И тя най-сетне пристигнала, почитаеми сенатори. Царицата на зверовете дошла, носейки със себе си храна, вино, лекари, целебни билки, превръзки, екзотични плодове и изобилието на Египет! И когато войниците се добрали до Левке Коме, тя се погрижила за тях. Не в името на Рим, а в името на Египет! А в това време Марк Антоний държал главата си в скута й и хленчел! Да, хленчел!

Попликола скочи на крака.

— Не е вярно! — изкрещя той. — Лъжеш, Октавиане!

Октавиан отново търпеливо изчака глъчката да затихне. На устните му играеше тънка усмивка, като слънчево зайче в пода. Започваше се. Да, наистина се започваше. Някои от не толкова пламенните поддръжници на Антоний вече бяха достатъчно разярени, за да изоставят него и каузата му. Достатъчно бе само да използва думата хленчел.

— Имаш ли да изложиш някакво предложение? — попита Квинт Лароний, един от поддръжниците на Октавиан.

— Не, Лароний, нямам — решително отвърна Октавиан. — Днес дойдох в построената от божествения ми баща Курия Хостилия, за да разкажа за случилото се, да изложа нещата такива, каквито са. Казвал съм много пъти, ще го кажа и сега — няма да вдигна оръжие срещу друг римлянин! По никакъв повод, дори такъв като този, не бих замислял война срещу триумвира Марк Антоний! Нека сам си сърба попарата! Нека продължава да прави грешка след грешка, докато този Сенат реши, че трябва да му бъдат отнети длъжностите и провинциите, както стана с Марк Лепид. Аз няма да предложа подобно нещо, почитаеми сенатори. Нито сега, нито в бъдеще. — Той замълча и погледна мрачно. — Разбира се, освен ако Марк Антоний не отхвърли своето гражданство и родина. Да се молим на Квирин и Слънцето Марк Антоний никога да не постъпи така. Днес няма да има разисквания. Закривам събранието.

Слезе от подиума и закрачи по черно-белите ромбове на пода към големите бронзови порти, където ликторите и германските му телохранители се скупчиха около него. Портите не бяха затворени — хитър ход — и нищо неподозиращите консули не бяха обърнали внимание на този факт. Любопитните отвън, които се мотаеха и из Форума, бяха чули всичко. Само след час цял Рим щеше да знае, че Марк Антоний всъщност не е никакъв герой.

— Виждам лъч надежда — каза той на Ливия Друзила, Агрипа и Меценат същия ден по време на вечеря.

— Надежда? — повтори жена му. — Надежда за какво, Цезаре?

— Сети ли се? — попита той Меценат.

— Не, Цезаре. Осветли ни, ако обичаш.

— А ти, Агрипа?

— Може би.

— Да, ти би се сетил. Ти беше с мен при Филипи и си чувал неща, които не съм изричал пред никого другиго.

Октавиан замълча.

— Моля те, Цезаре! — не издържа Меценат.

— Хрумна ми внезапно, докато говорех в Сената. Съвсем неочаквано, като се има предвид темата. Забавно е да се разказват истории, които не би трябвало да стават общо достояние. Естествено, познавам Марк Антоний откакто се помня и, честно казано, навремето много го харесвах. Той бе моята противоположност — грамаден, як, дружелюбен. От онзи тип хора, какъвто аз самият никога не бих могъл да стана, като се съди по здравето ми. После обаче изгубих илюзиите си — предполагам, по времето, когато ги изгуби и божественият ми баща. Особено след като Антоний изкла осемстотин граждани на Форума и подкупи легионите на Цезар. Такива удари! Не можеше да бъде наследник. Най-лошото бе, че той изобщо не се съмняваше, че ще стане наследник, така че аз бях най-жестокият удар в живота му. И той се зае да ме съсипе… но вие знаете всичко това, така че ще мина на настоящето.

Придирчиво си избра една маслина, метна я в устата си, задъвка и я глътна, докато другите го следяха със затаен дъх.

— В един момент оприличих Антоний на малко момченце, което плаче за майка си — „Искам при мама!“ И изведнъж видях картина от бъдещето — смътно, сякаш гледах през кехлибар. Всичко зависи от две неща. Първото е поредицата ужасни разочарования за Антоний — от изхвърлянето му от завещанието на Цезар до партската експедиция. Той не може да се справи с това разочарование, то направо го разтърсва. Унищожава способността му да мисли трезво, разпалва страстите му, прави го страшно зависим от приближените си и го кара да посяга към виното.

Изправи се в кушетката си и протегна малката си, неособено привлекателна ръка.

— Вторият фактор е египетската царица Клеопатра. Всичко се върти около нея, от неговата участ до моята. Ако тя наистина влезе в ролята на майка на Антоний, той ще се подчинява на всяка нейна прищявка, ще изпълнява всяко желание. Това е в природата му, защото истинската му майка е… разочарование. Клеопатра е властна и е родена да управлява. След смъртта на Божествения Юлий тя мина на заден план. А и вече е имала малка забежка с Антоний — той прекара една зима в Александрия и тя му роди момче и момиче. Миналата година е била с него в Антиохия и му е родила още едно момче. При други обстоятелства бих я отписал просто като едно от множеството знатни завоевания на Антоний, но поведението му в Левке Коме показва, че той вижда в нея човек, без когото не може — като своята майка.

— И какво точно видя през онзи кехлибар? — попита с блеснал поглед Ливия Друзила.

— Обвързване. На Антоний с Клеопатра. Чужденка, която няма да се задоволи със сравнително мизерните подаръци на Антоний — Кипър, Финикия, Филистия, Киликия Трахия и концесиите за балсама и битума. Не е включил Тир и Сидон в Сирия, както и Селевкида в Киликия — важните центрове, където са истинските пари. Май след около месец отново ще застана пред сената и ще повдигна въпрос за тези придобивки на Царицата на зверовете — какво ще кажете за прякора, който й лепнах? Отсега нататък ще споменавам непрекъснато името й редом с името на Антоний. Ще наблягам на това, че е чужденка, че е омагьосала Божествения Юлий и го е превърнала в свой роб. Ще говоря за големите й амбиции. За плановете й относно Рим чрез най-големия й син, когато нарича син на Цезар, докато цял свят знае, че момчето е копеле, че е заченато от някой египетски роб, използван да задоволи долните й страсти. Уф!

— Юпитер, Цезаре, това е гениално! — извика Меценат и радостно потърка длани. Но после се намръщи. — Само че ще ни свърши ли работа? Не виждам как Антоний ще се откаже от гражданството си, нито пък Клеопатра да го окуражава да постъпи така. По-полезен й е като триумвир.

— Не мога да ти кажа, Меценате. Бъдещето е твърде неясно. Всъщност не е задължително да се откаже официално от гражданството си. Достатъчно е да се погрижим да изглежда, че го е сторил. — Октавиан спусна крака от кушетката и изчака прислужникът да завърже обувките му. — Ще инструктирам хората си да започнат да говорят — рече той и подаде ръка на Ливия Друзила. — Ела, мила, да видим новите рибки.

— Цезаре, та тя е чисто злато! — възкликна благоговейно Ливия. — Без нито един недостатък!

— Женска, че и бременна. — Той стисна ръката й. — Как се казва? Имаш ли предложения?

— Клеопатра. А онзи огромен тип там е Антоний.

Покрай тях се стрелна една много по-дребна рибка, черна като кадифе и с очертанията на акула.

— Това е Цезарион — посочи Октавиан. — Виждаш ли го? Кръстосва незабелязан, все още дете, но въпреки това опасен.

— А онова — каза Ливия Друзила и посочи една бледа златна рибка — е император Цезар, Синът на Божествения. Най-прекрасният от всички.

До началото на май и последните войници на Антоний се добраха до Левке Коме и се оставиха на нежните грижи на стотиците роби на Клеопатра. Без да подозират за опасните политически течения зад присъствието й редом до Антоний, войниците й бяха изключително благодарни. На повечето от жертвите на измръзвания не можеше да се помогне, но някои запазиха почернелите си пръсти, а египетската медицина беше по-добра от гръцката и римската. В крайна сметка около десет хиляди легионери вече никога нямаше да вдигнат меч или да извършат дълъг преход. За най-голяма изненада на Антоний, атинският му флот пристигна в Селевкида Пиерия в началото на месеца и разтовари четиридесет и три хиляди дъбови сандъка (три кораба бяха потънали при внезапна буря край нос Тенар) с неговия дял от съкровищата на Секст Помпей. Това се посрещна с облекчение, тъй като Клеопатра не беше донесла пари със себе си и твърдо бе заявила, че няма никакво намерение да финансира още безплодни кампании срещу партите. Сега Антоний можеше да даде на осакатените си войници големи пенсии и да ги натовари на корабите, които щяха да се върнат в Атина. Службата и на хората, и на съдовете беше приключила. Неочакваното богатство даде възможност на Антоний да започне да събира нова армия, в която включи и ветераните от първото си горчиво начинание.