Ричард сила проблесна и изчезна. Усилието да попречи на стража беше отнело всичката му останала енергия. Треперещите му крака повече не можеха да го държат. Земята се надигна и го удари в лицето.

Дена го сграбчи за веригата близо до яката и повдигна главата му от земята.

— Не съм ти казвала да лягаш! Не си получил позволение! Стани!

Той не можеше да помръдне. Тя притисна Агиел към стомаха му, прокара го нагоре по гърдите му, към гърлото. Ричард се загърчи от болка, но не можеше да накара тялото си да изпълни желанието й.

— Съжалявам… — едва прошепна той.

Щом разбра, че той няма да може да се помръдне повече, Дена пусна главата му на земята и се обърна към стражите.

— Вкарайте го вътре.

Тя се качи след него, изкрещявайки на кочияша да тръгва, и затръшна вратата. Когато каретата потегли, Ричард се изправи на седалката.

— Моля ви, Господарке Дена — каза слято той, — простете ми, че ви измених, че не изпълних желанието ви. Съжалявам. За в бъдеще ще се справям по-добре. Моля ви, накажете ме, за да ме научите за в бъдеще да се справям по-добре.

Тя сграбчи веригата близо до яката му, кокалчетата й побеляха, повдигна го от седалката. Устните й се извиха в усмивка пред стиснатите зъби.

— Да не си посмял да ми умреш в ръцете, още не; първо имаш да свършиш някои неща.

Очите му се затвориха.

— Както заповядате… Господарке Дена.

Тя пусна веригата, хвана го за раменете, повали го на седалката и го целуна по челото.

— Сега имаш позволението ми да си починеш, любов моя. Пътят е дълъг. Ще имаш много време да почиваш, преди да започнем отново.

Ричард почувства пръстите й, галещи косата му, каретата, подскачаща по пътя, и заспа.

От време на време се будеше частично, но никога не идваше изцяло в съзнание. Понякога Дена сядаше до него и го оставяше да се облегне на нея, докато тя наливаше ядене в устата му. Дъвченето беше болезнено, струваше му повече усилия, отколкото можеше да направи. С всяка следваща лъжица трепваше, гладът му не беше достатъчно остър, за да го накара да превъзмогне болката в гърлото си, и той отвръщаше глава от лъжицата. Дена насърчително му шептеше нещо, увещавайки го да хапне заради нея. Да го направи заради нея беше единственото, което доведе до някакъв резултат.

Когато внезапно се будеше от някоя неравност по пътя, Ричард се вкопчваше в Дена, търсейки защита, сигурност, а тя му казваше, че няма нищо, да заспива отново. Усещаше, че понякога спи на земя, друг път в каретата. Не видя нищо от пейзажа наоколо, нито пък го интересуваше откъде минаваха. Щом тя беше до него, само това имаше значение; нямаше нищо по-важно от това да изпълнява всяко нейно нареждане. Един-два пъти се събуждаше бавно, осъзнавайки, че се е проснал на цялата седалка и е избутал Дена в ъгъла, и че тя е взела главата му в ръце и я гали. Когато се случеше така, се опитваше тя да не разбере, че се е събудил, за да не спира да го гали.

Когато това ставаше, чувстваше нейната успокоителна топлина, идваше и силата вътре в него. Не се опита да я овладее, да я хване; само го отбеляза като факт. Веднъж успя да разпознае силата, разбра какво е. Магията на меча.

Докато лежеше в скута й, отдал се на необходимостта си от Дена, магията беше на негова страна. Той докосваше тази магия, милваше я, усещаше силата й. Беше като силата, която го обладаваше, когато се готвеше да убие с меча, но и някак различна, как — той не можеше да каже. Не можеше да почувства силата, която познаваше преди. Сега тя беше притежание на Дена, но не и тази другата. Когато се опита да се вкопчи в магията, тя изчезна, изпари се. Някаква неясна част на съзнанието му се нуждаеше от помощта й, но тъй като не можеше да я контролира, не можеше да я извика на помощ, той загуби интереса си към нея.

С течение на времето раните му започнаха да заздравяват. С всяко следващо събуждане се чувстваше малко по-бодър. Когато Дена обяви, че са пристигнали на местоназначението си, той вече можеше да се изправя сам на крака, макар съзнанието му да не се беше прояснило напълно.