Късно следобед жената все така бъбреше и кършеше ръце. Следвана по петите от три слугини, тя се щураше из стаите на Иста в старата кула, редеше и пренареждаше купове рокли, роби, наметала и обувки, неспособна да реши дали да се придържа към задължителните за траура на господарката си цветове, или да подготви гардероба й за всяка вероятна и невероятна ситуация. Иста седеше до прозореца към двора при портата, оставила безкрайните думи да се леят покрай нея като дъжд по улук. Вече наистина я болеше главата.
Тропот и суетня при портите на замъка дадоха знак — много необичайно — за пристигането на още един посетител. Иста се надигна и погледна през прозореца. Висок червеникав кон мина през арката. Ездачът му носеше табарда със замъка и леопарда на шалионското канцлерството върху кат доста избелели дрехи. Прехвърли крак през седлото и скочи леко на земята… конникът всъщност беше жена, млада и със свежо лице, черната й коса бе сплетена на дълга плитка. Измъкна някакъв вързоп иззад седлото, разгъна го с рязко движение и го тръсна няколко пъти да поизглади гънките… на полата. Без да изпада в излишна скромност, тя вдигна туниката си и закопча полата на тънкия си кръст, върху панталоните си, после завъртя енергично ханш, за да й оправи диплите.
Ди Ферей се появи на двора; момичето отвори канцлерската си чанта, обърна я с дъното нагоре и изтръска единственото писмо вътре. Ди Ферей отвори плика на място, по което Иста отсъди, че става въпрос за лично послание от обичната му дъщеря лейди Бетриз, придворна дама на царина Изел в столичния двор. Сигурно съдържаше новини за внука му, защото лицето му се смекчи. Време ли беше вече за първото зъбче? Ако бе така, то Иста скоро щеше да чуе за придобивката на малкото. Нямаше как да не се усмихне леко.
Момичето се протегна, прибра чантата си, провери краката и копитата на коня си, после предаде животното на коняря след подробни инструкции. Иста едва сега си даде сметка, че придворната й дама наднича над рамото й.
Каза импулсивно:
— Искам да поговоря с това момиче. Доведи ми я.
— Милейди, тя донесе само писмото за сер ди Ферей.
— Аз пък искам да чуя новините от двора лично от нея.
Придворната изсумтя.
— Простовато момиче като нея едва ли знае нещо за благородните дами в Кардегос.
— Няма значение, доведи я.
Сигурно се дължеше на острата нотка в тона й — във всеки случай жената най-после се размърда.
След известно време звукът на решителни крачки и миризмата на коне и кожа обявиха появата на момичето в дневната на Иста още преди намусената й придворна да каже:
— Милейди, ето я пратеничката.
Иста се обърна на пейката до прозореца и вдигна очи, като даде знак на придворната да ги остави сами. Тя излезе с неодобрителна физиономия.
Момичето отвърна на погледа й с любопитство и известна доза смущение. Успя да направи тромав реверанс, който приличаше повече на поклон.
— Царина. Какво ще наредите?
Иста си нямаше и представа.
— Как се казваш, момиче?
— Лис, милейди. — След миг на проточило се мълчание добави: — Съкратено от Аналис.
— Откъде идваш?
— Днес ли? Поех щафетата от станцията в…
— Не… по принцип.
— О. Ъъ. Баща ми имаше малко имение близо до град Тенерет, в провинция Лабра. Отглеждаше коне за ордена на Брата и овце за пазара на вълна. Все още го прави, доколкото знам.
Състоятелен човек — значи не бе избягала от някаква жестока бедност.
— Как стана куриерка?
— Не се бях замисляла за това, докато един ден със сестра ми не отидохме в града да закараме един коне в храма. Видях едно момиче да препуска с поща на ордена на Дъщерята. — Усмихна се на щастливия спомен. — Запалих се веднага.
Може би заради любовта към работата си или от младостта и силата си, но момичето, макар и много любезно, в никакъв случай не си бе глътнало езика в присъствието на царината, с облекчение забеляза Иста.
— Не те ли е страх сама по пътищата?
Тя тръсна глава и плитката й се разлюля.
— Мога да надбягам всяка опасност. Досега поне съм успявала.
Звучеше правдоподобно. Момичето беше по-високо от нея, но въпреки това по-дребно и по-леко от среден на ръст мъж, дори и от стройните жилави младежи, каквито обикновено биваха избирани за куриери. Не тежеше много на коня.
— А не ти ли е… не ти ли е неудобно? Налага се да яздиш в жега, в студ, във всякакво време…
— Дъждът няма да ме стопи. А ездата ме загрява, когато е студено. Ако се наложи, мога да спя увита в плаща си под някое дърво. Или в клоните му, ако мястото изглежда съмнително. Е, наровете в куриерските станции са по-топли и меки, вярно е. — В очите й проблесна усмивка. — Малко.
Иста въздъхна с известно възхищение пред такава неизчерпаема енергия.
— От колко време яздиш за канцлерството?
— Станаха три години. Бях на петнайсет, когато започнах.
Какво беше правила Иста на петнайсет години? Учила се беше как да бъде съпруга на велик лорд, най-вероятно. Когато окото на царин Иас се бе спряло на нея — долу-горе на възрастта, на която бе това момиче сега, — изглеждаше, че обучението й е успяло и е надминало всички надежди на семейството й. Докато мечтата не се беше изродила в дългия кошмар на тежкото проклятие, надвиснало над Иас. Което вече бе развалено, благодарение на боговете и на лорд ди Казарил; вече три години, откакто беше развалено. Давещата му мъгла се беше вдигнала от ума й през онзи ден. Сивотата на живота й, душността в душата й си бяха останали по силата на вкоренил се навик.
— Как така семейството ти се е съгласило да напуснеш толкова млада дома си?
Веселие потрепна по лицето на момичето като слънце, надникнало през зелени листа.
— Ами, в интерес на истината, май забравих да ги попитам.
— И диспечерът ти е позволил да се запишеш без позволение от баща ти?
— То май и той забрави да поиска такова, понеже точно тогава имаше голямо търсене на куриери. Удивително е как правилата се променят, опре ли ножът до кокала. Но с още четири дъщери, за чиято зестра да мисли, нищо чудно, че баща ми не хукна с братята ми по пътищата да ме връща.
— Заминала си в същия онзи ден? — стреснато попита Иста.
Бялата усмивка стана по-широка — момичето имаше и здрави зъби, установи Иста.
— Разбира се. Реших, че ако трябва да се върна у дома и да изпреда още една къделя вълна, ще се разпищя и ще получа нервен припадък. Пък и без това мама не харесваше как преда. Казваше, че нишката ми не била гладка.
Това чувство Иста добре го разбираше. Неохотна съпричастна усмивка повдигна крайчетата на устните й.
— Дъщеря ми язди много добре.
— Това цял Шалион го знае, милейди. — Очите на Лис грейнаха. — От Валенда до Тарион за една нощ, при това е трябвало да заобикаля, за да избегне вражеските войски — аз никога не съм имала такова приключение. Нито съм печелила такава награда в края му.
— Да се надяваме, че крилете на войната няма скоро да изплющят толкова близо до Валенда. А сега къде отиваш?
Лис сви рамене.
— Кой знае? Ще се върна в станцията и ще чакам диспечерът да ми връчи следващата поща — и където ме отведе тя. Ще яздя бързо, ако сер ди Ферей напише отговор, или бавно, за да пестя силите на коня, ако не напише.
— Тази вечер няма да пише… — Иста не искаше да се лишава от компанията й, но Лис изглеждаше омачкана и мръсна от пътя. Сигурно би искала да се умие и да се освежи. — Искам пак да си поговорим, Лис от Лабра. Вечерята е след час. Ще ми правиш компания на моята маса.
Тъмните вежди на девойката се вдигнаха изненадано за миг. Тя пак се поклони несръчно.
— Както наредите, царина.
Високата маса на старата провинкара си беше точно там, където бе стояла хиляда, не, десет хиляди пъти преди, в делничните дни, когато нямаше празник, който да разчупи за кратко еднообразието. Вярно, в малката трапезария в най-новата част на замъка, с камина и прозорци със стъклопис беше уютно. И малобройната компания си беше все същата — лейди ди Хюелтар, възрастната роднина на Истината майка и отдавнашна нейна компаньонка; самата Иста; главните й придворни дами; сериозният ди Ферей. По мълчаливо съгласие столът на старата провинкара и досега стоеше празен. Иста не бе понечила да заеме централното място, а по силата навярно на някаква криворазбрана представа за скръбта й, никой не й беше предложил да го направи.
