— Стига и самият Оби да не е нападнат едновременно с нас — измърмори Илвин.

Арис погледна встрани.

— Разговарях надълго и нашироко с храмовия нотариус през последните няколко дни и оставих завещанието си на негово съхранение. Всички други документи са при кастелана на замъка. Посочил съм те за изпълнител на завещанието и за един от настойниците на малката Ливиана.

— Арис — каза Илвин с натежал от съмнения глас. — Нека ти напомня, че не се знае дали и аз ще се измъкна жив от тази ситуация.

Брат му кимна.

— В този случай дядото на Ливиана става неин единствен настойник и попечител на наследството й по линия на семейство ди Лютез. При всички случаи — като се има предвид, че с Кати нямаме деца — смятам да я върна с вдовишкото й наследство под настойничеството на лорд ди Оби.

— Катилара ще се зарадва толкова на правата, които си ми дал като изпълнител на завещанието ти, колкото ще ми е приятно и на мен да ги приведа в действие — каза Илвин. — Благодаря ти от името и на двама ни.

Арис кимна и се навъси.

— Ако ти… ако… ако не можеш да поемеш управлението на Порифорс от името на Ливиана, военното командване следва да се поеме от провинкара на Карибастос, който да го повери на човек по своя преценка. Писах му да го предупредя, че… е, че съм болен и че няма да е зле да се огледа за подходящ човек, за всеки случай.

— Погрижил си се за всичко, както винаги. Без значение колко е неприятно. — Илвин се усмихна тъжно. — Винаги си се стремял да се грижиш за всички ни като баща. Едва ли има съмнение кой от боговете чака да те поеме. Но нека почака още малко, така казвам аз. — Той погледна към Иста.

„Само че него не го чака никой бог — помисли си Иста. — Точно това означава изгубен“.

Арис сви рамене.

— Дните ме гризат, както плъхове гризат труп. Започнах да го усещам, все по-силно. Вече се застоях прекалено дълго тук, прекалено… Царина… — Очите му се впиха настойчиво в нея. — Можете ли да ме освободите? Затова ли ви пратиха тук?

Иста се поколеба.

— Самата аз не знам какво мога да направя и какво не. Ако целта е била да стана проводник на чудеса, то точно в това чудо не изгарям от желание да участвам. Ала самото естество на чудесата е такова, че човешкият им проводник не може да си ги избира, освен да се отвори или затвори за тях. Единствено демонската магия можем да подчиним на волята си. Никой не може да подчини на волята си бог.

— И все пак — замислено рече Илвин — нали Копелето е наполовина демон, така казват. Мисля, че естеството му не е съвсем същото като това на останалите от семейството му. Може би и чудесата му се различават от техните?

Иста смръщи объркано вежди.

— Ами… не знам. В съня ми се стори точно толкова непостижим, колкото и Майката в онова видение, което получих преди двайсетина години. Във всеки случай се опитах само да пренаредя силата, която се прелива между трима ви. Не съм се опитвала да разкъсам нишките на основата, нито да принудя демона да го направи против волята на господарката си, макар да е повече от ясно, че ако можеше, той би зарязал всичко и би избягал.

— Опитайте сега — каза Арис.

Иста и Илвин възкликнаха едновременно в знак на протест и се спогледаха.

— Защото ако не можете да го направите, трябва да знам — търпеливо каза Арис.

— Да, но… няма как да пробвам предварително, разполагам само с този единствен опит. А след това няма да знам как да разваля стореното.

— Не съм казвал, че трябва да го разваляте.

— И да ви изоставя прокълнат?

— Повече, отколкото съм сега?

Иста смутено сведе поглед. Безкрайно душевно изтощение се четеше на лицето му, сякаш с всеки изминал час неохотата да сложи край на земните си дела се топеше, дори ако това означаваше да ги смени с вехнещата тишина на нищото.

— Ами ако… ако това не е задачата, с която съм пратена? Ами ако бъркам в разсъжденията си — отново? Какво ли не бих дала да ми бе дарено да ви изцеля! Не искам да убия още един ди Лютез.

— Веднъж сте го направили.

— Да, но не с магия. Удавих го. Този метод не би помогнал при вас. През последните петнайсет минути не си поехте дъх нито веднъж.

— О. Да! — Той явно се смути и положи усилие да вдиша.

Очите на Илвин се бяха разширили от изумление.

— За какво говорите?

Иста го погледна, стисна зъби и каза:

— Арвол ди Лютез не умря по време на разпит в тъмниците на Зангре. С Иас го удавихме по погрешка, докато тримата се опитвахме да предизвикаме чудо, което да помогне на Шалион. Обвинението в държавна измяна беше абсолютна лъжа. — Добре. С практиката разказът й ставаше все по-сбит.

Илвин я зяпа с отворена уста още няколко секунди. Накрая каза:

— Така значи. Винаги съм мислил, че тази история с държавната измяна звучи скалъпено.

— Ритуалът се провали, защото Арвол не издържа — каза Иста и млъкна. После изведнъж се разприказва: — От друга страна, може би щях да оправя нещата дори така, ако бях успяла да призова чудо на изцеление. Нищо че лежеше удавен в краката ни. Майката, богинята на изцелението, стоеше до дясната ми ръка, току зад някакъв… ъгъл на възприятието. Ако душата ми не беше задръстена от възли на гняв, страх и скръб, които не оставяха място да се промуши никой бог. — И трите й предишни изповеди бяха заобикаляли този момент, даде си сметка тя. Погледна Илвин. — Или ако го бях обичала, вместо да го мразя. Или ако… и аз не знам.

Илвин се изкашля.

— На повечето хора дори не им хрумва да правят чудеса. Грешки като тази, за която говорите, едва ли има нужда от оправдание.

— Моята има. Аз бях призована. — Мислите я заляха. „Сега отново съм призована. Но за какво?“ Вдигна очи към Арис. — Чудя се дали животът ни не би се стекъл различно, ако Арвол ви беше повикал при себе си в Кардегос? Може би сме пъхнали неподходящия ди Лютез в бъчвата. — Виж, това се казваше идея. — Какъв беше той на двайсет, Илвин?

— О, долу-горе какъвто е сега — отвърна Илвин. — Може би не толкова опитен и изискан. Нито толкова широк в раменете. — Споменът доведе усмивка на устните му. — Нито толкова уравновесен.

— Нито толкова мъртъв — изръмжа Арис и се намръщи, впил поглед в ръцете си, които стискаше и отпускаше. „Проверява дали не са изтръпнали? Все по-изтръпнали?“

— Когато бях млада и красива в двора в Кардегос… — Когато Арис не се е бил оженил за първи път. Когато всичко все още беше възможно. Дали все пак не би си хванала един ди Лютез за любовник, така че лъжливата клюка да стане вярна? Само че проклятието на Фонса тогава вече попарваше всяка напъпила надежда в двора — на какви ли ужаси би подложило то тази сладка мечта, как ли би осакатило младежката сила на Арис? Истина ли би било, или лъжлива утеха, ако кажеше на Арис, че Арвол го е държал надалеч заради собствената му безопасност? Овладя тръпките, които я побиха. — Още тогава беше прекалено късно.

Арис примигна насреща й, несхванал връзката, но Илвин се засмя горчиво.

— Представете си, че го бяхте срещнали преди да се омъжите за Иас, щом ще си говорим за това какво е могло да стане — сухо я посъветва той. Хвърли й неразгадаем поглед. — Лично при мен всички възможни пътища винаги са водели в една посока.

Фургонът се разтресе и спря. Иста надникна през платнището и видя, че са стигнали до укрепеното село и спират при маслиновата горичка да напоят конете. Слънцето се беше изкачило до зенита и напичаше непоносимо.

Иста слезе да се разтъпче и да пийне вода. Лис още водеше белия кон на лорд Илвин, вързан за седлото на нейния, и двете животни утоляваха жаждата си от потока. Илвин погледна с копнеж Перушан, после пак се скри във фургона. Иззад платнището се чуха гласове, спор между Илвин, Горам и слугата. След малко Илвин пак се появи, доволно усмихнат, облечен с панталоните на коняря си и ботушите на слугата под леката ленена риза. Панталоните се държаха на кръста му единствено благодарение на пристегнатия колан и покриваха прасците му едва наполовина, но ботушите правеха гледката що-годе приемлива.